21 август 1968 г.

Колкото повече времето ни отдалечава от този ден, толкова по-ярко изпъква неговото огромно историческо значение. Защото не става въпрос за едно от многото нашествия на една държава в друга държава, нито за насилственото събаряне на режима, нито за логичен ход в политическа игра. В своето полувековно съществуване съветската система преживя не една и две конвулсии, но на 21 август 1968 година се случи нещо непоправимо страшно — идеологията отрече идеалите, в името на които съществуваше, или както вечерта на същия ден един български комунист каза отчаяно: "Днес погребаха Октомврийската революция.“ За всички ония, които бяха приели залпа на "Аврора“ като рожден момент на идеали, надежди, илюзии, мечти за някакъв неясно красив, нов човешки живот, за ония, които фанатично бяха съхранили това чувство през толкова мъчителни години, датата 21 август беше краят. В София хората бяха изненадани и попарени. В първите часове на всички ни се струваше, че става някакво недоразумение. Вестниците излязоха със закъснение, защото, както по-късно се разбра, е трябвало да променят напечатаното съобщение за нашествието. В първата редакция е било съобщено, че войските влизат по покана на новото правителство на Чехословашката народна република, а след това беше променено в смисъл, че влизането става по покана на работнически и партийни колективи. Недоразумението беше произтекло от неочаквания факт — че нашествениците не успяха да намерят 14 чехословаци, между 14 милиона граждани на страната, за да съставят така необходимото им правителство, за което да може да се каже, че ги е поканило. Един факт, който не само наложи пренабирането на вестниците в 4 часа през нощта, но смути дълбоко и най-послушните партийни редици. По-късно същия ден зазвъняха телефони по домовете на по-видните граждани, разтичаха се журналисти, репортери — било от радиото, било от вестниците, — за да намерят неизбежните "изказвания“, които да подкрепят военната акция. За чест на българската интелигенция може да се каже, че не се намери нито едно уважавано име, което да откликне положително на българската намеса в Чехословакия. По-късно се разказваха почти анекдотични случаи как известни писатели, артисти, художници са отклонили въпросите на журналистите, но като че повечето от половината отговаряха много сполучливо: "Какво да кажа, когато нищо не знам, никой няма представа какво всъщност става в Чехословакия, никой не е информиран.“ Това, че никой не беше информиран, си оставаше най-основателен отговор. До началото на 1968 година отношението в много партийни кръгове към онова, което ставаше в Чехословакия, беше почти позитивно. Никому и през ум не минаваше да види в чехословашкия процес нещо повече от постепенно демократизиране на страната. В края на зимата се появиха първите критични мнения, главно в тясно просъветските среди и, разбира се, Държавна сигурност. Но като цяло партийното отношение все още беше неясно, толкова повече, че известни общественици, посетили Чехословакия през пролетта, се изказваха подчертано ласкаво за новия курс на Дубчек. Едва през април се установи генерално критично отношение, разбира се, изключително под съветски натиск, което започна да се изразява в работата на пропагандната машина. Започна се с подмятанията, че "чехословашките другари“ отиват "твърде далече“ и се завърши със заклеймяването на "контрареволюционните сили“. През май 1968 година човек можеше да чувствува в София усиленото сърцебиене на стреснатата и уплашена върхушка от вечни сталинисти, която неврастенично подвеждаше по-уморените и по-демократични кръгове на партията и властта. От друга страна, сред обикновените хора се появи онова топло вълнение на последната и може би най-голямата надежда, че пролетният чехословашки вятър ще разлисти и нашите дървета. Човек често можеше да чуе въпроси като: "Вярно ли е, че са отменили паспортните ограничения?“, "Казват, че можеш да дадеш под съд милицията за неправилни действия!“, "Наистина ли ще въведат истински избори, когато няма да избираш само един, а много кандидати?“… и т.н. Не един и двама комунисти от поколението на идеалистите смятаха, че Дубчек се опитва да намери действителния път към комунизма, като изтръгва страната си от джунглата на сталинистката варварщина, като реабилитира хуманното лице на идеала от кървавите ръце на идеологията. Оптимистите вярваха, че той ще успее. Песимистите смятаха, че в края на краищата ще се стигне до куриозен компромис между източния и западния начин на живот, но че при всички случаи експериментът е интересен. Може ли наистина да се осъществяват комунистическите идеи без помощта на милицията? А какво всъщност ставаше? Бях в Прага през лятото на 1967 година — по време на знаменитото сблъскване между събранието на писателите и човека на Новотни, секретаря Хендржик; бях там, когато всичко започна. В паметта ми се е запазило усещането за една магическа атмосфера на радостна възбуда, на разпалено брожение на духовете, на всеобщо вдъхновение, в което никога преди не бих повярвал. Ние винаги смятахме чехите за хора прекалено реални и прекалено пресметливи, за да приемем в един момент, че те са народ от поети. И тъкмо поезията предшествуваше стъпките на Александър Дубчек, тъкмо поезията направи от него знаме на всички надежди. Тая поезия човек можеше да срещне в тълпите по Вацлавски намести, в театрите и младежките клубове, в телевизията и радиото, в тихите улички на стария град или в кръчмата, която съхраняваше вечния дух на Ярослав Хашек. Не зная друга страна, която с такова възхитително единство да е преживявала по-красиви и по-вълнуващи моменти на радостно предчувствие. Като че идваше денят на дългоочакваната амнистия и всички хора-затворници живееха само с това, което те вярваха, че ще намерят отвъд стените. Дори нормалният човешки скептицизъм и цинизъм се беше стопил пред прага на всеобщата илюзия. Никой не знаеше какво точно ще стане отвъд стените, достатъчно беше, че няма да има повече стени. За мнозина западни граждани това чувство ще си остане дълбоко непонятно. Авангардът на разкрепостяването бяха чешката култура и изкуство. Всеизвестни са наистина великолепните постижения на чешкото кино, които си останаха в историята като "чешкото чудо“, в театрите човек можеше да види пиеси, за които ние в София и не подозирахме, телевизията и радиото някак отведнъж загубиха своя досаден до смърт съветски първообраз, поеха от светлината на хората и сами станаха източници на нова светлина, цялата чешка литература тръпнеше от поривите на този нов дух и начело на обновлението стояха писатели, истински писатели, а не организационни мижитурки. Завиждам и винаги ще завиждам на чешките писатели за тази година — от август 1967 до август 1968. Пак в същата тази година в България се беше надигнал страшен вой срещу един западногермански телевизионен филм за Лайпцигския процес и Георги Димитров, който, според Тодор Павлов и хората около него, осквернявал образа на Димитров. Този филм беше в Чешката телевизия и приятели ме поканиха да го видя. Присъствуваха хора от посолството и други българи. Всички видяхме, че това беше най-достойно направен филм за Димитров, позитивен, с човешко отношение към образа му, много по-вълнуващ и сериозен, отколкото многото българо-съветски оперети за него. Чешките ни домакини ни гледаха с усмивка. "Очевидно вашите хора в София са сбъркали“ — казаха те. Не знаеха, че "нашите хора“ в София въобще не бяха видели филма и че целият шум във вестниците беше резултат на недопустимо невежество. По-късно в София видяха филма, но никой нито се поправи, нито се извини. Само този случай ни показва разликата между два партийни свята — чешкия и българския. Ако Хрушчов ликвидира в най-голяма степен култа към Сталин, без обаче да засегне сериозно сталинисткия характер на партията и на страната си, Александър Дубчек се опита да направи тъкмо това — да преодолее жестоката дистанция между партия и народ, между партия и човек. Корумпираното отношение на Сталин и неговите хора, естествено основано на марксизма, противопоставя партията на народа и на човека, при което нейната дейност не само се обезсмисля, но и нанася страшни поражения. Така за половин век в съветския свят се оформиха трите групировки, пълно копие на структурата на феодалното общество: партийната аристокрация с нейните дворци, с нейните най-скъпи автомобили, с нейните царски привилегии, с нейния затворен кръг от взаимни назначавания, преназначавания, женитби, сродявания и т.н. Второ: партийният апарат от безотказни, верни функционери, вечните служители на всяка власт, вечните слуги — изпълнителни, инициативни, плашени от всеки жест и благодарни от всяка милост, жестоки и безогледни кариеристи, които за една звездичка повече на пагона си биха продали и майките си, и бащите си. И трето: масата, синоним на стадо, чиято инертност се подхранва с всички средства, стадо, което няма право да бъде нищо друго освен производител на обществени блага, стадо, което няма право да мисли, да преценява, да избира, да се отклонява. Тази съветска структура, която връща човешките взаимоотношения с около хиляда години назад, беше наложена след Втората световна война във всички източни държави, макар и дълбоко неприсъща на демократичните им традиции, на културното им ниво, на свободолюбивия характер на хората там. Но тя толкова се услади на новопроизведените партийни барони, маркизи и херцози, че те я циментираха с вграждането на безброй човешки сенки и създаването на може би най-съвършената полицейско-милиционерска организация в света. В края на краищата първата мечта на всеки простак е да бъде аристократ. Това беше светът, на който Дубчекова Чехословакия посегна. При това от позициите на истинския, първородния комунизъм, от позициите на идеалите за справедлив и достоен човешки живот. Четиринадесет милиона души казаха "не“ на крепостните стени, "не“ на дворците и чайките, "не“ на обидата да бъдат смятани за безмозъчно стадо, "не“ на функционерчетата, върху чиято дейност се крепеше феодализмът, "не“ на всички ония, които удовлетворяваха собствените си първични комплекси за сметка на цял народ. "Не“ на цялата система. Спонтанно, единодушно отрицание на дълбоко погрешен път в името на посоката. Всеки, който познава донякъде живота в страните от съветския блок, знае, че при конкретните съвременни исторически условия промяна там може да стане само по вътрешнопартиен път. Защото партията е единствената сила във всяка от тези страни и само чрез силата на партията могат практически да се осъществят промени. И тъкмо тук е значението на чехословашките събития, където самата партия се опита да се преобрази по силата на самоосъзната необходимост. И тъкмо тук е и причината за гибелта на Чешката пролет. Мнозина са си задавали и си задават въпроса — какво би станало, ако експериментът на Александър Дубчек успееше, ако върху разрушения съветски феодализъм на Новотни израснеше нова, процъфтяваща форма на управление, в която не фикциите, а човекът бъде поставен на пиедестал? Нали този успех щеше да бъде фатален за първообраза, нали щеше да унищожи толкова удобната на всички източни феодали лъжа — че другояче не могло, че единственият път към социализма бил съветският път. Всички народи от Източна Европа следяха чешките събития с най-жив интерес, защото в Прага се правеше опит да се намести върху нови релси отдавна дерайлиралият влак на комунистическата идея. Всички приказки за надигаща се контрареволюция, за добре организиран преврат от чужди разузнавания, целият арсенал от обвинения, познат от времето на унгарските събития, който "братските“ страни употребиха като основание за нашествието си, бяха толкова плитка лъжа, че едва ли някой е повярвал. Помня добре първото обяснение, което се даваше на едно събрание в София. Един полковник от Държавна сигурност обясняваше, че според най-точни сведения контрареволюцията в Чехословакия била организирана не от американското разузнаване, не от западногерманците, не от китайците, а от… Интелиджънт Сървис. Обяснение, на чиято глупост дори не можеш да се усмихнеш. Бих посочил на този служител на правдата днешните процеси в Чехословакия, в които подсъдимите са преди всичко членове на комунистическата партия. В Чехословакия нямаше и не можеше да има никаква контрареволюция, защото тя беше извършена преди много години в Съветския съюз, защото тая контрареволюция изврати идеали и принципи, за да доведе до най-антихуманната и безправна обществено-политическа структура, позната в съвременната история. Демократизацията край бреговете на Вълтава уплаши властвуващите партийни върхушки във всички подчинени на Съветския съюз страни, тя беше обявена за опасна зараза и половинмилионна армия беше изпратена, за да я ликвидира. Всички знаем как се развиха събитията. Мисля, че това е една от най-тъжните страници на човешката история днес, пред очите на цял свят танковете стъпкаха идеалите, за да дадат своя принос към позора на Съветския съюз и към болната съвест на човечеството. И както винаги става във всички източни страни, датата 21 август послужи като повод за настъпление срещу всеки полъх на свобода и надежди. За часове изчезнаха и най-мъничките процепи на светлината, появили се след Двадесетия конгрес, с един замах бяха ликвидирани всички тенденции за една макар и много бавна промяна, беше въведен жесток контрол върху цялото изкуство и култура, предприеха се огромни чистки на културния фронт, призовани бяха отново да заемат местата си поставените временно в глуха линия Сталинови последователи; всичко, което имаше и най-малкия дъх на свободомислие и неортодоксалност, беше етикетирано с нова дума - "чешко“. Хора, филми, пиеси, книги, мнения, отношения и какво ли не бяха дамгосани с думата "чехски“ или "чешки“. Пази Боже в днешна България да бъдете уличен в нещо "чешко“. Така диктаторите и техните слуги превърнаха името на Чехословакия в синоним на свободата и достойнството. Изчезна чудната атмосфера на Пражката пролет, изчезна опиянението на невероятно единния народ, изчезна още една надежда на човека да намери нов път към по-достойно бъдеще, изчезна поезията. А какво остана? Полуумъртвена страна, тъпкана от железните вериги на танковете, народ, обречен на дълъг затвор, и възстановени феодални стени, които искат да ни декларират, че нищо не се е променило. Но тъкмо тук собствениците на танковете се лъжат. Двадесет и първи август 1968 година промени много неща. Духът на Чешката пролет плъзна навред. Ние вече го срещнахме в полските събития, в румънските промени, в унгарската атмосфера… виждаме го да шествува и в Съветския съюз, все така напорист и неудържим, и можем да се попитаме: коя стена е следващата поред? Може би на Кремъл. Георги Марков е роден на 1 март 1929 г. в Княжево. Завършва индустриална химия и работи като инженер-технолог. През 1961 г. са публикувани първата му книга Анкета и сборникът с разкази Между деня и нощта. През следващата 1962 г. излиза романът Мъже, който получава наградата за най-добър роман на годината. Следват книгите Победителите на Аякс, Портретът на моя двойник и Жените на Варшава, с които си спечелва име на един от най-талантливите български писатели от 60-те години. Партийната цензура не допуска издаването на неговия роман Покривът. През 1969 г. писателят заминава за Италия на посещение при своя брат Никола. Установява се за постоянно в Лондон, където става щатен сътрудник на Би Би Си. Също така сътрудничи на Дойче Веле и Радио "Свободна Европа”. През август 1974 г. неговата пиеса „Архангел Михаил” печели първа награда на Международния театрален фестивал в Единбург, като няколко месеца преди това на лондонска сцена е поставена пиесата му „Да се провреш под дъгата”. На 7 септември 1978 г. на моста „Ватерло” в Лондон Георги Марков е наранен в дясното бедро с отровна сачма от агент на тайните служби на комунистическа България. Писателят издъхва на 11 септември в лондонската болница „Сейнт Джеймс”. След неговата смърт на Запад излизат Есета и Задочни репортажи за България. У нас те са публикувани едва след 10 ноември 1989 г. *Есето е публикувано от портал Култура с любезното разрешение на © г-н Любен Марков.

Прочети цялата новина http://www.mediapool.bg/21-avgust-1968-g-news238273.html

Свързани новини: