Лято в бежански център в София

Когато хората казват, че искат да опитат всичко от живота, обикновено мислят за лукс и пътувания, за безразборен секс и дрога..... никой не си мисли за квантова физика или молекулярна биология. Това е една негласна истина, макар че квантовата физика си струва много повече от другия вариант на „всичко от живота”. Когато човек казва, че иска нещо, дори и без да си дава сметка, заедно със самото желание обикновено си представя и начина, по който да го получи. Искам да срещам интересни хора, да се запозная с нови, екзотични култури, да срещам нови приятели. Често срещано желание...а най-вероятната асоциация за него е размазваща екскурзия до Бали или може би прашно и пъстро приключение из Куба. Сега в България обаче екзотичните култури идват сами, а интересните съдби са по няколко хиляди на месец. Държавата ги улавя по границите и ги подрежда в папки, за да чакат статут. А през това време съдбите им стават все по-интересни. В България те трупат още от разнообразието на живота, докато са настанени в някой от бежанските центрове, институционално познати като Центрове за временно настаняване на лица, чакащи статут от ДАБ (Държавна агенция за бежанците) или Регистрационно-приемни центрове. Като се сети за тези центрове, човек несъзнателно си представя, че животът някак секва, че с войната той спира и започва да буксува в очакване на някакъв рестарт. А много от нас са уплашени и гневни, че тук пристигат бежанци или пък ги ожалват в пристъп на човечност. И в добри, и в лоши времена обаче животът не спира и винаги продължава да тече там, където си, където и да е това – така е и за бежанците, за които месеците и годините живот в България са обективен факт встрани от нашите жал, страх или гняв. По различни проекти неправителствени организации осигуряват забавни занимания и учебни занятия за децата (а и възрастните) в бежанските лагери. Участниците – учители и организатори – са доброволци, основно младежи от Западна Европа, както и българи. Лично аз участвам вече няколко месеца в занимания по готварство и понякога по заместване в други курсове. Обикновено идват по около 60 деца и не можем да вземем всички. Понякога гневни родители седят на вратата, за да се убедят, че детето им ще влезе в часа. Понякога децата са много гладни или много искат да занесат още една порция на някого в стаята горе (готварството неслучайно е любим курс). Понякога спираш да ги виждаш, защото най-накрая са тръгнали за заветната Германия, а друг път и после още няколко други пъти ги виждаш все по-тъжни, защото от месеци така и не тръгват. Но нека се върна на интересните хора и култури. Колко пъти сте срещали някого, който е пропътувал между два континента с помощта на нелегални трафиканти? Или някого, който е живял в Дамаск, в Истанбул, в още три неизвестни турски града, сега е в София, а скоро може би ще е на Запад? Колко пъти сте срещали някого, който е научил английския си от Cartoon Network или някого, който говори хинди, арабски и английски? Колко жени познавате, които са се оженили на 13 и на 20 имат две деца? Ще кажете, у нас ги има много.... Но такава жена може да е глава на семейство без баща, живеещо понастоящем в някой от центровете. При това тя съвсем няма да е смачканата неука жена, за която си мислите. Тя може да е оправна и шегаджийка, може да ходи на рисуване и готварство, редовно да е в групите по езици. Повечето бежанци у нас са кюрди от Сирия и имат по два родни езика – кюрдски и арабски. Срещат се обаче и хора, които говорят турски, фарси, съвсем приличен английски, а някои всеки следващ път разбират все повече и английски, и български, защото не пропускат занятия. И както животът не спира да тече, така с него си върви и хуморът. Той е възможен на всеки език или даже когато изобщо не разбираш какво по дяволите си говорят те. Остават си любопитството и привличането между хората – едни са ти симпатични, други не, едни са внимателни, други натрапчиви. Остават си характерите, които започваш да прозираш безмълвно – с езика на тялото, с интонацията и поведението, с постъпките, които неминуемо виждаш. И най-неочаквано във Фейсбук се появяват снимки от купони и сбирки. Доброволците – повечето западняци, предимно младежи, студенти от хуманитарни науки или пък хора, които считат, че за бъдещата им кариера е добре да са поработили 1-2 години като координатори на проекти, започват да се смесват със сирийците в ежедневието – те, доброволците, все пак са тук изцяло заради бежанците. Раждат се приятелства – днес правят баница с еди-кой-си у тях....защото баницата е най-българското и трябва да им я покажем – все пак сред доброволците има и българи. Утре някой води няколко човека по инстанции: един да превежда, друг да се разходи, трети да си свърши работа с мобилния оператор. Някои бързо опознават градовете, в които са, други ги търсят да превеждат на всичко живо, трети са организирани и могат да ти намерят, каквото ти трябва – мобилен телефон, обувки, монети за кафе автомата... Амалгамата от западната доброволческа практика и бягащите от хуманитарни бедствия групи се споява на географската среда – България. И за един разтеглен във времето момент, след като вече не са в родните си страни, но преди да направят следващите си житейски крачки, всички са заедно и са едно малко общество, което си казва мархаба, добър ден с акцент и хелоу-хелоу. Това общество си има общи задачи – да ремонтира вратата на детската стая в лагера, за да може да се затваря....иначе докато вътре се обучава група, тези, които чакат реда си, ще нахълтват постоянно. Това общество има общи мъки – времето, което е или твърде горещо, или твърде студено; общи радости като екскурзии или акции с цел подпомагане на настанените семейства; свои вражди, защото в спортното си постоянство някои трудно падат на волейбол и футбол и това, без да говорим за закъсняващите за срещи.... Някой си изкълчва рамото, друг прави масажи, някой почти се е влюбил в друг и се цупи за повече внимание, а децата свикват с нас всяка следваща седмица и по някое време започват да викат miss, miss, I love you. Това общество се стича от различни посоки и после продължава: един си е загубил айфона из пущинаците на Турция, друг си е прекъснал следването в Сирия, трети тръгва към коя да е западна държава с колело и раница. Как е намерил колело, нямам идея, хора тръгват дори пеша. Доброволците - студенти от хуманитарни специалности, които карат задължителните си стажове и теренни изследвания, правят изследователски интервюта. А байчото-портиер е институция на ежедневието, която повечето пъти се усмихва безконфликтно, но вечер понякога „глобява” с по бира твърде закъснелите по мнението му. По Рамадана те всички всъщност ядат.... – признава си някой – само не пред хората, не е прилично навън, ама иначе никой не е толкова религиозен. Хипари по неволя или удобно извинени за безделието си хора – има всякакви – някои биха ви огледали като парче месо, а други ще дойдат да носят вместо вас торбите с материали за часа до вратата на стаята. Лагерите са живи, до оградите израстват малки бизнеси – някъде будки за кафе и напитки, другаде магазини за куфари. Всеки иска да заминава – трябват куфари за всички. И когато теглим чертата на тази шарения, достойна за клапата на Кустурица, виждаме следното: Интересни хора и съдби – налично, без да сменяте средата си; интересна култура – налична, без да пътувате; нови преживявания – налични, без да харчите пари. И без да сте ходили до планината, Мохамед я е довел при вас. Дали тези миграционни вълни създават главоболия на България – със сигурност. Дали сред идващите има опасни хора – неизменно – опасните хора са даден процент и в най-безопасната популация. Точно както квантовата физика и молекулярната биология обаче и въпреки че ученето е трудно, те ни помагат да разберем света по-добре, ако сме отворени да виждаме. Когато човек казва, че иска нещо, дори и без да си дава сметка заедно със самото желание обикновено си представя и начина, по който да го получи. Когато казваме, че искаме да не си пречим със съседа, че искаме всички деца да ходят на училище или че не искаме да възпроизвеждаме бедност и омраза как ли точно си представяме, че ще го направим? Може би доста рядко си представяме това, че чрез своето отношение и своя труд има как да докоснем живота на други хора. И дори ако си го представяме, обикновено не се сещаме, че и тези хора ще докоснат нашия живот. И то без гнева, страха и съжалението, които обичайно ни носи медийният им портрет. Основната специалност на Калина Петкова, и нейна професия, са връзките с обществеността. Има магистърска степен по Философия на съзнанието и езика и докторска по Междукултурна комуникация. В последните месеци работи като доброволка в бежански център в София. Казва, че това е практиката на темите, през които е минала в докторантурата.

Прочети цялата новина http://offnews.bg/news/n_1/n_550113.html

Свързани новини: