Как се формира черната каса на ЦРУ

09/21/15 18:20
(http://www.klassa.bg/)

Как се формира черната каса на ЦРУ

Книгата "ЦРУ срещу червения оркестър" на издателство "Труд" разглежда ролята на американските тайни служби по време на Студената война в културния “фронт” – как ЦРУ е използвало интелектуалците от Източния блок, как им е осигурявало възможност да емигрират, как е финансирало различни културни институти с определени политически цели.

Предлагаме ви откъс, посветен на начина, по който е било финансирано ЦРУ.

„Бонбонките”

Не можехме да похарчим всичко.

Помня една среща с Уиснър и счетоводителя.

Господи, казах, как бихме могли да похарчим това?

Нямаше никакви ограничения, никой не беше длъжен да се отчита.

Беше изумително.

Гилбърт Грипнуей, агент на ЦРУ

Намирането на ниша на конкурентния пазар на културата във времето на Студената война изисква солидни инвестиции. Първоначално на Ървинг Браун се пада да действа като финансов посредник за културната програма на ЦРУ „Давах на Браун по 15 000, 10 000, 5000 долара извън бюджета, но никога не знаех точно какво прави с тях”, спомня си Том Брейдън. Но това са жълти стотинки в сравнение с общите суми, оставени на разположение на Браун. „Ключът към всичко това са паралелните фондове, казва Лорънс дьо Ньофвил. Хората не можеха да кажат в Конгреса на САЩ „Я вижте какво правят с парите на данъкоплатците”, това не бяха наши пари, те бяха производни на плана „Маршал”. В ранните години на плана „Маршал” с новаторски ход се предлага, за да се постигне двойна функция на фондовете, всяка държава получател да дава своя дял в чуждестранната помощ, като депозира в централната си банка сума, равна на сумата, отпусната от САЩ. С двустранно споразумение между страната и САЩ се позволява тези фондове да се използват съвместно. По-голямата част от валутата във фонда (95 %) остава законна собственост на правителството на страната, а 5 % се депозират като собственост на правителството на САЩ. Тези „паралелни фондове” – таен фонд от около 200 млн. долара годишно – са предоставени като черна каса на ЦРУ.

През декември 1950 г. Ричард Бисъл, който през 30-те години е преподавал икономика в Йейл и Масачузетския технологически институт, е заместник-ръководител на плана „Маршал”. Един ден Франк Уиснър се обажда на Бисъл в кабинета му във Вашингтон. Бисъл, който познава Уиснър от групата от Джорджтаун, го описва като „неолекна част от вътрешния кръг – държавни служители от най-високо равнище, участващи в много от правителствените начинания, които предприемахме”. Бисъл си спомня думите на Уиснър, че „му трябваха пари, и ме помоли да му помогна да финансира тайните операции на УКП, като отпусна скромна сума от петпроцентовите паралелни фондове... Дали някой предполагаше, че [парите] ще покриват тайни дейности, е трудно да се каже. Това определено беше сива зона. Молбата малко ме обърка, тъй като бях крайно неосведомен за тайните дейности. Уиснър си направи труда да разсее поне някои от безпокойствата ми, уверявайки ме, че Хариман е одобрил операцията. Като го притиснах да ми каже как ще се използват парите, той обясни, че не бива да знам... Ние в плана „Маршал” пряко или непряко си имахме работа с доста хора, които получаваха пари в рамките на първите програми за тайни действия на ЦРУ”.

Докато ръководител на плана „Маршал” е бил Хариман, паралелните фондове са били използвани, за да се субсидира организираният от УКП през април 1949 г. Международен ден за съпротива срещу диктатурата и войната. Те изиграват решаваща роля и в изборите в Италия през 1948 г. Сега Ървинг Браун е в състояние да подсили черната каса на ЦРУ с „бонбонките” от плана „Маршал”. От множеството тайни проекти, финансирани чрез Браун, приблизително 200 000 долара (равни на 1,5 млн. долара през 1999 г.) се отделят за основните административни разходи на Конгреса за свобода в културата през 1951 г. С тях се изплащат заплатите на Франсоа Бонди, Дени дьо Ружмон, Пиер Боломей (протеже на Алтман, назначен за ковчежник), на един администратор и на няколко секретарки. Бонди и Дьо Ружмон получават заплатите си в долари, превеждани от Браун чрез Американ експрес в сметка в Сосиете дьо банк суис в Лозана. Останалите се изплащат във френски франкове. Общите месечни разходи за издръжка на секретариата по това време са около пет милиона Франка. Браун налива приблизително същата сума и в Приятели на свободата. В частна сметка в Германия той депозира за тамошния филиал на конгреса 40 00 германски марки, които покриват заплатите и режийните. Италианският филиал получава няколко хиляди долара месечно чрез сметка на Кодиньола Триста, редактор на сп. „Нуова Италия”. Майкъл Гудуин, секретар на Британското дружество за свобода в културата, разполага с месечна субсидия от 700 лири, депозирана в сметката му в Уестминстър банк в Сейнт Джеймсис парк.

Докато Браун осигури постоянен дом за конгреса на булевард „Хаусман”, за временен щаб на организацията служи апартаментът му в хотел „Балтимор” на булевард „Клебер”. Една вечер, когато се отбива без покана, една млада американка, работеща в профсъюзния отдел на плана „Маршал”, забелязва до телефона на Браун списък с имена, срещу които стоят суми в долари. Браун е излязъл от стаята, за да налее питие на неочакваната гостенка. На нея й се струва, че в апартамента има още някой. Накрая, не можейки повече да се крие Майкъл Джоселсън се появява откъм банята, където се е оттеглил спешно, за да не го видят. Даяна Додж, която след две години ще стане съпруга на Джоселсън, намира сцената за доста забавна. Джоселсън потъва в земята от срам.

Случката в хотел „Балтимор” показва импровизирания характер на Конгреса за свобода в културата в онези първи дни. „В началото всички бяхме много мотивирани и просто работехме така, както смятахме за най-добре”, казва Дьо Ньофвил. Постепенно нещата започват да се срастват, тъй като ЦРУ разгръща бюрокрация, за да контролира подобни операции и да им разработва „насоки”. „Провеждаха се всевъзможни срещи между някои от ръководителите на конгреса, сред които Ласки и др., и отговарящите за това хора от ЦРУ, спомня си Доналд Джеймсън, експерт в ЦРУ по руските въпроси и страничен участник в КЮКОПЕРА. През по-голямата част от времето в заседателната зала имаше 10-15 души. Седяхме и обсъждахме какво и къде трябва да се направи, и това до голяма степен беше свободен обмен на мнения. Това бе тонът, установен от хората в ръководната верига на ЦРУ които според мен постъпваха много умно. Всъщност, ако не се правеше по този начин, хората от другата страна – страната на конгреса – щяха да напуснат. Поне мнозина от тях. Те не бяха приспособенци, готови да си кротуват и да се съгласяват с ЦРУ заради заплатата.” Хората от другата страна на масата, които Джеймсън има предвид, са Джоселсън, Набоков, Ласки, Бонди и понякога Малкълм Мъгъридж, който осъществява връзката с британския ОПИ. Това е „апаратът”, групата, избрана да работи под напътствията на ЦРУ които, макар да се поднасят учтиво, в крайна сметка „свеждат” политическата линия, която конгресът би трябвало да следва според Вашингтон. Както обяснява Джеймсън, има реципрочност: ЦРУ прокарва целите на американската външна политика, а в замяна се вслушва внимателно в група, чийто уникален досег с интелектуалните течения в Западна Европа може да подпомогне или дори да промени методите и аргументите, използвани за формулиране на тези цели. Макар очевидно да е част от командната верига на ЦРУ Джоселсъй приема сериозно и работата си да представлява интересите на конгреса. Това е позиция, която се отстоява невероятно трудно. Формално той е подчинен на Дьо Ньофвил, но Дьо Ньофвил почти не се опитва да му нарежда. „Виждах се с Джоселсън всеки ден или поне всяка седмица и предавах във Вашингтон всичко, което той искаше да направи, казва Дьо Ньофвил. Ако бях съгласен, както ставаше обикновено, се опитвах да му помогна. Виждах работата си като опит да подпомогна развитието на конгреса, вслушвайки се в хора като Джоселсън, който по-добре разбираше от това. Той свърши чудесна работа.”

„Джоселсън е един от не възпетите световни герои, казва по-късно Том Брейдън. Той развиваше бурна дейност с интелектуалците в Европа, които трудно приемаха идеи, излизащи извън основната им вяра в свободата, тичаше от среща на среща, от човек на човек, от група на група и успяваше да ги обединява, да ги организира и да ги поощрява да вършат някаква работа. Той заслужава място в историята.” Сходен е и споменът на Артьр Шлезинджър за Джоселсън като „изключителен човек”, който може „да свири всички партии в оркестъра”. Но героичният темперамент на Джоселсън има и тъмна страна. Огромната му дарба да изслушва, без да говори, понякога се подлага на изпитание от дарбата на другите да говорят, без да слушат. „Понякога Майк се изнервяше от цялото бръщолевене. Имаше мигове, когато тези хора му се струваха твърде маниерни, твърде превзети. Тогава просто си запушваше ушите и казваше: „Стига! Повече не мога да слушам. Карайте по-бързо!”, спомня си колегата му Джон Хънт. Беше доста прям и лесно кипваше – малко му трябваше, за да се разпени.” Друг участник в конгреса смята, че Джоселсън е бил „почти винаги готов да избухне”. Джоселсън, който веднъж споделя, че майка му обичала да „прави сцени”, с всички сили се старае да овладее темперамента си. Но избягвайки противопоставянето, понякога той създава „непосилно тягостна атмосфера”, наситена с безмълвен гняв и пронизващите погледи на тъмните му очи. Четирийсет години по-късно Бен Зоненберг, писател, който е имал кратък и неуспешен флирт с ЦРУ през 50-те години, потреперва при спомена за тъмната страна на Джоселсън. „От името Майкъл Джоселсън още ме побиват тръпки”, казва той.

Джоселсън, който обича да действа, без да са бави, не понася нерешителността на интелектуалците. Когато Ървинг Браун му докладва, че Британското дружество за свобода в културата шикалкави изправено пред разкол и вътрешни разногласия, и го бива само да организира „приеми и коктейли” (един негов член казва, че „главната му дейност беше да кани видни интелектуалци на обяд в скъпи ресторанти в Сохо”), Джоселсън непоколебимо налага властта си над британския филиал. Създаден през януари 1951 г., филиалът започва дейността си доста колебливо. Не след дълго председателят Стивън Спендър се спречква с почетния секретар Майкъл Гудуин и към края на 1951 г. изпълнителният комитет започва да се разпада. Като главен редактор на сп. „Туентийт сенчъри” („Двайсети век”), прочутия месечник, излязъл за пръв път през 1877 г. под името „Найнтийнт сенчъри” („Деветнайсети век”), Гудуин е ценна връзка за офиса в Париж, който през 1951 г. спасява списанието от закриване, като плаща на сърдития хазяин и финансира преместването на редакцията на улица „Хенриета”, където се нанася и ръководството на Британското дружество. Следват две спешни субсидии за „Туентийт сенчъри” от 2000 долара и 700 лири, за да се изплатят огромните сметки за печатница и хартия през август 1951 г., както и допълнителна месечна субсидия от 150 лири за „покриване на месечния дефицит на списанието”. Гудуин, който по-късно ще стане директор за филмовите и театралните постановки в Би Би Си, не само предлага на Джоселсън ценен проводник в Англия в лицето на „Туентийт сенчъри”. Той представлява и полезна връзка с британските операции за тайна пропаганда в културата: работи като нещатен служител към Отдела за проучване на информацията.

Субсидията на Джоселсън за списанието на Гудуин се дава при изричното условие, че „Туентийт сенчъри” ще оборва твърденията на „Ню стейтсман енд нейшън”. В писмо от януари 1952 г. Гудуин потвърждава, че кампанията му набира мощ, докладва, че „Туентийт сенчъри” „непрестанно подлага на обстрел различни теми [в „Ню стейтсман”], което в крайна сметка води до систематично критично рушене на позицията им”. За всеки случай, добавя той, списанието се готви да саботира и „Совиет стъдис”, тримесечник от Глазгоу, „може би главния източник на възхвали на сталинизма в тази страна”.

Но Джоселсън така и не остава напълно доволен от работата на „Туентийт сенчъри”. „Не беше достатъчно енергично. Това не бе правилният проводник”, казва съпругата на Майкъл Джоселсън Даяна. Атаките на Гудуин срещу „Ню стейтсман” вършат работа, но списанието му не прави достатъчно за решаване на проблемите, посочени в писмо от 19 декември 1951 г., в което Набоков съобщава за „ширещото се неудовлетворение” на Международния изпълнителен комитет. „Господин Спендър ще предложи на вас и на редколегията спешни и важни промени, които изцяло са одобрени от Ървинг Браун, Дьо Ружмон и мен”, пише сухо Набоков. Тези промени трябва да се осъществят незабавно, добавя той, в противен случай средствата от конгреса ще пресъхнат. А на 31 декември Гудуин отговаря рязко: „Няма да излезе нищо добро, ако списанието не остане независимо, и това се знае... [на списанието] трябва да се позволи да действа „с развързани ръце”.

Нещата вървят все по-зле за Гудуин. През януари 1952 г. Спендър, който стои в основата на своеобразен преврат за сменянето на Гудуин като секретар на Британското дружество, му изпраща рязко писмо, в което от конгреса го уволняват. Няколко седмици преди това самият Спендър засегнат е подал оставка заедно с Удро Уайът и Джулиан Еймъри и е казал на Набоков, че пристига в Париж, за да обясни причините. Там той е убедил вътрешния кръг, че британският филиал не може да работи, ако начело стои Гудуин, и е издействал писмо за освобождаването му, което сега му изпраща. На свой ред Гудуин обвинява Спендър за оставката на Уайът и призовава Набоков да държи Спендър „в рамките на допустимото”. Но все пак е принуден да подаде оставка. Спендър отново влиза в изпълнителния комитет, който оттук насетне се ръководи от Малкълм Мъгъридж и Фредрик Уорбърг, а Тоско Файвъл „се мотаеше около тях като последния в троицата”. За човек, непрестанно описван като безсъдържателен и глуповат, Спендър показва твърда решимост да получи това, което желае. У. X. Одън го нарича „юродивец на Достоевски” и „пародия на Парсифал”. Ишъруд го определя като „същински комичен герой”, който разкрива истината чрез фарс. Други виждат в него „треперливо объркване” (Иън Хамилтьн) или „разпилян ум, мъгляв, неясен, разлат”, в който „нямаше никакви очертания” (Вирджиния Улф). През живота си, пълен с противоречие и двусмисленост, Спендър вече е разгърнал дарбата да се крие зад тези неясни ореоли.

Оставката на Гудуин е удар за Джоселсън, който в негово лице губи пряка връзка с Отдела за проучване на информацията. Но отделът скоро запълва липсата, като внедрява свой човек – Джон Клюс, в Британското дружество като генерален секретар. Не след дълго Клюс използва поста си като разпределителен пункт за материали на ОПИ. През юни 1952 г. той пише на Набоков, че е провел „продължителен разговор с Хана Аренд и я запознах с един-двама експерти от Форин офис, в резултат на което я снабдявам с изобилие от суров материал за новата й книга... Ако са ви известни други хора, които ще идват тук и биха искали да осъществят същите контакти като д-р Аренд, просто ме уведомете и аз ще го уредя”. Клюс снабдява с материали и Джоселсън, като му напомня (сякаш има нужда), че могат да се използват без ограничения, „но източникът им не бива да се посочва”.

С назначаването на Клюс проблемите в Британското дружество, изглежда, временно се решават. Тоско Файвъл, редактор на „Трибюн” и ключов член на управителния комитет на конгреса, приема да „държи под око нещата в Лондон”. Но Джоселсън все още не е доволен. Публичните критики на Тревър-Роупър към конгреса след берлинското начало са породили подозрение и мнозина британски интелектуалци проявяват неохота да се идентифицират с организация, чийто истински произход се смята за неясен. Проблемът е, че мнозина от тях виждат намесата на американското правителство в техните работи. „Шегувахме се по този повод, казва Джаспър Ридли, служител в Британското дружество за свобода в културата. Водехме приятели на обяд и когато те предлагаха да платят, казвахме: „Не се безпокой, плащат американските данъкоплатци!” Тепърва предстои мнозина да бъдат убеждавани да приемат подобни благодеяния.

Из „ЦРУ срещу червения оркестър”

Книгата можете да поръчате тук!

Прочети цялата новина http://www.klassa.bg/News/Read/article/257950_%D0%9A%D0%B0%D0%BA+%D1%81%D0%B5+%D1%84%D0%BE%D1%80%D0%BC%D0%B8%D1%80%D0%B0+%D1%87%D0%B5%D1%80%D0%BD%D0%B0%D1%82%D0%B0+%D0%BA%D0%B0%D1%81%D0%B0+%D0%BD%D0%B0+%D0%A6%D0%A0%D0%A3

Публикувана на 09/21/15 18:20 http://www.klassa.bg/News/Read/article/257950_%D0%9A%D0%B0%D0%BA+%D1%81%D0%B5+%D1%84%D0%BE%D1%80%D0%BC%D0%B8%D1%80%D0%B0+%D1%87%D0%B5%D1%80%D0%BD%D0%B0%D1%82%D0%B0+%D0%BA%D0%B0%D1%81%D0%B0+%D0%BD%D0%B0+%D0%A6%D0%A0%D0%A3