Конфликтите като собственост

Необходимо въведение Настоящата статия е основополагащият текст на Нилс Кристи за възстановителното правосъдие. Сигурно затова в него той дава много информация за изворите на интелектуалното и етично вдъхновение за неговата критическа криминология. От предишните публикации в „Култура” знаем за влиянието, което оказват Зигмунт Бауман и Хана Арендт в разбирането му за обезличаващото и отчуждаващо влияние на институциите върху хората, което се превръща в основен антисоциален фактор. В „Конфликтите като собственост” Кристи споменава още двама от своите учители - Иван Илич и Пауло Фрейре. Общото за тях е чувствителността им към властта, критиката към хегемонията и господството на институциите, предрешени като „прогрес”, „професионализъм”, „технологии”, както и убедеността им, че диалогът е основа на човешката общност (древна и настояща) и на човешката същност въобще. В това отношение и Илич, и Фрейре, и Кристи са по-скоро леви интелектуалци и агенти на социални промени. Те вярват в общността, в критическата мисъл, родена и живееща само в човешкия диалог. Смятат, че когато диалогът се изземе (убие), започва времето на диктатурата от всякакъв вид с неизбежните катастрофи, до които тя води. В травмирания свят на Балканите тази позиция вероятно ще внесе объркване. Но разговорът за значението на конфликтите в националната и личната ни история е неизбежен и според нас форумът, а не трибуналът(1), е способен да дава оценка на историята, защото няма как да се постигне разбиране чрез институционализирана, нормативизирана истина. Това е особено валидно в общество, преживяло различни форми на тоталитаризъм. Начините за „изземване на диалога” зависят от конкретната среда и включват съзнателната или пък манипулирана абдикация на гражданите от участие, като прехвърлят своята отговорност върху другиго. Така укрепват заблудата, че истината и взаимното разбиране могат да бъдат заменени от институционализирано изобличение, а на формите на социалното изключване в миналото може да се отговори чрез реципрочно възмездие – с нови форми на социално изключване. Едно от специфичните проявления на оттегляне от критичното мислене и отговорността е и натоварването на наказателния съд с очаквания да разреши посредством държавна принуда исторически задачи – да осъди комунистическото минало, политиките или естетиката му. Възстановителните подходи, за които говори Кристи, не постигат възмездие, но са реална възможност за преодоляване на недоверието, разделението и разкъсаните социални връзки. Понякога е значително по-важно да узнаеш какво точно се е случило, отколкото да накажеш злосторниците, пише той. Затова и възстановителното правосъдие се приема като възможност за демократизиране и хуманизиране на правните системи и в модерните индустриални държави, каквато е Норвегия, и в държавите с правосъдие в преход(2), каквато е била ЮАР след апартейда. В нашата ситуация, усложнена от множество културни и исторически фактори, институциите ни имат не само проблема на модернизираните държави на бюрократизиране и инструментализиране, зад който се крие голямата опасност от възпроизвеждане на „баналността на злото”. Едновременно с това институциите ни са се превърнали в хомогенна част от криминални политически процеси, поради което, струва ни се, възстановителното правосъдие и разширяването на възможностите за гражданска самоорганизация са едно от ефективните спешни средства за дългосрочно противодействие на престъпността. След „Конфликтите като собственост”, във в. “Култура” ще бъде публикуван последният от текстовете на проф. Нилс Кристи – словото му като гост на събитието, организирано от „Движението на 5-те звезди” в Генуа, Италия, на 1.12.2013 г. На него Грило прожектира имената на множество италиански политици, осъдени за различни престъпления – от корупция и данъчни престъпления до подбудителство за убийство, а след това Кристи обяснява защо възстановителното правосъдие е възможно и полезно в страна, която се бори с мафията – за да не се окаже, че в процеса на борбата не е останал обект на защита и че е разрушено това, заради което държавата всъщност се бори. А и защото изграждането на общности от взаимозависими един от друг граждани позволява създаване на видимост на безобразията – прави същността на конфликтите отчетлива. Тогава всяка злоупотреба с власт вече не може лесно „да остане скрита в неясни компромиси”. Предстои излизането от печат и на първата преведена на български книга на проф. Кристи на издателство „Сиби” за същността на наказанието. Заедно с група съмишленици ще се опитаме по-нататък да популяризираме текстове и на други автори, чиито ум и практика намираме за ценни за дискусията, и ще разказваме за някои първи приложения у нас на възстановителните подходи в грижата за уязвимите хора – децата-правонарушители и психично болните. Обнадеждаващо е, че въвеждането и популяризирането на подходите на възстановителното правосъдие са сред мерките, които Министерството на правосъдието е включило в актуализираната Стратегия за продължаване на съдебната реформа, една от чиито стратегически цели е създаването на ефективни гаранции за защита на правата на човека, достъпа до правосъдие и хуманността на правосъдието. Нилс Кристи е професор по криминология в Университета в Осло, Норвегия. Лекцията е изнесена на 31 март 1976 г. В Центъра по криминология в Университета в Шефийлд. Мирослава Тодорова, Румен Петров Конфликтите като собственост Резюме Конфликтите са важни за обществото. В силно индустриализираните общества вътрешните конфликти не са много, те са твърде малко. Трябва да организираме социалните системи по такъв начин, че да подхранваме конфликтите и да ги правим видими, а в същото време да се постараем професионалистите да не монополизират тяхното разрешаване. Поначало жертвите на престъпления са загубили правото си да участват в разрешаването на конфликтите. Тук очертавам една съдебна процедура, която възстановява правата на участниците в конфликтите върху техните собствени конфликти. Въведение Може би криминологията не ни е нужна. Може би по-скоро трябва някои институти да се изпразнят от съдържание, вместо да се създават нови. Може би социалните последици от криминологията са по-съмнителни, отколкото ни се струва. Мисля, че е така. Мисля, че това е свързано с моята тема за конфликтите като собственост. Подозирам, че криминологията до известна степен е ускорила процеса, в който конфликтите се отнемат от пряко ангажираните в тях страни. По този начин конфликтите или изчезнаха, или станаха собственост на други хора. И в двата случая резултатът е плачевен. Конфликтите следва да се използват, а не да се оставят да разрушават. Те трябва да се използват, да са полезни за хората, които са били въвлечени в тях. Конфликтите могат да навредят както на отделни лица, така и на социални системи. Така ни учат в училище. Затова са ни нужни представителите на органите на държавната власт. Без тях личното отмъщение ще процъфтява. Ние така добре сме изучили всичко това, че загубихме представа за другата страна на медала – вътре в нашето индустриализирано и широкомащабно общество конфликтите не са прекалено много. Прекалено малко са. Конфликтите могат да убиват, но когато са прекалено малко, могат да парализират. Ще използвам дадената ми възможност, за да ви нахвърлям тази ситуация. Това не би могло да бъде нещо повече от скица. Това изследване слага само началото на развитието на някои идеи, то не е завършен краен продукт. За това, което се случва и което не се случва Нека отправната ни точка е далечна. Нека се придвижим към Танзания и да подходим към нашия проблем от слънчевия планински склон на провинцията Аруша. Тук, в една сравнително голяма къща в едно много малко селце, се случва нещо. Къщата е пълна с хора. Присъстват повечето възрастни от селото и неколцина от близките селца. Щастливо събитие е – забързана реч, шеги, усмивки, съсредоточено внимание, нито едно изречение не увисва във въздуха. Има цирк, има драма. Това е съдебно дело. Конфликтът е между мъж и жена, които са били сгодени. Той дълго време инвестирал много в тази връзка, докато накрая тя развалила годежа. Сега си иска вложеното обратно. За златото, среброто и парите е лесно да се вземе решение, но какво да се прави с вещите, които вече са се изхабили, и с направените общи разходи? В нашия контекст резултатът от това събитие е без значение, но очертава рамката за разрешаване на един конфликт. Следва специално да се посочат пет елемента: 1. Страните, бившите влюбени, са в центъра на стаята и в центъра на всеобщото внимание. Те говорят често и са изслушвани внимателно; 2. До тях са техните роднини и приятели, които също участват, но не вземат решаването на конфликта в свои ръце; 3. Широката публика също участва чрез кратки въпроси, информация или шеги; 4. Съдиите, трима местни администратори, са изключително пасивни. Те очевидно са невежи по проблемите на селото. Всички останали в стаята са професионалисти – в областта на нормите и на процедурите. Те участват в процедурата, за да изяснят както нормите, така и какво се е случило. 5. Докладчици не присъстват. Всички са докладчици. Личните ми познания за британските съдилища са ограничени. Смътно си спомням съдилищата за непълнолетни, където преброих 15 или 20 присъстващи, предимно социални работници, които използваха съдебната зала за подготвителна работа или за кратки съвещания. Вероятно присъстваше някакво дете или младеж, но, с изключение на съдията (а може да беше и служител), като че ли никой не му обръщаше особено внимание. Младежът, или по-скоро детето, най-вероятно изобщо не разбираше кой кой е и каква е неговата роля там – извод, който се потвърждава и от изследване на Питър Скот (1959). Подобни наблюдения в САЩ има и Марта Баум (1968). Ботъмс и МакКлийн (1976) добавят още една важна забележка: „Има една истина, която рядко се разкрива в правната литература или в изследванията на наказателното правораздаване. Тази истина беше осъзната от всички участници в това изследване, докато присъстваха на подбраните дела. Истината е, че в по-голямата си част работата на наказателните съдилища е скучна, банална, обикновена, а след известно време става и откровено досадна.” Но нека замълча за вашата система и вместо това да се концентрирам върху моята. И нека ви уверя – това, което се случва у нас, не е събитие. То е нищо в сравнение с Танзания. Поразителното в скандинавските съдебни дела е сивотата, еднообразието и липсата на каквато и да е значима публика. В ежедневния живот на нашите граждани съдилищата не са централен, а само второстепенен елемент по четири основни причини: 1. Съдилищата се намират в административните центрове на градовете, извън територията, на която живеят обикновените хора; 2. В административните центрове на градовете съдилищата обичайно са съсредоточени в една или две сложно устроени големи сгради. Адвокатите често се оплакват, че им трябват месеци, за да се ориентират в тези сгради. Не е нужно прекалено богато въображение, за да си представим в каква ситуация попадат страните или обществеността, когато са хванати в капана на тези конструкции. Едно сравнително изследване на архитектурата на съдилищата може да се окаже също толкова значимо за социологията на правото, колкото е изследването на защитимото пространство на Оскар Нюман (1972) за криминологията. Но дори и без каквото и да било изследване, убедено мога да кажа, че както случващото се, така и архитектурният дизайн са сериозни индикатори за това, че съдилищата в Скандинавия принадлежат на администраторите на правото. 3. Това впечатление се затвърждава в самата съдебна зала – ако имате достатъчно късмет да я намерите. Поразителното тук отново е разположението на страните в периферията на залата. Страните имат свои представители и тъкмо техните процесуални представители и съдията (или съдиите) са носителите на малкото активност, която се развива в тези зали. Известните графики на Оноре Домие, посветени на френския съд, се отнасят в същата степен до Скандинавия. Но ситуацията не навсякъде е една и съща. В по-малките градове или в селските местности съдилищата са по-лесно достъпни, отколкото в по-големите. И на най-ниското ниво на съдебната система, в т. нар. арбитражни комисии, страните сравнително по-рядко се представляват от експерти юристи. Символът на цялата система обаче е Върховният съд, където пряко ангажираните страни дори не присъстват на собствените си дела. 4.Все още не съм се спрял на различията между гражданските и наказателните конфликти. Но не случайно казусът от Танзания беше граждански. Пълното участие в собствения ти конфликт предполага елементи от гражданското право. А основен елемент в наказателния процес е, че процедурата се превръща от конфликт между конкретни страни в конфликт между една от страните и държавата. Така в модерния наказателен процес са се развили две неща. Първо, страните в процеса имат свои представители. Второ, страната, която се представлява от държавата, а именно жертвата, е представлявана в такава степен, че през по-голямата част от процеса е напълно отстранена от „играта”, а ролята й е сведена до фактор, който е задействал процедурата. Излиза, че жертвата губи два пъти – веднъж от правонарушителя и втори път по начин, който често пъти е дори по-осакатяващ – защото й е отказано правото на пълноценно участие в един ритуален сблъсък, който може би ще се окаже един от най-важните в нейния живот. В съдебната процедура жертвата се оказва губеща и в сблъсъка с държавата. Професионални крадци Всички знаем, че има много благородни, но и неблагородни причини за подобно развитие на нещата. Благородните са свързани с потребността на държавата да намали броя на конфликтите и безспорно с желанието да се защити жертвата. Това е очевидно. Както е очевидно и по-малко благородното изкушение за държавата, за императора или за който и да било властник да използва наказателното дело за лична изгода. Правонарушителите трябва да платят за прегрешенията си. В миналото държавата, представлявайки жертвата, охотно е действала като приобретател на пари или имущество на извършителя. Тези дни са отминали, системата за контрол на престъпността вече не работи за печалба. Но все пак, тези дни не са съвсем отминали. Колкото и банално да звучи, има много интереси, заложени на карта, като повечето от тях са свързани с „професионализацията”. Юристите са особено добри в кражбата на конфликти. Те са обучавани за това – да предотвратяват и разрешават конфликти. Те са социализирани в субкултура с изненадващо високо ниво на съгласие относно интерпретацията на различните норми и относно това каква информация може да се сметне за относима към всеки казус. Като неспециалисти, мнозина от нас са изпитвали тъжните моменти на истината, когато адвокатите ни казват, че най-добрите ни аргументи в спора със съседа въобще не са правно релевантни и не трябва, за Бога, да ги споменаваме в съда. Вместо това, те избират аргументи, които ние може би намираме за неотносими или дори за погрешни. Любимият ми пример е от времето веднага след войната. Един от най-добрите адвокати в страната с гордост сподели с мен как току-що е спасил един клетник. Той сътрудничил на германците. Прокурорът твърдял, че подсъдимият е бил един от основните участници в организирането на нацисткото движение, че е бил един от неговите идеолози. Адвокатът обаче спасил своя клиент. Спасил го, като изтъкнал пред съдебните заседатели неговите слабости и откровени дефицити в социално и организационно отношение. Неговият клиент не би могъл да е един от организаторите – той просто нямал такива способности. И адвокатът спечелил делото. Като незначителна фигура, неговият клиент получил минимално наказание. Адвокатът привърши разказа си, като възмутено ми каза, че нито подсъдимият, нито неговата съпруга някога са му благодарили – даже не говорели с него след делото. Конфликтите стават собственост на юристите. Юристите дори подчертават, че боравят именно с конфликти. Организационната рамка на съдилищата също подчертава това. Страните, съдията, забраната за привилегирована комуникация в рамките на системата на съда, липсата на поощрение за специализация – специалистите не могат да бъдат вътрешно контролирани – всичко дотук подчертава, че това е организация за разглеждане на конфликт. Медицинският персонал е в друга позиция – той се интересува повече от превръщането на конфликта в не-конфликт. Основният модел, по който работят лечителите, не е моделът на противостоящите страни – тук на едната страна трябва да се помогне в името на всепризната цел – опазването или възстановяването на здравето. Лечителите не се обучават да работят в система, в която е важно страните да могат да се контролират една друга. В идеалния случай няма нищо, подлежащо на контрол, защото целта е една. Специализацията се поощрява. Тя увеличава количеството достъпна информация и загубата на вътрешния контрол е без значение. Една конфликтна перспектива създава неприятни съмнения относно това доколко лечителят е подходящ за тази работа. Една неконфликтна перспектива е предпоставка за определяне на престъплението като легитимна цел за лечение. Един от начините да се разсее вниманието от конфликта е да се отклони вниманието от жертвата. А другият начин е да се фокусира вниманието върху тези елементи от миналото на правонарушителя, с които лечителят е обучаван да се справя. Прекрасно е, ако са налице биологични дефекти или пък личностни проблеми, възникнали в далечното минало, дълго преди възникналия конфликт. А също и цялата поредица от разяснителни променливи, които криминологията може да предложи. Криминологията в голяма степен функционираше като спомагателна наука за професионалистите в системата за контрол на престъпността. Ние се фокусирахме върху правонарушителя, превърнахме го в обект на изследване, манипулация и контрол. Ние се присъединихме към всички онези сили, които превърнаха жертвата в нищо, а извършителя – във вещ. Това е заслужена критика не само на старата криминологична школа, но и на новата. Докато старата криминология обясняваше престъпността с личностни или социални проблеми, новата криминология счита престъпността за продукт на широки икономически конфликти. Старата пропуска конфликтите, новата ги превръща от междуличностни в класови. Те наистина са и класови. Но, изтъквайки това, ние отново отнемаме конфликтите от хората, които пряко участват в тях. Така че, моята предварителна теза е следната: наказателните конфликти също се превърнаха в чужда собственост (предимно на юристите) или пък други хора имат интерес да обясняват конфликтите с какви ли не причини. Крадци на структура Но освен професионалното манипулиране на конфликтите, настъпилите изменения в основната социална структура също оказаха въздействие. Имам предвид в частност два вида сегментиране на хората, което отчетливо се забелязва в силно индустриализираните общества. На първо място е налице сегментиране на хората в пространството. Всеки ден ние функционираме като мигранти, движещи се между групи от хора, които не се нуждаят от никаква друга връзка помежду си, освен от тази, че някой от тях се размества. Затова най-често познаваме колегите си от службата само като колеги от службата, съседите – само като съседи, колегите ски бегачи – като колеги ски бегачи. Ние ги познаваме само в определени роли, а не като цялостни личности. Тази ситуация се задълбочава от извънредно високата степен на разделение на труда, която сме възприели. Само експертите могат да се оценяват един друг според индивидуалната им (лична) компетентност. Извън специализацията, трябва да прибегнем към обща оценка на предполагаемата значимост на работата. Извън пределите на специализацията не можем да оценяваме колко добър е някой в работата си, а само колко добра (сиреч важна) е неговата роля. Всичко това ни ограничава във възможностите ни да разберем поведението на другите хора. Тяхното поведение също има ограничено значение за нас. Ролевите играчи са по-лесно заменими от личностите. Вторият тип сегментиране е свързано с това, което аз обичам да наричам „възстановяване на кастовото общество“. Не казвам „класово общество“, макар че има очевидни тенденции и в тази насока. Обаче в дадения случай аз считам кастовите елементи дори за по-важни. Имам предвид сегрегирането на хората на основата на биологически признаци, като пол, цвят на кожата, физически недъзи или брой зими, които са отминали от раждането. Възрастта е от особено значение. Тя е този признак, който почти съвършено е синхронизиран с едно модерно, сложно, индустриализирано общество. Тя е непрекъсната променлива, която може да разбием на толкова отрязъци, от колкото имаме нужда. Можем да разделим цялото население на две групи: деца и възрастни, но бихме могли да ги разделим и на десет: бебета, деца в предучилищна възраст, ученици, тийнейджъри, младежи, възрастни, хора в предпенсионна възраст, пенсионери, старци, сенилни. И най-важното – граничните точки могат да бъдат размествани нагоре-надолу в зависимост от обществените нужди. Понятието „тийнейджър” беше особено подходящо преди 10 години. То не би станало толкова популярно, ако не съответстваше така добре на социалните реалности. В наши дни думата „тийнейджър“ не се употребява често в моята страна. Състоянието на младост не приключва на 19 години. Младите хора трябва да чакат доста по-дълго, преди да им бъде позволено да се превърнат в работна сила. Кастата на тези, които остават извън работната сила, вече се разпростира далеч над 20-годишната възраст. В същото време, излизането от работната сила – ако въобще сте били допуснати до нея или не са ви изключили напълно от нея заради расовата ви принадлежност или сексуалната ви ориентация, се изтегля в ранните шестдесет години от живота на човека. В моята малка държава с четири милиона население имаме 800 000 души, изолирани вътре в образователната система. Големият недостиг на работа доведе до това, че властите увеличиха интензивността на образователния затвор. Други 600 000 са пенсионери. Сегментирането според пространството и според кастовите атрибути има няколко последици. Преди всичко то води до деперсонализиране на социалния живот. Хората в по-малка степен са свързани помежду си в тесни социални мрежи, където се изправят срещу всички значими роли на другите значими хора. Това създава ситуация, в която информацията, която имаме един за друг, е твърде ограничена. Наистина знаем по-малко за хората и имаме ограничени възможности да разберем и предвидим тяхното поведение. Ако възникне конфликт, ние сме по-малко способни да се справим със ситуацията. Не само професионалистите са способни да отнемат конфликта и са подготвени за това – ние самите сме склонни да се откажем от него. На второ място, сегментирането води до разрушаването на определени конфликти, преди дори да са започнали. Деперсонализацията и мобилността в рамките на индустриалното общество стопяват някои значими условия за възникването на живи конфликти – конфликти между страни, които значат много за всяка една от тях. По-конкретно имам предвид престъпленията против честта на други хора – обидата и клеветата. Във всички скандинавски държави имаше драматичен спад на този вид престъпност. Моята интерпретация не е, че честта е започнала да бъде повече уважавана, а че остана по-малко чест за уважаване. Различните форми на сегментиране показват, че човешките същества са свързани помежду си така, че те просто стават по-малко значими един за друг. Когато са наранени, те са наранени само отчасти. А ако са ги притеснили, могат лесно да се отдръпнат. В крайна сметка, на кого му пука? Никой не ме познава. Аз мисля, че спадът на престъпленията, свързани с неприлично отнасяне и клевета, е един от най-интересните и тъжни симптоми на опасните тенденции, които се проявяват в съвременните индустриални общества. Спадът в това отношение несъмнено е свързан със социалните условия – те предпоставят нарастването на друг вид престъпност, която попада в полезрението на властите. Важна цел за превенция на престъпността е възстановяването на социалните условия, които водят до увеличаване на броя на престъпленията, свързани с честта на хората. Третата по ред последица от сегментирането според пространството и възрастта е, че определени конфликти станаха напълно невидими и поради това не получават подобаващо разрешение. Имам предвид конфликтите в двата полюса на континуума. На единия полюс са свръхприватизирани конфликти – тези, които възникват между хора, обхванати в един от сегментите. Например, побой над съпругата или детето. Колкото по-изолиран е един сегмент, толкова по-самотна и открита за малтретиране е най-слабата страна. Преди много години Inghe и Riemer (1943) направиха класическо изследване на сродно явление в книгата си за кръвосмешението. Основната им теза беше, че социалната изолация на определени категории пролетаризирани шведски фермери е необходимо условие за този вид престъпление. Нищетата създава пълна зависимост между членовете на едно ядрено (нуклеарно)(3) семейство, а изолацията предпоставя, че най-слабите страни в семейството не разполагат с външна мрежа, към която да се обръщат за помощ. Физическата сила на съпруга придобива неоправдано голямо значение. На другия полюс са престъпленията, извършвани от големи икономически структури срещу отделни хора, които са толкова слаби и невежи, че дори не могат да осъзнаят, че са станали жертви. И в двата случая целта на превенцията на престъпността може би е да се възпроизведат социалните условия, които правят конфликтите видими, а следователно – и управляеми. Конфликтите като собственост Конфликтите се отнемат, подаряват, стопяват се или ги правят невидими. Това има ли значение? Има ли наистина значение? Повечето от нас вероятно биха се съгласили, че трябва да защитим споменатите невидими жертви. Мнозина също биха кимали одобрително на идеи като тази, че държавите, правителствата и другите власти трябва да престанат да крадат глоби, а вместо това да оставят бедните жертви да получат тези пари. Поне аз бих одобрил това. Но няма да навлизам в тази тема точно тук и сега. Използвайки формулировката „конфликтите като собственост“, аз нямам предвид материалната компенсация. Самият конфликт представлява най-значимата собственост, която се отнема, а не вещите, които първо са били отнети от жертвата, а после са й били върнати. В общества като нашите конфликтите са по-голям дефицит от собствеността. И тяхната стойност е неизмеримо по-голяма. Те са ценни в много отношения. Нека да започна от социалното ниво, тъй като вече представих необходимите фрагменти на анализ, които вероятно ще ни позволят да осмислим проблема. Силно индустриализираните общества имат основен проблем с организирането на своите членове така, че известна част от тях да участва поне в някаква дейност. Сегментирането по възраст и пол може да се разглежда като ловък метод за сегрегиране. Заетостта е такава рядкост, че тези, които я притежават, създават монополи срещу аутсайдерите, особено по отношение на работата. От тази перспектива е лесно да се види, че конфликтите представляват потенциал за активност, за участие. Съвременните системи за контрол върху престъпността представляват един от многобройните случаи на пропусната възможност за включване на гражданите в решаването на задачи, които са от непосредствено значение за тях. Нашето общество е общество на монополисти на решаването на задачи. В тази ситуация жертвата е най-големият губещ. Тя не само страда, търпи материални загуби или е наранена физически, или по друг начин. И не само, че държавата получава компенсацията. Преди всичко, жертвата губи участието си в собственото си съдебно дело. Държавата, а не жертвата остава в светлината на прожекторите. Държавата определя вредите, а не жертвата. Държавата се появява във вестниците, а жертвата – много рядко. Държавата получава шанса да говори с правонарушителя, но нито държавата, нито той са особено заинтересовани да продължат този разговор. На прокурора отдавна му е омръзнало. А с жертвата не би било така. Тя може да е уплашена до смърт, да е в паника или да е вбесена, но не би била безучастна. Това би могло да бъде един от най-важните дни в нейния живот. Нещо, което принадлежи само на жертвата, й е било отнето.(4) Големият губещ обаче сме ние, доколкото ние сме обществото. Тази загуба е преди всичко загуба на възможности за изясняване на нормите за поведение. Това е загуба на педагогически възможности. Загуба на възможността да продължим дискусията какво представлява надлежната правна процедура. Колко сгреши крадецът и колко права беше жертвата? Както виждаме, юристите са обучени и знаят кое е относимо по делото. Но в резултат на обучението, юристите са неспособни да оставят страните да решат кое според тях е относимо към казуса. А това означава, че в съда е трудно да се проведе нещо като политически дебат. Когато жертвата е малка, а престъпникът е голям – по размер или по власт – колко укоримо е престъплението? А в обратната ситуация – дребен крадец и едър собственик? Ако престъпникът е добре образован, трябва ли той да страда повече или може би по-малко за своите прегрешения? А ако е чернокож или ако е млад, или ако другата страна е застрахователна компания, или ако жена му току-що го е изоставила, или пък фирмата му ще фалира, ако отиде в затвора, или ако дъщеря му ще изгуби годеника си, или ако е бил пиян, ако е бил тъжен, ако е бил луд? Това няма край. А може би не трябва и да има? Може би Законът на Баротсе (Barotse) (5), описан от Макс Глукман (1967), e по-добър инструмент за изясняване на нормите за поведение, защото позволява на спорещите страни всеки път да представят цялата верига от стари оплаквания и аргументи. Може би решенията за това кое е относимо и на какво основание се счита за относимо трябва да се изземат от професорите по право – главните идеолози на системите за контрол на престъпността, и да бъдат върнати в съдебните зали, където тези въпроси да бъдат решавани свободно. Друга основна загуба – както за жертвата, така и за обществото като цяло, е свързана с нивото на тревога и погрешните представи. Отново имам предвид възможността страните в конфликта да осъществят лична среща. Жертвата до такава степен е изключена от делото, че няма никаква възможност да се запознае с престъпника когато и да било. Оставяме я зад борда ядосана, може би унижена от кръстосания разпит в съда, без всякакъв човешки контакт с нарушителя. Тя няма избор. Ще й бъдат необходими всички класически стереотипи за „престъпника”, за да придобие представа за цялостната картина. Тя има нужда от разбиране, а вместо това се превръща в несъществуващо лице в пиеса на Кафка. Тя естествено ще си тръгне по-уплашена от всякога и повече от всякога ще повярва, че престъпниците не са хора. Подсъдимият представлява по-сложен случай. Не е нужна особена проницателност, за да се уверим, че непосредственото участие на жертвата в процеса за него може да бъде наистина болезнено. Повечето от нас биха избегнали подобен сблъсък. Обикновено това е първата реакция. А втората възможна реакция е малко по-позитивна. Хората действат според своите мотиви. И ако съдебният процес протече така, че тези мотиви да бъдат изложени (мотивите – както ги виждат страните, а не само онези, които юристите считат за относими), може би ситуацията не би била толкова унизителна. Ситуацията може да се промени, ако процесът е изграден така, че централният въпрос да не е определянето на виновността, а какво може да се направи, за да се поправи стореното. Тъкмо това би станало, ако се възстанови мястото на жертвата в делото. Сериозното внимание ще бъде съсредоточено върху вредите, които жертвата е претърпяла. Това естествено ще доведе до обсъждане как да се поправи вредата. Правонарушителят ще има възможността да промени своето положение и от слушател в една често неразбираема дискусия по въпроса колко болка трябва да изтърпи, да се превърне в участник в дискусията как той самият би могъл да поправи нещата. Понастоящем правонарушителят е загубил възможността да обясни действията си пред човек, чието мнение вероятно има значение за него. Следователно, той е загубил една от най-важните възможности – възможността да му бъде простено. В сравнение с униженията, които трябва да изтърпи в обикновения съд – блестящо описани от Пат Карлън (1976) в един скорошен брой на Британския журнал по криминология (The British Journal of Criminology), – това очевидно не е лоша сделка за престъпника. Но нека да добавя – смятам, че трябва да правим това независимо от желанията на правонарушителя. Ние тук не обсъждаме контрола върху здравето. Ние обсъждаме контрола върху престъпността. Ако престъпниците са шокирани от първоначалната мисъл за близка среща с жертвата, която е най-добре да се състои в кварталната общност на една от страните, какво да правим тогава? Какво следва от това по-нататък? Наясно съм от скорошни обсъждания на тези проблеми, че повечето осъдени хора са шокирани. В крайна сметка, те предпочитат да се дистанцират от жертвата, от съседите, от слушателите и може би от собственото си съдебно дело чрез речника и с помощта на експертите по поведенчески науки, които понякога присъстват на делото. Те са напълно готови да се откажат от правото си на собственост върху конфликта. Така че, пред нас по-скоро стои въпросът: склонни ли сме ние да им позволим да се откажат от него? Склонни ли сме да им разрешим така лесно да се измъкнат?(6) Позволете ми да поясня нещо – не предлагам тези идеи, воден от идеята за лечение или поправяне на престъпниците. Не изхождам от убеждението, че личните срещи между престъпника и жертвата ще доведат до спад в рецидивизма. Може би ще доведат. Аз лично смятам така. Но понастоящем престъпникът губи възможността лично да участва в една лична конфронтация от особено значение. Той губи възможността да изпита такова чувство за срам, което ще му бъде много трудно да неутрализира. Аз бих препоръчал такива срещи дори ако беше напълно ясно, че те нямат никакъв ефект върху рецидивизма, а дори и ако биха имала отрицателен ефект. Бих направил това в името на други, по-общи цели. И, позволете да добавя – в случая не можем да загубим кой знае колко. Както всички или почти всички знаем, не сме успели да изобретим лекарство против престъпността. Освен екзекуцията, кастрацията и доживотния затвор, за никоя друга мярка не е доказано да има по-голяма ефективност в сравнение с останалите. Можем успешно да отговорим на престъплението така, както непосредствено участващите страни сметнат за справедливо и в съответствие с основните ценности на обществото. С това последно изявление, пък и с другите, които направих, повдигам много повече въпроси от тези, на които давам отговори. Изявленията, свързани с наказателната политика – особено изявленията, направени от хората, които носят бремето на отговорността, обикновено са пълни с отговори. Ние обаче се нуждаем от въпроси. Сериозността на проблема ни прави твърде педантични, а следователно неспособни да променим парадигмата. Съд, ориентиран към жертвата Очевидно зад моите разсъждения стои един модел на кварталните съдилища. Този модел има някои специфични черти и тъкмо за тях ще говоря по-нататък. Първото и най-важното е, че това е структура, ориентирана към жертвата. Не в първоначалната си фаза обаче. Първият етап е традиционен – там се определя дали законът е бил нарушен и това ли е конкретният човек, който го е нарушил. Тогава идва вторият етап, който за тези съдилища е от най-голяма важност. Това е етапът, в който се обсъжда положението на жертвата, където всеки детайл от случилото се – без значение дали е правно относим или не, се представя на вниманието на съда. От особено значение тук е обстойното разглеждане на въпроса какво може да се направи за нея: първо – от престъпника, на второ мя

Прочети цялата новина http://www.mediapool.bg/konfliktite-kato-sobstvenost-news228616.html

Свързани новини: