Мария Лазарова е студентка по компютърни науки в университета "Оксфорд" и е единствената българка в групата от седем души, които са дошли от елитния английски университет на лятна доброволческа и изследователска програма в центъра за временно настаняване на бежанци в предградията на столицата. Заедно с Шан, Никита, Дейвид, Анна, Клер и Саймън, тя е избрала да замени възможността за престижни стажове в банки, софтуерни компании или британската държавна администрация, за да даде своя принос за справянето с "най-голямата бежанска криза в нашата ера", по думите на Салил Шети, генерален директор на Amnesty International. Освен да преподават в класове по английски, природни науки, изкуство, музика и готварство, за шестте седмици, които доброволците ще прекарат в София, те имат задачата да приведат в действие собствен проект, с който да подобрят иначе скучната и застинала среда в лагера. Всичко това е организирано под формата на стажантска програма към британската доброволческа организация "Оксфордска помощ за Балканите" (ОХАВ), която е създадена по инициатива на друга активна българка.

Предводителят на доброволците

Станислава Топузова, известна още като Стейси сред чужденците, е докторант в правния факултет на университета на Оксфорд. Тя е изградила структурата на програмата заедно с членове на организацията и с професори от университета. След това е избрала най-добрите от 45 кандидати, подали "изчерпателните 16 страници документи", включващи мотивационни писма и подробен план на проекта, който ще приложат в лагера. След повече от 9 месеца подготовка те идват в България в началото на юли и започват работа с бежанците.

Историята на Станислава сама по себе си заслужава внимание. Родена в България и израснала в Канада, тя взима темата за миграцията присърце още от самото начало на академичната си и професионална кариера. След като завършва право и антропология в университета McGill в Монреал и работи за УНИЦЕФ - Канада, Станислава преминава през Харвардския и през Женевския университет, както и през разкопки в перуанските джунгли, за да стигне до програмата по международно развитие на "Оксфорд". Интересът й към проблемите на бежанците в България се запалва след изследователско посещение на бежанската общност в Истанбул миналата година. На връщане тя минава през София и решава да провери ситуацията в лагерите от първа ръка. И не харесва това, което вижда - дворът на "Военна рампа" пустее в средата на лятото, стаите са затворени, а социални и учебни занимания практически липсват. "Атмосферата беше много по-различна тогава, разказва тя. Нямаше детска площадка, беше пусто - хората не се събираха, не комуникираха помежду си и съответно си нямаха доверие." Първото нещо, което Станислава прави, когато се връща в Оксфорд, е да изгради концепция за нова доброволческа програма, която представя на управителния съвет на ОХАВ. Самата организация е създадена от малка група студенти през 1993 г., в разгара на разпадането на Югославия. Тогава студентите доброволци отиват да работят с деца в обществени центрове в Босна и Херцеговина. В следващите години те разширяват своята дейност в България и Албания, като тук дейността им се свежда до подготовка на социални работници в домове за деца, лишени от родителска грижа и финансиране на проекти. След като Станислава представя ситуацията пред управлението на организацията обаче, те се съгласяват да създадат допълнителна стажантска програма. Това я среща и с част от тазгодишния й екип.

Седмината студенти са избрани след конкурс и подготвят проектите, по които работят повече от девет месеца Фотограф: Цветелина Белутова

Саймън казва: погледнете в бъдещето

Саймън е членът на екипа с най-много "стаж" в България. Студентът по английска литература е част от първия пилотен проект, организиран от Станислава миналото лято. По него доброволци от Оксфорд отиват в Пазарджик, за да помагат на току-що заселили се семейства бежанци. Там Саймън става свидетел на негативното отношение на местните към новодошлите, за което предпочита да не говори. Но този опит го ентусиазира да се върне в България за по-дълго, за да се опита да промени начина, по който голяма част от европейците гледат на бежанците. "В традиционното отразяване на бежанския проблем дори големите международни организации като ВКБООН се концентрират върху миналото, върху трудностите, които хората са изживели и които са ги накарали да избягат", мисли Саймън. Но според него е грешно да гледаме на тези хора като на пасивни жертви. "Затова реших да направя интервюта с обитателите на "Военна рампа", които после да представя на изложба, като сложа акцент върху мечтите и надеждите за бъдещето им." По думите му повечето хора, с които е говорил, искат да довършат образованието си и да започнат работа, но това, което ги спира, е трудното прехвърляне в европейски университети. Много от бежанците нямат дипломи или удостоверения за това в кой курс са били, а и повечето от тях са учили на арабски. Тук се намесва и проектът на Анна. Тя е започнала да провежда кариерни и образователни консултации с бежанците, като целта й е да предложи начин, по който те да успеят да завършат образованието си или да получат съответстващата квалификация, която ще им позволи да работят в Европа. За целта тя се е свързала с арабски говорещи студенти от Оксфорд и ентусиазирани професори, които ще изпитват студентите и в крайна сметка ще им дадат сертификат за завършен курс. Макар че той няма да има същата тежест като истинска диплома, Анна е оптимист. "Всеки знае името Оксфорд. Това със сигурност ще им помогне с намирането на работа", казва тя. Шан и Никита пък са се заели да обучават по-активните възрастни членове на бежанската общност в лагера за учители. По този начин образованието на децата бежанци няма да зависи изцяло от помощта на социалните служби и неправителствените организации.

Ако има нещо общо, което да мотивира седмината (а и Станислава), това е чувството, че се справят с огромно предизвикателство сами. "Бежанският проблем е най-големият проблем на Европа днес", казва Саймън и споделя, че колкото повече се забърква с него, толкова по-сигурен става, че това ще стане неговата мисия. Анна пък приема като отговорност помощта за тези, които са в нужда. "Осъзнавам колко е важно тези хора да получат поне част от възможностите, които аз имам като студент в Англия", казва тя. Впрочем тя се е отказала да се върне на стаж в банката Lloyds, за да дойде в лагера в прашна лятна София. "Тук мога да се изправя пред много по-интересни предизвикателства, отколкото в банката", смее се тя. Дисциплинирането на деца, особено когато не знаят езика, е проблем за всички. За техен късмет няколко млади и енергични бежанци като Ахмад и Роди им помагат с превода на кюрдски, с дисциплинирането на необузданите малчугани и с адаптацията в България. Двамата, както и повечето други, обаче заминават скоро след като получат статут, и това създава проблем с приемствеността на добрите практики, които постепенно се създават в лагера.

Животът отвъд лагера

"Бежанската криза е проблем с дълбоки корени и няма лесен и бърз изход", смята студентът по археология и антропология Дейвид. Според него, за да успее Европа да се справи с кризата, европейците трябва да преодолеят много от собствените си предразсъдъци за мигрантите. "Говори се как тези хора са мързеливи, как не могат да се интегрират" казва той, а Анна го прекъсва: "А в същото време ЕС инвестират десетки пъти по-малко в интеграционни инструменти, отколкото в граничен контрол, охрана на граници и на държавите им се разминава, въпреки че представители на полицията използват сила срещу беззащитни хора." "Убедена съм, че след едно поколение ще гледаме на случилото се, както гледаме днес на геноцида в Руанда, и ще се чудим как сме позволили такова нещо да се случи", включва се и Шан, която учи политика, икономика и философия. Когато ги питаме какво мислят за отношението на политици от собствената им страна към миграцията (ограничаването на миграционните потоци към Великобритания е основна част от политическата линия на UKIP, партията за британска независимост на небезизвестния Найджъл Фараж), студентите от Оксфорд помръкват. "Понякога ме е срам от действията на собствената ми страна", казва Дейвид. "Но подобни настроения има в цяла Европа", изтъква Клер, а Саймън е прагматичен: "Антимигрантската реторика печели лесно гласове."

Макар да са прекарали само няколко седмици в България, британците вече са се научили какво могат и какво не могат да очакват от администрацията. "Нещата се случват по... специфичен начин в България", казва Дейвид. Но студентите категорично избягват да дават квалификации за условията тук или за отношението към бежанците. Най-малкото защото знаят, че места като "Джунглата" съществуват само на няколкостотин километра от техния спокоен университетски град. Дългогодишният бежански лагер близо до френското пристанище Кале е мястото, от което десетки бежанци се опитват да стигнат до Великобритания и нерядко губят живота си в опасното пътуване.

Станислава и нейните доброволци вече имат идея как да разширят своята дейност в България. Искат да създадат бежански център, където хората в позитивна и спокойна среда да могат да получават ценна практическа информация - например за езикови класове, апартаменти и квартири под наем в града. Според Станислава подобно място в централната част на града ще помогне както на бежанците да излязат от лагерите и да се смесят с живота в столицата, така и на българите да свикнат с тяхното присъствие и да научат повече за тях. Такъв център би улеснил и изследователската работа на екипа. Там студентите ще могат да отделят нужните време и ресурси, за да създадат по-добре учебен план за децата, ще има и съветници по различни въпроси. По един от проектите, започнати от първата група доброволци например, се подготвят процедури за скрининг на хората, преживели психологически травми. "Учудващо е колко малко внимание се обръща на посттравматичния стрес сред бежанците, при положение че повечето идват от военни зони", казва Станислава. За да стане реалност този център обаче, екипът се нуждае от средства. Това е и задачата на Дейвид - да подготви и приведе в действие кампания за набиране на финансиране. Оттам нататък успехът зависи до голяма степен от обществената реакция. Не можем да спрем войната в Сирия, но можем да направим живота на хората, избягали от нея тук, много по-лек.