(http://www.klassa.bg/)
Проговарят тайните руски грами за Съединението
Съединението.
Един от най-светлите и силни празници, олицетворяващи българщината и силата на истинския български дух, убит целенасочено и умишлено през последните седем десетилетия.
Неслучайно този велик, истински български празник не се честваше, след като през 1944 г. по нашите земи отново нахлуха руските орди.
Не бива да гледаме на Съединението като на отделен акт, а като на продължение на национално-революционното ни освободително движение в постигане на националния идеал – обединение на всички български земи в рамките на Българската екзархия, обявена за независима официално със султански ферман още през 1870 г. и обхващаща всички територии с преобладаващо българско население – близо 220 000 кв. км.
През последните десетилетия една камара псевдоисторици с титли на професори или други академични звания, произведени от марионетния режим на БКП и последвалото статукво, за да обслужват идеологемите на руския империализъм, умишлено и целенасочено тровеха и продължават да тровят националния ни дух и принизяваха както ролята на националноосвободителното ни движение, така и изтриваха или преиначаваха цели епизоди от славната ни история в безродния си слугинаж към една алчна паразитна империя.
И никой българин не бива да си прави илюзии относно методите, целите и средствата на руския империализъм. Те си остават непроменени, било то на царска Русия, съветска Русия или съвременна олигархична Русия – завладяване и паразитиране на гърба на десетки народи, един от които е българският. Методите, целите и средствата на руския империализъм само сменят носителите си.
Тук ще ви представя нов поглед върху Съединението, отправен през призмата на секретните руски дипломатически грами на консулствата им в София, Пловдив, Букурещ и Истанбул, както и отговорите на руския външен министър, някои от които с лични резолюции на руския император.
Документи, които недвусмислено показват коварната и двулична политика на руския империализъм в осъществяване на целите, заложени в Райхщадското споразумение от 8 юли 1876 г. и Будапещенската конвенция от 15 януари 1877 г., подписани между двете властващи в Централна и Източна Европа империи - Руската и Австро-Унгарската, в опита им да предотвратят образуването на голяма и сплотена българска държава и осигуряващи им поле за експанзия на Балканите и в българските земи.
Отново да припомня – веднага след Априлското въстание, на 8 юли 1876 г., в Райхщад Русия и Австро-Унгария разпарчетосват Балканите в сфери на влияние и се споразумяват да не се възпрепятстват при експанзия на Балканите, а в случай на разпад на Османската империя да не допуснат образуването на голяма и сплотена българска или каквато и да е друга държава, която би могла да възпрепятства експанзията. Когато през декември 1876 г. в Цариград започва конференцията на Великите сили, свикана, за да реши Българския въпрос, след като цяла Европа се вдига в защита на българската национална кауза заради зверствата на османските власти, последвали Априлското въстание, Русия и Австро-Унгария паралелно с конференцията, на която участват и техни представители, подписват секретната Будапещенска конвенция, която скрепява на най-високо ниво коварните им планове от Райхщадското споразумение. С Будапещенската конвенция те се задължават да пазят в тайна постигнатото споразумение и да си оказват взаимна дипломатична подкрепа при последвало уреждане на въпросите от Великите сили. Нещо, което се случва на Берлинския конгрес – Берлинският договор, съставен изцяло под диктата на двете властващи в Централна и Източна Европа империи – Руската и Австро-Унгарската.
Окончателният вариант за територия на новата българска държава, приет от Цариградската конференция, е по предложение на Англия и той почти напълно съвпада с територията на Българската екзархия, като обединява всички български земи от делтата на Дунав, Пиротско и Нишко, Македония и Беломорието.
Конференцията е саботирана от руския консул в Цариград – граф Игнатиев, който е уведомен телеграфически за постигнатите договорености между Русия и Австро-Унгария и още на другия ден гарантира на султана запазване на значителни територии на Османската империя на Балканите. Обещание, което Русия спазва с Берлинския договор, по силата на който Македония, Родопите и Беломорието остават в пределите на Османската империя чак до 1912 г., Северна Добруджа е подарена на Румъния, а Пиротско и Нишко - на Сърбия.
С Берлинския договор
от 1878 г. не само безжалостно са разкъсани българските земи, но съгласно чл. 22 България е задължена да изплаща издръжката на „руския окупационен корпус”. Чл. 22 от Берлинския договор е буквално преписан от чл. 8 на временния Санстефански договор и заедно с други задължения, натресени на България, съставлява 24% от бюджета на държавата ни. Едно от тези задължения е България да финансира и построяването на железница, която да свърже Виена с Цариград и Близкия изток в опита на Австро-Унгария да си осигури конкурентен път на английските кораби към Близкия изток.
България ще изплаща издръжката на руския окупационен корпус до 1902 г.
Русия ще използва текстовете на Берлинския договор и за да принуди България, под претекст, че го нарушаваме, когато през 1908 г. България обявява своята пълна независимост и се прогласява за царство, да подпише през април 1909 г. Руско-български протокол, с който задължава България да изплаща на Русия колосалната за времето си сума от 82 милиона златни франка, платими за 75 години.
България ще изплаща и тази сума до 1916 г., когато Русия напада България.
Документите на руските дипломатически мисии, които показват организирането на преврати и метежи в България, убийства на български патриоти и политици, създаване на въоръжени шайки, които да дестабилизират Източна Румелия с цел предизвикване на повторна окупация или най-малко реакция на суверена - турския султан, за да може да бъде обвинена България в нарушаване на Берлинския договор, са публикувани за първи път през 1934 г., когато по линия на Коминтерна Васил Коларов е допуснат до секретните царски архиви със задача да докаже на българското общество колко коварна и двулична е била имперската политика на руския царизъм и по този начин да убеди обществеността ни, че Съветска Русия е добронамерена към България. Да припомня, че това се случва само година след като в Москва официално прогласяват съществуването на „македонска” нация и език в унисон и продължения на политиката на Кремъл по разкъсване на българския етнос. Само след 10 години „македонската” националност ще бъде наложена с убийства и терор над хиляди българи, когато българските земи отново са окупирани от тристахиляден контингент на Червената армия за три години.
Васил Коларов издава документите в книга със заглавието „Авантюрите на руския царизъм в България”. Книгата е преиздадена само веднъж в ограничен тираж през 1991 г. и умишлено и целенасочено е игнорирана от т.нар. „историци” – хабилитирани жалки безродници и слуги на руския империализъм в опита им да подменят истинската история и да облъчват с отровна пропаганда ученици, студенти и цялото ни общество.
Защото Съединението показа едно. Това, че не е вярно онова, което днес всички дебилни идиоти повтарят: "Нищо не зависи от нас. Малки сме!"
Защото с акта на Съединението българската нация се опълчи на три империи едновременно - Руската, Австро-Унгарската и Османската, и завря Берлинския договор в гъза на руския император, който принуди машата си Сърбия да ни нападне и скъса дипломатически отношения с България в жалкия си опит да го спре.
И въпреки всичко успяхме да съединим двете най-големи парчета от разкъсаната българска плът!
Нищо не зависи ли?! Малки ли?!
На територия от над 220 000 кв.км и с население над 4 000 000 българи тогава. Малки ли?!
Няма малки и големи народи. Има народи с дух и без дух.
Да възкресим оня дух, онази воля, онази, истинската БЪЛГАРИЯ!!!
Ето и част от самите секретни грами. Представям ги в контекста на времето, който също трябва да се има предвид. След Руско-турската война България е поставена под временно руско управление.
Според параграфи 6 и 7 на Берлинския договор престоят на руските войски в България е ограничен от останалите Велики сили от 2 години на 9 месеца. Пребиваването им се използва за превръщане на временната окупация в постоянна, а България – в Задунайская губерния.
Тези цели принуждават Русия да търси подкрепа сред българската „общественост”, а след като не я намира – да я създаде. Царската дипломация залага на старите едри търговци и земевладелци, които са оформили Консервативната партия. За огромно съжаление на руските дипломати още на първите избори техните мекерета са попилени и пълно мнозинство печели Либералната партия, съставена основно от бившите участници в БРЦК и революционното крило в националноосвободителното ни движение.
В този период България се управлява „самовластно и безконтролно” от имперския комисар княз Дондуков. Неговият проект за „Органичен устав” пропада в свиканото Народно събрание, защото либералите имат огромно мнозинство и вместо руския проект те приемат демократичната Търновска конституция – своеобразен връх в българската политическа мисъл и една от най-демократичните конституции за времето си.
Това не спира Русия, макар да е принудена да допусне либералите до властта. Руските емисари не спират да агитират населението против либералите, използвайки временните трудности, данъчните тежести и разпадналите се пазари за българските стоки, като хвърлят вината изцяло върху либералите.
Да не забравяме, че за български княз е назначен племенникът на руския император Александър Батенберг, който още през 1881 г. уволнява либералните министри. За военен министър е назначен руският сатрап ген. Ернрот, който сменя друг руснак – Паренсов. В правителството ни са назначени само руски мекерета-консерватори и руски генерали. Милицията, създадена от либералното правителство, е заменена от жандармерия. Провеждат се избори в атмосфера на насилие и терор срещу българските патриоти, отстояващи пробългарската политика и позиции. Новото Народно събрание предоставя извънредни пълномощия на княза и напълно
игнорира Конституцията
В кратки срокове антибългарската руска политика успява да отблъсне широки народни слоеве, а далаверите, кражбите и лакомията, проявени от руснаците около строежа на железопътната линия и данъчните тежести по нея, отблъскват дори и представителите на Консервативната партия.
През март 1883 г. Батенберг заминава за коронацията на новия руски император и България преминава под управлението на Соболев. Той веднага се заема със задачата да прокара официалното признаване от България на задължението по изплащане на руския окупационен дълг – колосалната сума от 25 милиона златни франка. Заедно с това се опитва да вкара резервния фонд на Княжество България, състоящ се от 10 милиона златни франка, под управлението изцяло на руски кредитни учреждения.
Тази поредна руска свинщина обръща дори княз Батенберг против господарите му и след връщането му от Русия князът възлага управлението на либералите на Каравелов. През септември 1883 г. е възстановена Търновската конституция, съставено е правителство на либералите, начело с Цанков, а в страната е прогласен лозунгът на управление: „БЪЛГАРИЯ ЗА БЪЛГАРИТЕ!”
Това залага основите и на скорошното Съединение, защото позволява пълно съгласуване на действията и подкрепа между Източна Румелия и Княжество България.
Макар че още през 1881 г. между Бисмарк и руския император има споразумение, допускащо обединението на двете разкъсани парчета българска плът, новият руски император Александър III Българомразец категорично се противопоставя, защото осъзнава, че имперската дипломация е изтървала юздите на българския народ и не може да го обязди.
Тук няма да се спирам на подвига, извършен от майор Данаил Николаев, майор Райчо Николов,Сава Муткуров, Димитър Ризов, Георги Странски, Чардафон, Ангел Чолаков, от хилядите знайни и незнайни българи, както и на ролята на самия княз Батенберг и дейците на Либералната партия, опълчили се смело на попълзновенията на руския империализъм. Тук няма да споменавам за духа на българите, които се опълчиха на три империи и в нарушение на техните договорености прогласиха Съединението, за да докажат, че няма малки и големи народи. За да докажат, че всичко зависи от нас самите!
Трябва да отбележим, че актът на Съединението веднага е признат от Англия в опита й да парира силното руско влияние и да си спечели още един съюзник – младата българска държава. Неслучайно и днес една от софийските улици носи името на английския премиер Гладстон.
Този акт на мощната Английска империя осигурява глътка въздух за дипломацията на българите, възпира от директна намеса Австро-Унгария, Русия и Османската империя. Последната още след признаването на независимата Българска екзархия със султански ферман през 1870 г. е започнала да гледа на българската нация по-скоро като на предпазен буфер срещу плановете на Русия за превземане на проливите и осъществяване на вековната мечта на династията Романови за възраждане на псевдовизантийска империя.
Разпадащата се разкапана Османска империя
балансираща между Великите сили в опита си да оцелее и запази територии, превърнала се, заедно с българските земи, в разменна монета и полузависима пионка, отказва на руския император да възстанови статуквото.
Суверенът на Източна Румелия – султанът, отказва военна намеса, което принуждава Русия и Австро-Унгария да подтикнат машата им Сърбия да нападне България в гръб. Резултата го знаем!
В контекста на тези събития са и следните грами на руските дипломати, разкриващи мръсната антибългарска, подла и двулична политика на Русия.
Първият изнесен факт касае добре познатото и днес подкупване на родни политици, които да обслужват имперските интереси.
В предговора на книгата Васил Коларов изнася подробности, обясняващи разкола в самата Либерална партия и странната позиция и измятането като фурнаджийска лопата на Драган Цанков в опита си да обслужи имперските цели:
Ето и част от текста на самата грама, преведена от Васил Коларов, изпратена от дипломатическия агент в руското консулство А. Кояндер до директора на Азиатския департамент Иван Алексеевич Зиновиев.
В грама до пом. министъра на външните работи Александър Егорович Влангали от август 1885 г., от същия дипломат, предхождаща събитията на Съединението, се вижда безсилието на руската дипломация да спре силните антируски настроения сред българското население и започналите процеси, довели до Съединението:
От телеграмата на руския дипломатически агент Богданов до външния министър Гирс се вижда, че лично руският император Александър III Българомразец следи за раздаваните пари на безродните си платени помияри и добре си води сметките, отчитайки, че щом веднъж си станал помияр, то вероятно ще си такъв за цял живот. Нормално е този, който дава парите, да се притеснява, че те ще бъдат присвоени, защото много добре знае кому ги дава:
Днес от позицията на времето ние можем да видим с очите си и да усетим по джоба си подобни помияри, които продават Родината за жълти стотинки, докато българинът плаща най-скъпите руски горива в Европа, най-скъпия руски газ, а сметките му за електричество са натоварени от най-скъпия ток, произведен от руските собственици на ВЕИ в България.
Можем да различим и онези помияри „историци”- псевдопрофесори, псевдодоценти, произведени на килограм, за да обслужват идеологемите на руския империализъм, укривайки умишлено и целенасочено истината от българския народ и от своите ученици и студенти.
Можем да различим и онези т.нар. национални медии, изцяло контролирани и платени от руското финансово лоби, които продължават да убиват и принизяват българския национален дух.
В следващата грама министърът на външните работи на Русия Гирс уведомява дипломатическия си агент за волята на императора.
Уточнявам, че предателят се финансира с парите на българите, платени за издръжката на руския окупационен корпус. Нещо подобно на случилото се в наши дни с руската Корпоративна търговска банка и парите, дадени за изкупуване, финансиране или създаване на медии в България под формалното управление на ДПС.
В следващата грама, вече от 1886 г., се вижда, че финансирането на предателите с парите на българското население продължава, Бурмов, Балабанов и Цанков дори са принудени да подпишат клетвена декларация за вярност към целите на руския империализъм:
От следващия документ на руския дипломатически агент в Пловдив разбираме за предателската антибългарска същност на т.нар. опозиция, която обсъжда с руските дипломати възможни средства, които да предизвикат евентуална реакция на султана или друга европейска държава, които да дадат повод на Русия отново да окупира България:
От една последваща грама разбираме, че руските дипломати стоят в основата на организирания преврат с цел сваляне на законната власт в България и присъединяването й като губерния към Русия. Опасенията на руския император, които Васил Коларов е извадил като забележка под грамата, се оказват основателни. Всички знаем за съдбата на предателите, а един от главните организатори – Радко Димитриев,
бяга от София, преоблечен като овчар
укрива се в руското консулство в Пловдив, оттам е преведен в Истанбул и откаран с руски кораб в Русия, за да бъде пратен по-късно през 1886 г. отново в България, където отново организира нов метеж в Силистра и Русе, който е жестоко потушен от великия патриот и политик Стамболов. Всички участвали в преврата са разжалвани, а много от офицерите-предатели са осъдени на смърт от военнополеви съд и застреляни като бесни кучета. Заслужена съдба за предатели. Такава съдба ще застигне и самия ген. Радко Димитриев през 1918 г.:
Със следващата грама руският дипломат в София докладва на руския външен министър за осъществения преврат и изпраща копия до мисиите в Пловдив и Константинопол. Видно е, че платените руски мекерета са съставили правителство, което скоро ще бъде пометено от българския народ:
Резултатите от преврата са катастрофални за предателите-русофили, както е видно и от рапорта на руския военен агент в София:
Допълнително ще ви запозная с още секретни грами на руските дипломатически мисии от този период и умишлено пропускам рездица от тях.
Една обаче считам за особено важна, защото тя отразява истинското настроение на българите по онова време и ясното съзнание на българското общество за антибългарската политика на Русия. Грамата отразява събитията по време на изборите за Народно събрание, когато платена безродна сган се опитва да гласува за проруските измекяри. Сами можете да прецените как истинските българи са се отнасяли тогава с платения вот и безродните предатели-помияри, които за жълти стотинки са продавали родния интерес на руския империализъм. Нищо ново под слънцето:
За подобно високопатриотично отношение не само към предателите-измекяри свидетелства и самият Симеон Радев в епохалния си исторически труд „Строители на съвременна България”, където описва отношението на огромното мнозинство от българите,
отстояващи националния ни интерес,
когато пред тях застава назначеният за военен министър руски сатрап Александър Василиевич Каулбарс:
„Най-сетне Каулбарс се качи на трибуната. Сне фуражката си, поздрави, сетне се спря, за да си поеме дъх. Той бе дебел, с широка руса брада, сини твърди очи на немец и оголяла глава. В белия си кител и над масата той изглеждаше още по-нисък, отколкото бе. Той простря ръка към народа, даде му знак да млъкне и почна на един вид руско-български език:
— Господа! Току-що донесоха в агентството бития до полусмърт руски поданик, който извикал тук: „Да живее Русия!“ Вие нямате право да постъпвате по тоя начин...
Очарованието се изпари: вместо носител на блага вест, какъвто го помислиха, Каулбарс се явяваше като враг. Някои по-смели националисти го прекъснаха:
— Това е лъжа!
— Не, това не е лъжа — настояваше генералът, — в бития се намери руски паспорт.
— Лъжа е — упорстваше сега цялата тълпа.
Тия, които бяха до трибуната, поискаха да му обяснят, че битият е извикал „Долу България!“ — но той отсече нервозно:
— Оставете ме да говоря, ще говорите сетне вие...
И като се обърна пак към публиката, продължи:
— Вам е известно, господа, с каква цел аз съм изпратен тук от руския император. Последните събития направиха страната нещастна. Искреното желание на господаря е да ви помогне да излезете из това затруднително положение, да ви даде възможност, щото при ново правителство да работите за благоденствието на вашето отечество.
— Да живее руският цар! — извика множеството от едно гърло.
— В Русия е известно — продължи генералът оратор, — известно е, че вие се управлявате сега с помощта на сопаджиите...
— Това е лъжа! Лъжа е! — викаше сега същото множество.
Настана смущение; публиката се залюля по площада. Каулбарс направи знак, че иска още да говори, но шумът продължаваше заплашително.
— Който не желае да ме слуша, да си върви! — заповяда генералът, като се надигна над масата и направи един широк жест, който трябваше да бъде внушителен.
— Всички ще си отидем, всички — отговаряше множеството....”
Подобно е отношението към Каулбарс и в провинцията, когато тръгва на агитация за обявяване волята на руския император. Примерно в Шумен, където е обкръжен от шуменци и едва не се насира от страх. Жалко, че моите съграждани още тогава не са видели сметката този имперски плъх:
„На другия ден рано сутринта Каулбарс взе трена за Шумен.
Каулбарс заминаваше двояко недоволен: Филов бе го излъгал и населението го бе посрещнало враждебно...
Каулбарс тръгваше за Шумен тъкмо в деня, когато цялата тая съзаклетническа история бе вече ликвидирана. Никой от полковите командири не излезе да го посрещне. Няколкото офицери, които полюбопитстваха да го видят, бяха пръснати между публиката.
Но илюзиите му трябваше скоро да се разсеят. Щом слезе в определената му квартира — къщата на Димитриева, — на улицата се струпа голямо множество. Някой си Маркеевич, руски заточеник, наскоро избягал от Сибир, бе събрал опълченците и командуваше. Иваница Данчев, един от редките комити, останали живи от Ботевата чета, яростен привърженик на Регентството сега, се бе качил на едно празно каче и ораторстваше. „Искаме, викаше той, клатейки се над качето и сочейки с пръст прозорците, искаме да излезе Каулбарс, за да чуе волята на народа.“
Тълпата подемаше:31
— Абе, г. генерал; абе, г. Каулбарс, нали си дошел да ни видиш? Ето ни: ела тука!
Излезе Шатохин на балкона и извика:
— Генералът не желае да говори с пияна тълпа.
Данчев, на когото езикът се заплиташе, възрази:
— Абе, брате, тълпа ли сме ние, бе? Тълпа ли сме?
— Не сме тълпа! Не сме! — отговаряше множеството.
Данчев продължаваше:
— Абе, тук народ сме ние, български народ...
Но Шатохин се бе вече оттеглил. Между туй качето, над което Иваница Данчев формулираше волята на народа, се проби и той падна в него. Посред широкия смях на тълпата спуснаха се да го вадят; извадиха го и той пак почна да апострофира с умолителни и иронически фрази отсъствующата фигура на Каулбарса.
В това време влезе при генерала една русофилска депутация начело с Т. Икономова. Множеството викаше: „Долу предателите!“ Чуха се гласове:
— Продават сега България тия синковци!
— Нека слязат само, ще им покажем ние дебелия край.
Депутацията горе се уплаши. Някой каза на Каулбарса, че между публиката е и Рачо Петров. Той прати да го викат.
— Вие, майор Петров — каза му той сурово, — отивате пред мене, за да ми устройвате скандали от пияни тълпи.
— Аз отивам — възрази Рачо Петров — по своята служба и вашата мисия не ме интересува.
Каулбарс смекчи тона си:
— Сега може да се случи някое нещастие. Понеже сте старши в гарнизона, моля ви да вземете мерки.
Рачо Петров отказа:
— Тук има власти, отнесете се до тях...
Между туй множеството не мърдаше от улицата. Цялата Чобан махала беше тук и дигаше шум колкото за две дивизии. Всяка минута се издигаха викове: „Да живее независима България!“
Най-сетне депутацията се реши да си отиде. Когато тя се показа на улицата, екна един страшен рев „Долу“. Опълченците се с
Свързани новини:
Виж всички новини от 2015/09/07