Висящият проблем с национализма на Балканите

Не бива човек да се изненадва на Балканите от принудителния край на футболната среща на националните отбори на Сърбия и Албания преди десетина в Белград. Възможно е да имало стъпки за нормализиране на обстановката между държавите, възникнали след насилственото разпадане на Югославия, но както писа журналистът Ставрос Дзимас, “под пепелта на войната продължават да тлеят националистически страсти”.

Защо Балканите не са спокойни?

Непосредственият отговор е, че много конфликти са все още “висящи”. Косово където албанците обявиха независимост през 2008 г. след намесата на НАТО в тяхна подкрепа във войната от 1999 г. е пример за взривоопасното прикриване на географските претенции и на историческата памет на различните националности.

Докато Косово бе част от Сърбия в продължение на векове, години наред албанците бяха мнозинство сред населението на тази провинция. Когато през 1989 г. на хоризонта изплува разпадането на Югославия, желанието на сръбския лидер Слободан Милошевич бе да потвърди превъзходството на сърбите в Косово, като отхвърли автономията на тази провинция, изгради имидж на националистически ръководител и разгневи албанците. Търканията доведоха до войната през 1999 г. и обявяването на независимост.

Сърбите притежаваха историческата “собственост” на региона. Албанците обаче бяха получили правото на самоопределение и не бяха съгласни да я загубят. Намесата на САЩ и на други членове на НАТО изглежда реши окончателно проблема в интерес на албанците.

Естествено Сърбия не прие промяната на границите и загубата на значителна част от територията си, макар че в Северно Косово има сръбско малцинство, което иска да остане част от Сърбия. Така, въпреки че Белград бе подложен на натиск от страна на ЕС към който сега иска да се присъедини , проблемът остава нерешен. Както обикновено става при толкова много конфликти в района, замесените в тях предпочитат да живеят с нерешения проблем и с надеждата за доминиране над своите неприятели , отколкото да приемат мира, който би ги обвързал с решение, което е далеч от абсолютната победа.

Освен прикриването на географските претенции и искането на всеки народ да бъде суверенен върху възможно най-голяма част от района, важен фактор в тези конфликти е “сгъстеното време”, в което замесените в тях не могат да разграничат миналото от настоящето. За сърбите, например, Косово е значимо днес и има същата символична стойност, колкото в дните на героичната битка срещу османските нашественици през 1389 г.

За албанците с техния все още жив иредентизъм, Косово е само част от редица предявявани от тях териториални претенции. За това и значението на “Велика Албания”, която се появи като знаме на стадиона в Белград предизвика такъв гняв в Сърбия, такава еуфория в Албания и насилствени демонстрации срещу членове на гръцкото етническо малцинство в Албания, за да не се забрави, че и Гърция е мишена на този иредентизъм.

Крайните национализми, които поставят моментния патос над дългогодишния интерес на съвместно съжителство със съседите, са индикация за наличието на общества, притиснати от несигурност и от необходимостта да се наложат над враговете си. Те показват също, че тези народи не вярват на международните правила, норми и закони, и че не ги плашат реалните последици от техните действия.

Само при мисълта, че могат да наложат претенциите си над другите опирайки се винаги на придобитата в хода на историята “справедливост” се отнасят с безразличие към факта, че може би нямат необходимия ресурс за водене на война. Може би в своя ентусиазъм и групов нарцисизъм за победа те са забравили за болката и риска от войната. Много народи на Балканите, в Близкия изток и в други райони демонстрират такова поведение, в резултат на което национализмът е готов да се разпали и при най-малък повод.

Единственото реално решение е присъединяването на тези чувствителни райони към мултиетнически общности, които могат да гарантират сигурността ...

Свързани новини: