Как кафяви и червени крила в обществото тълкуват историята

представен като национален герой  легионерът Дянко Марков,

води до  катаклизъм, способен да урони и малкото останал ни престиж (бел. ред. - виж накрая на текста цитати от Марков).

Напоследък историята, включително на неговото геройство, се превърна в свещенодействие, достъп до което си приписаха членовете на някакъв самообявил  се „клуб на истината”, които се изживяват като пазители на свещения Граал. Техният интерес обхваща предимно последните 70 години, условно разделени от „граалците” в две исторически времена: процъфтяваща, родолюбива, високохуманна монархия и мрачен, кървав комунизъм.
В този случай „историята” дисциплинарно престана да съществува, беше уволнена и пратена в лагер за поправителен труд, защото на нейно място бе въдворена „истината”. Като магическа субстанция тя придоби флуктуидни свойства, което създаде предпоставки редица субекти и събития от цитираните периоди   да бъдат исторически ревизирани и пренаредени, което ще рече подменени. Възникна любопитна историческа алхимия. Няма значение дали ставаше дума за броя на свалените американски самолети в „символичната” война от 1943, за количеството откраднати пити кашкавал от партизаните (както съответно и за техния брой), за цифрата на спасените през същия период евреи или за изтезаваните, затворени и преследвани антикомунисти. Те бяха подложени от клуба на „граалците“ на свръхестествени  „нараствания” в съответствие със схващането, че цифровите измерения на събитията определят и тяхната значимост.

Бих желала да припомня по този повод, че глобалната научна общност доста отдавна наложи модерно разбиране на понятието „история”, което свежда до равнището на незначителна грешка евентуалното производство на митове.
През 1962 г. например професорът по лингвистика и философия Томас С. Кун от университета в Чикаго публикува книга, която в синтезиран вид отговаря на въпросите как да си служим с понятието „история”. Книгата се нарича „The Structure of the Scientific Revolutions”(The University of Chicago Press, 1962) и третира във философски план начинът, по който се разглеждат историческите събития (както е известно, за широко течение съвременни философи „историята” е преди всички обяснение на последователността на научните открития, като най-важни етапи от човешкото развитие). Книгата на Томас С. Кун и до днес се смята за една от стоте най-влиятелните книги, написани в света след Втората световна война. Според автора, безспорен авторитет, историята не е набор от случки и дати, а още по-малко към нея може да се прилага понятието „истина”. Нима кислородът е „истина”, пита Кун? И нима преди неговото откритие той не е имал същата функция за живота на земята, както и след това? По подобен начин изглежда стои и въпросът с едни или други събития от историята, които независимо от нашата интерпретация не променят своята природа, нито значението, което са имали в определен момент.

Проблемът е, че някои хора непоправимо погрешно смесват истина с утопия.
Последната велика, без всякакви кавички при това, българска утопия, беше лесното ни и безпроблемно присъединяване към Европейския съюз. Реалностите днес не създават обаче усещане за напредък, а се фокусират върху подялбата на трудностите. Достатъчно е да си припомним еуфоричните 90 години, когато българският хоризонт беше членството в ЕС и НАТО, свободата на пътуванията (Шенген), достъпът, макар и ограничен до Брюксел. Той роди една оптимистична теория за утрешния ден на равноправна,

силна, просперираща България - членка на ЕС

Една, както изглеждаше, реалистична утопия. Днешната реалност се оказва значително по-груба. Нейно отрицание е упоритото пропагандиране на някои реакционни утопии. Това са по същество латентно винаги съществували концепции от миналото, непогребани с него, които придобиват наново свойства да влияят и дори зомбират определени кръгове от обществото в трудни за него моменти.
Въпреки външна привидност в някои случаи, реакционните утопии нямат нищо общо с историята. Цитирането на дати, случки, документи или дори проверени факти, е само камуфлаж, който, както при всяка инсценировка, трябва да предостави необходимите за целта аксесоари. Защото, както вече беше казано, историята е всичко друго, но не и набор от случки и дати.

Две от най-разпространените в последните няколко години реакционни утопии са свързани с историческите събития в България през два периода: 1940-1944 и времето на управлението на Тодор Живков (70-те и 80-те години до неговото падане). Те отразяват симетрично две огледални заблуди: първата, която нарича четирите години на колаборационизъм с нацистка Германия, епоха на национално „обединение” (де факто това е окупация на територии), и втората, която определя живковизма като време на относително благоденствие, икономическо развитие и социална стабилност.

Може да се твърди, че както едната, така и другата от тези две реакционни утопии, изработени в двата най-остро противопоставени идеологически лагера (остатъци и нови поддръжници на пронацистки структури и организации до 1944 г. от една страна и ядро от най-твърди привърженици на бившата БКП и нейните властови структури от друга), си служат със систематична подмяна не толкова на факти (понякога фактите в смисъл на дати, случки , имена и прочее отговорят на истинските, без това да доказва нищо), но преди всичко на идеологически и политически мотиви, довели до действия, немалка част от които са били инкриминирани от последвало репарационно законодателство.

В тези две крайни крила (да ги наречем условно кафяво и червено) на тълкувания на българската съвременна история се изработват странни модели, еднакво абсурдни по своята нерелевантност и по своему огледално подобни и зависими едни от други.
Типична реакционна утопия е например историята, която се поднася със съдействие и усилията на цитираните по-горе „рицари на истината“ за

тъй нареченото „обединение” на Царство България през 1941 г.

като положително историческо събитие, при което реалното действие „окупация” (на Македония и Северна Гърция) е трайно заменено с „присъединяване”. Като в бродирано ковьорче в тази идилична картина не липсва нищо: моми в носии, които посрещат окупационните, разбирай освободителните войски, българският цар Борис Трети, който извършва обединението, и за да бъде утопията напълно достойна за измамния мит, в името на който е създадена, всички спорни или откровено драматични моменти са извратени в тяхната обратност. На амнезия е подложена действителната причина на „обединението”: присъединяването на България към Тристранния пакт, както и обстоятелството, че „обединението” е подарък, компенсация за лоялност лично от ръката на Адолф Хитлер и нацистка Германия.
Като съпровождащи сюжети към този основен мит се появяват и подмитовете за спасението на евреите (с личното участие на цар Борис Трети и неговите министри), въпреки факта на преследванията, както и депортацията на 11 343 евреи в Треблинка. „Невинният” национализъм на организации като Съюза на българските национални легиони (СБНЛ) и Бранник (крещящо подобни по форма и идеология на SA и Hitlerjügend) е представен без всякакво стеснение като висша форма на патриотизъм. Генерал Луков се слави заради военна доблест през Първата световна война, но се забравят действията му като шеф на СБНЛ по време на Втората. Министър председателят Филов се чества като виден учен-археолог в аулата на Университета на 200 метра от сградата на Народното събрание, където е произнасял пламенни речи във възхвала на Адолф Хитлер. И като връх на всичко в зала на Европейския парламент в Страсбург като жив реквизит от въпросната утопия е показана одиозната персона на легионера Дянко Марков. (В този особено скандален случай изцяло се пренебрегва обстоятелството, че същият е употребил близо 70 години от живота си след легионерското си минало единствено, за да затвърди идеологията си, оправдавайки депортацията на еврейското население от Македония и Тракия, което титулува „вражеско”, и призовавайки евреите да се чувстват горди с жертвата на депортацията, защото била в името на „обединението”).

Паметникът на Тодор Живков в Правец. Снимка: Музей на Живков в Правец

Понякога реакционните утопии взимат гротескна форма. Ако се разходите по главната улица на град Пловдив например, както аз направих това преди месец, ще попаднете на интересна улична изложба. Върху петнайсетина големи табла са публикувани материали от борбата на българската авиация на страната на Хитлер и нацистка Германия. Скрупольозно издирени имена, портрети и документи не оставят никакво съмнение: някои хора в града, който ще бъде столица на културата на ЕС през 2019 година, се гордеят с тези битки и желаят да ги напомнят на поколенията. За да не остане никакво съмнение, те говорят в текста, придружаващ картинките, за „символичната” война, без да си дават сметка, че само с едни кавички унищожават един друг, дълго поддържан мит, за неучастието и неутралитета на България във Втората световна. И за да бъде гротеската пълна, посвещават цяло табло на някой си Герхард Венген, летец от Луфтвафе на Месершмид, подвизавал се срещу авиацията на съюзниците от летище Враждебна и свалил английски самолети, докато самият не бил свален от тях. Това става в страна-членка на НАТО и ЕС в центъра на втория й по големина град!!! Как ли би въздъхнала Меркел, сигурно ще й трябват успокоителни хапчета да преглътне подобна глупост.

Огледалната реакционна утопия, чийто ретро хоризонт е живковизмът, си има друга територия. Тя някак е трайно свързана с Бузлуджа, с Правец и други сакрални за живковизма места. Там паметниците са си вече изградени отдавна, не е проблем и опазването им.

Тодор Живков е развял пардесюто си

насред България и верни пилигрими на режима му не пропускат да турят по някое цвете в обувките му. Утопията на тези хора рисува като в телевизионни новини от времето на Анахид Цонева една България на спокойствието, благоденствието и братската дружба, известно е с кого. Тази утопия също си има своите подмитове. Като например, че индустриалното строителство е извело България между челните страни по производство на стомана, микропроцесори и електрокари, че българските деца, ученици и студенти били между най-образованите в Европа, а българските артисти (предимно певци) не слизали от световните сцени. Че благодарение на живковизма и неговото семейно проявление в лицето на Людмила Живкова (авторка на безумната идея за детските асамблеи, на началото на тракоманията, на хиндулогията по български и на художествените кръжоци, стил Версай) българската култура била влязла в своя златен век. Фалшиви картини, опровергани от реалността, грозни като полуразрушеният паметник в близост до НДК.

По странно стечение на обстоятелствата двете най-разпространени в момента реакционни утопии (за благородната, високохуманна монархия и за благоденстващия живковизъм) не си противоречат съществено. Те намират общи опорни точки в онова, което наричат патриотизъм и което по същество е груб, вулгарен национализъм. Те също така имат и общи врагове – това са всички либерално мислещи историци, изследователи и обикновени граждани, за които тъй наречената истина е не само определени факти, но и техните последици. Катастрофални и в двете утопии, което не е необходимо да се доказва чрез много дълбоки изследвания, а дори само с броя на нещастните, ограбените, потиснатите и мъртвите.
Няма печеливши в конкуренцията на двете утопии, нито между техните светци, включително провъзгласеният за такъв в Страсбург легионер Дянко Марков. Инструментализирането на този пределно възрастен човек, който несъмнено е страдал, включително и поради заблудите си, е точно толкова недостойно и безперспективно, както и гротескното честване на стогодишнината на Тодор Живков, „дребен диктатор от времето след сталинизма“. Извинявам се, че ви подведох, цитатът е на Чърчил и се отнася до цар Борис Трети, когото сър Уинстън не без основание е определил като „дребен потентат от времето на Хитлер“.
Няма как с такива дребни личности да се създават големи идеи, още по-малко утопии. Обречени са. И утопиите, и създателите им.

…..

Бел. ред. - Дянко Марков в реплика в парламента на 27 юли 2000 г.:
“Цар Борис нямаше възможност да спасява евреите от Беломорието. Депортацията на враждебно население не е военно престъпление. Съединените щати депортираха населението от тихоокеанското крайбрежие, което има японски произход, по време на Втората световна война. И никой не ги даде на съд за това. Българският народ не можеше да се противопостави, когато германското командване на Балканите реши, че това враждебно население (евреите от Беломорието и Македония) трябва да бъде депортирано”.
Из стенограмата на 417-то заседание на 38-то НС от 27 юли 2000 г.

Дянко Марков в “Де зората”, 8 септеври 2012 г.:

“От позиция на морала, депортацията на гражданското население, както и всяко насилие над човешки същества, е безспорно осъдително. Но не е военно престъпление, тъй като по това време не съществува международноправна норма, която да го квалифицира така. При влошената за силите от Оста военна обстановка в Средиземноморския театър на военните действия в края на 1942 г. и възникналата опасност от съюзнически десант на Балканите, германската страна е преценила. че е необходима депортация на враждебното население от застрашените райони и иска от българските власти съдействие.

Леа Коен 

Свързани новини:

• И Видин обявява грипна епидемия
• Без безплатни бързи тестове за грип
• Приложение на „Майкрософт” ще ни предупреждава за сайтове с фалшиви новини
• Опозиционерът Хуан Гуайдо се обяви за временен президент на Венецуела
• Жената, нападнала медик в Горна Оряховица, е с повдигнато обвинение
• Руската ВТБ: Заложници сме на нарастващ конфликт между Тръмп и Конгреса
• Ивелин Попов се настани в хотела на "Ростов" в Доха, ще подписва

• Алберт Попов спечели втория слалом за ФИС
• Паредес се отдалечава от ПСЖ
• Прекратиха търсенето на самолета със Сала поне за днес
• Погба носи тузарски костюм със своите инициали
• Зафиров: Цената на Неделев е висока
• Емери: Арсенал работи по трансфера на Суарес
• Зафиров: Неделев отхвърли ЦСКА и Лудогорец, търсим нападател и ляв бранител