Илюзии за реформа

Противниците на реформите най-често критикуват управлението за тяхната липса. Въпреки че сегашното състояние ги устройва, те настояват, че промени са необходими, а управляващите не били в състояние да ги осигурят. Привържениците на необходимите реформи настояват за политическа воля и отговорност пред трудностите в управлението. За привържениците им реформите не са достатъчни, а за противниците те са само пропагандно клише, което се опитва да прикрие истинските цели на управлението. Основната критика срещу декларираната воля за реформи е по отношение на тяхната скорост и видимост. В масовото съзнание у нас съществува представата, че реформата е нещо като вадене на зъб – колкото по-бързо, толкова по-добре. Причината е проста и очевидна, но остава все така подценявана. Мнозинството от българските граждани не желаят реформи. Масовото разбиране за реформа се свързва с промяна на правилата; съкращения и обща дезорганизация. Именно затова е толкова лесно реформата да бъде определена като заблуда, игра с публиката или просто като прикритие за властови амбиции. Не всяка промяна в организацията на управлението е реформа. В по-голямата част от случаите необходимите промени имат за цел само да подобрят дейността на институциите, без да променят тяхната форма или съдържание. Реформата е иновация, която би трябвало да оптимизира функционирането на институциите и да подобри качеството на живота на гражданите. В този смисъл много от определяните като неслучващи се, отлагани или симулирани реформи всъщност не са такива. Иновацията в управлението би трябвало да промени начина на функциониране на определени институции така, че да бъдат намалени разходите, да бъде подобрено качеството и да се повиши общественото доверие към тях.  Корекциите в пенсионната система не са реформа. Увеличаването на възрастта за пенсиониране не е въпрос на политическо решение, а обективна необходимост, определена от демографското развитие и състоянието на осигурителните ни системи. Определянето на периода от време, както и на темпа за нарастване на възрастта за пенсиониране, е въпрос на управление на риска от фалит на пенсионната система. Но това не е реформа, която да промени философията на цялата система, за да подобри нейното качество.  Обединяването на администрацията на държавните здравни заведения само по себе си не е реформа, а оптимизация на публичните разходи. Тази оптимизация може да прерасне в реформа, но това би означавало промяна не само в модела на клиничните пътеки, а преди всичко в цялостната оценка за състоянието на общественото здраве. Промените в организацията на спешната помощ в по-голяма степен се доближава до мащаба на реформа, но тя не може да изчерпи смисъла си с въвеждането на стандарт за степента на спешност. Факторите, които влошават качеството на здравето, са все повече; публичните средства, както и частните средства за здравеопазване нарастват непрекъснато, а качеството на здравните услуги – не. В тези условия реформата е критично необходима, но съпротивата срещу нея е изключително яростна. Подобна е и картината във всички степени на образователната ни система. Никой не може да даде смислен отговор на въпроса за какво са ни толкова много висши учебни заведения. Никой не иска да си отговори на въпроса какво се случва със социалния и професионалния статус на българските учители. Извън припламващите скандали за съдържанието на учебниците, никой не иска да води дебата за учебното съдържание и качеството на неговото преподаване. Затова и критиките срещу промените в образованието не прерастват в алтернативни предложения за развитие. Промените в организацията на работата на ВСС сами по себе си не изчерпват дневния ред на съдебната реформа. Но без нея реформата не би могла да придобие истинските си измерения. Едва ли някой се съмнява в необходимостта от промяна, но тя не се свежда единствено и само до промените в Конституцията. Върховенството на правото не може да бъде задача само на съдебната власт. В едно общество като българското, което генерира все по-високи равнища на агресия в противопоставянето срещу установяването на всякакъв вид правила, върховенството на правото изисква много повече усилия. Несправедливостта във всекидневния живот на българските граждани е предмет на безпрецедентен консенсус, а преодоляването на тази нагласа не може да бъде постигнато само чрез съдебна реформа.  Социалната политика би трябвало да бъде пространство на непрекъснати реформи. Самото разбиране за социална политика продължава да бъде предмет на дълбоко неразбиране. Проблемът не е в размера на публичните средства, отделяни за социална политика. Както и при здравеопазването, социалната политика струва все по-скъпо, без да подобрява качеството на предлаганите услуги. Инерцията на тоталитарния режим не е преодоляна. Преходът от „държавни грижи” към „публични услуги” не е завършен. Механичното увеличаване на броя на подпомаганите групи, характерно за т.нар. държава на благоденствието, не следва ясно определена стратегия. Заради всичко това, социалната политика продължава да бъде поле на идеологически сблъсъци, а не пространство на добро управление.  Но има и реформи, за които никой не желае да говори. Без тях много от промените в отделните сфери на управлението няма да постигнат устойчив резултат. А при реформите много по-важна е устойчивостта на постигнатите резултати, отколкото скоростта на извършваните промени.  Първата от тях е административната реформа. Българската публична администрация е подредена неадекватно спрямо проблемите, които трябва да решава. Служителите в публичната администрация нямат гаранции за независимост спрямо политически и икономически натиск. По-голямата част от тях не са мотивирани да полагат усилия за повишаване на квалификацията си, тъй като не са сигурни за работните си места. Държавната служба не се възприема като форма на професионална кариера с ясна перспектива за развитие. Привлекателността на държавната служба се изчерпва с гарантираните осигурителни вноски и достъпа до информация и възможности за разпределение на ресурси.  Другата, не по-малко важна, също толкова неизбежна, но още по-непопулярна сред политиците, реформа е свързана с териториалното деление на България. Българските общини вече са 265. Минимална част от тях успяват да формират самостоятелни приходи, които са по-големи от размера на бюджетната субсидия. Малките общини не успяват да привлекат публично финансиране поради липсата на необходимия административен и експертен капацитет. Административните центрове на тези общини понякога се намират на двадесетина километра от центровете на съседната община. При това териториално деление не са защитени нито правата на местните общности, нито може да бъде генерирана реална местна политика, която относително независимо от външни фактори да се стреми към подобряване на качеството на живот на хората.  Броят на българските общини трябва да бъде намален за сметка на обособяването на отчетливо равнище на регионално развитие. Вместо това, промените в Изборния кодекс увеличиха броя на населените места, които имат правото да избират пряко свой кмет. Окрупняването на общините няма да накърни правото на политическо представителство, ако бъдат следвани принципите на пълноценно регионално и местно развитие. При съществуващите в момента общини не се постигат и двете цели – няма гаранции за ефективно политическо представителство и няма необходимия капацитет за ефективно управление на територията. Има само все по-дълъг списък от позиции, които биха могли да бъдат заемани от партийна номенклатура.  Няма обществено съгласие и подкрепа за реформи. Няма воля за постигане на съгласие и отстояване на общи правила на съвместното ни живеене. Затова и призивите за промяна и реформа звучат все по-кухо. Зад тях, както и зад аргументите на противниците на реформите, стои една и съща обща нагласа – няма промяна, просто новите управляващи се опитват да заемат мястото на предишните без да променят общите правила на играта. Илюзиите за реформа могат напълно да обезсмислят реформаторските усилия.

Прочети цялата новина http://offnews.bg/news/n_1/n_551854.html

Свързани новини: