Ангел Симеонов: „Моряшка песен“

08/12/15 11:03
(http://www.klassa.bg/)

Ангел Симеонов: „Моряшка песен“

Представяме Ви стихосбирката „Моряшка песен“.

Моряшка песен

Пред празните чаши, до дъно изпити,
сред пушек и облаци дим,
на дървени маси, във тъмното скрити,
пият моряците джин.

През океани и бурни морета
всеки от тях е преплувал
и под звездите на чужди небета
е плакал,мечтал и будувал.

Сега са си вкъщи,в мрачната кръчма,
бленувана в нощи несретни,
а пред очите им – корабни мачти
потъват във спомени сетни…

Часовете минават, но никой не става –
животът им сякаш закотвен е тук.
Те пеят и песента им остава
тихо да гасне без стон и без звук.
Последен поет

Стихиен грохот на вълни.
Тежи небето с облаци оловни.
Събудена от ветри зли,
огньове пали бурята чутовни.

А две крила потъват в мрака
на бездната от огън и вода,
и в порив див за свобода
към гибел чайката полита…

И крясъка й вятърът отвя.
А бряг далечен жално я зове…
Но как да се завърне тя –
с пречупени от бурята криле?!

Сънувай ме!

Родих се в сънищата ти красиви –
като принц любим и демон зъл.
Обикна ме, затуй прости ми,
че любовта ти в жертва съм принесъл.

Не ме упреквай и не ме мрази!
Във твойте спомени аз вечно ще остана –
искрица, пламък във студени дни,
сълзи горещи, преродени в камък.

И пак е лято, а морето плаче.
Но ти за мен не страдай, не плачи!
Бях твоето момче, ти – моето момиче…
Сънувай ме, любима, не тъжи!

Вяра в пролетта

Когато ти се спреш за миг
пред заключена врата на празна стая,
а в гърдите ти сподавен вик
заглъхне тих на времето в безкрая;

и слънцето по дългия си път
потъне в дебрите на нощната тъма,
а ти си като в сън – без кръв и плът,
и бродиш сам в бездомната земя –

тогава не търси вината в друг
за вярата, която си изгубил,
затуй, че си живял немил-недраг,
живота млад и любовта погубил…

Подай сега ръка на самотата:
не „добър ден“, а „сбогом“ и кажи.
Чуй птиците, изгубени в листата
на цъфналите вишни призори!

Повярвай в тази пролет млада,
обиди, думи тежки забрави –
любовна болка и наслада
извират в слънчеви лъчи!

_MG_3217

Моята родина

На изток изгрев аленее,
сребреят бягащи вълни.
И вятър с топли вихри вее,
достига тучни равнини.

Събудени във утро, рано,
белеят снежни върхове.
В поля напролет изорани
златеят житни класове.

А вечер залез над Балкана
събира слънчеви лъчи.
Родино, ти във мен остана –
мираж във днешните ми дни.

Мечти от вечността

Скалата е високо над морето
и погледът достига надалече –
там, гдето във безбрежна вечер
вълните се докосват до небето.

Това е хоризонтът, но не и на мечтите –
мечтите нямат хоризонт.
И те не си отиват с дните
на лятото в поредния сезон.

Не свършват и с последната въздишка,
ни с погледа, отправен от скалата.
Не свършват и със края на нощта…
Мечтите са във вечността.

аз и Той

Не съм герой –
не съм се борил против чуждо иго
и в битката за Свободата
не съм проливал кръв във бой.
Живях до днес по „правилата“ –
търпях и носех свойто бреме –
живот безличен, под индиго,
скучен и под строй.
Родихме се във смутно време –
изгубихме трънливата пътека,
вървеше всеки в пътя свой –
без жертви и страдания, полека-лека.
Така попаднахме в забой.
И в блатото на суетата,
сред празнословия фалшиви
и компромиси безброй
потънахме надолу, вдън земята.
А аз мечтаех да съм горе…
Мечтаех си за върхове непокорени
и търсех своята Голгота,
тъй както стори Той
преди повече от двайсет века.
Той, Богочовека!

Фантазия

Маса, две чаши и жена.
Зад нея хоризонтът гасне.
Отлита птица – две крила,
със погледа на две очи прекрасни…

И пак море и тишина –
вълните са притихнали във мрака.
Ах, колко хубава е тя –
девойката от Лунната соната!

Бяла любов

Утрин бяла с цъфнала морава,
окъпана в сълзи – разплакана роса.
И птица във смълчаната дъбрава,
самотна сред самотни дървеса.

А слънцето над нас е тъжно-бяло,
изгубено сред облаците черни.
В небе от горест прегоряло,
политат птиците вълшебни:

спомени, мечти, надежди,
възкръснали в простори бели;
лекокрили, в облачни одежди –
очаквани, но бързо отлетели…

Падат мрак и сенки черни –
гаснат болки остарели.
И безнадеждна свети любовта ни –
самотно-бяла сред звездите бели…

Мечти

Звезди. Притихнали тополите заспиват.
Сред тъмните усои на нощта
реката сребърни води разлива
и чезнат те във мрак и тишина,
изгубени на времето в безкрая… Мечти.

Ден се ражда

Счупил тежките окови
на нощ дълбока, безнадеждна,
иззад облаци оловни
изгревът във миг проглежда.
Но по улиците прашни
бродят сенки угнетени –
без посока и надежда,
тъжни, мрачни, уморени.
А небето аленее –
ден със утрото се ражда.
Хора, чуйте, погледнете –
птица нейде песен пее…
Забравете нищетата,
завистта и суетата –
слънцето в душите грее,
ден се ражда над земята.

Усмивка в мрака

Спомен броди във нощта,
миналото ми на кръст разпъва
и през мрачна пустота
в годините назад пътува:

Живот, на карти проигран
и остарял във битки тежки;
останал сам и неразбран,
без вяра в пориви младежки.

Спри, ти, скитнико незнаен!
Не се завръщай никога в съня ми!
Върни се в своя дом потаен,
кошмарите със теб вземи си!

Аз нямам нужда днес от идоли,
нито пък от сенки в мислите –
да скитат във нощта изстинали,
прокудени от светлината на звездите!

Ще живея в бъдещето вече,
без спомени – самотни скитници,
и ще посрещна изгрева далечен
с усмивката от твоите зеници.

Път (магистрала)

Река в зелените поля блести,
тече към хоризонта южен.
Вали и черните води
се крият в здрача теменужен.

Потоци от коли, моторна реч,
пробиват път във тишината
и мощен тътен надалеч
отеква с грохот в планината.

И този път, забързан към морето,
задъхан, в бъдещето стига –
преминал планини, полета,
духът на времето въздига.

Ангел

Тиха нощ, тъжни спят звездите.
А ти защо не спиш, кажи ми?!
Чуваш ли щурците, в тишината скрити,
и шепота потаен на тревите?

При теб ще вляза тихичко, на пръсти,
очите ти омайни да целуна,
а после. ..ще възкръсна във съня ти
като ангел във нощта безлунна.

Обречен

Притихнал мрак сред каменни стени.
Във жилите ми болка няма стене.
Озъбен, вятърът отвън свисти –
последната ми вяра да отнеме.

А вярвах аз във чудеса
и в изгрева над хоризонта вечен…
Аз исках само две неща:
да бъдеш с мен, а аз във теб – обречен!

Утро в града

Заспало утро тихо се пробужда.
Градът е тъмен. още спи.
Вали, а небосклонът теменужен
във сребърни сълзи блести.

И улиците тихи се събуждат –
в прозорците изгряват светлини.
Дъждът прикапва, вятър южен
нашепва слънчеви зори.

Но в миг трамваи ранобудни –
петли пропяват в утринта.
В метален такт на ритми чудни
след тях отлита песента.

И утрото възкръсва в бяло
от дълбините на нощта
с небе от слънце засияло –
предвестник буден на деня.

Поетите умират 6 бой

Поетите умират в бой
във битката със самотата –
не от куршум и в боен строй,
а с перодръжка във ръката.

Животът им е болка и печал.
Изстрадан стих е всяка рана,
жигосана със огън и метал
и в сълзи кървави обляна.

Поетите умират в бой.

Вечер в града

Дърветата отпускат клони.
Тъма над покривите броди.
Градът пулсира милионен
и свети с хиляди неони.

А във искрящите витрини
се оглежда суетата
и от скъпи лимузини
горди слизат господата.

Зад ъгъла нощта се крие,
безмилостни ръце протяга.
В прегръдките й куче вие
и зъзне уличен бродяга.

Звездите бдят, градът заспива.
Трамвай потъва в тишината.
Остават тук, не си отиват –
охолството и нищетата.

Морска приказка

Дълбоко в морските вълни
живеела русалката сиротна
и в слънчевите й коси
небето светело самотно.

А вечер – мрачна пустота.
Във мрак потъвали вълните.
Луната светела едва-едва,
и бледи гаснели звездите.

В такава вечер, със надежда
русалката помолила морето:
„Пусни ме, дай ми свобода –
звезда да бъда във небето!“

Политнала към небосвода,
изгряла с другите звезди,
и в златно-песенна нега
искряла със безброй лъчи.

Но ти затваряш веч очички…
и приказката свърши, ето.
А утре пак ще бъдем всички –
с русалката, звездата и морето.

Безсънна обич

Събуди ли се? Аз отдавна станах.
Нощта бе много, много тъмна –
като расото на стар монах.
Но утрото изгря и вече съмна –
какво се случи, не разбрах:

Ти бе до мен, сега те няма –
излязла си на пръсти със нощта,
ти, моя обич, толкова голяма –
остана само клета самота!

Вървиш сега из спомени изстрадани.
Сърцето ми във кърви днес боли.
Мечтите гаснат с теб, предадени,
в безсънни нощи и безради дни.

Вървиш, а лятото навън прегаря.
От север идват бурни ветрове.
Потоците изплакани очи затварят
и чакат есен с тъжни дъждове.

Ти също не плачи!

Видях тъгата във очите ти
и капките от есенния дъжд.
Чух стъпките на зимата –
от север литнала нашир и длъж
с ятата на прелитащите гъски.
И всичко стана сякаш изведнъж –
студът скова сърцето ми…
А беше толкова красива пролет –
със топъл вятър, с цъфнали треви,
и в топлата прегръдка на нощта
заспиваха звездите – тъжни и добри,
притихнали след дългия си полет…
Сега е тъжна есен… и вали.
Но аз не плача вече – чакам самота.
А ти повярвай – ще се върне пролетта,
и моля те, ти също не плачи!