На какво е граница Шенген?

Освен вече осемгодишните ни мечти да влезем в Шенген, Шенгенското пространство нашумя напоследък около кризата с бежанците от Сирия. Пространството обхваща 25 държави с население от над 400 милиона души и територия от 4 милиона и 300 хиляди квадратни километра, между които няма граници. Временното прекратяване на прилагането му от страна на Германия на границата й с Австрия бе наистина специална мярка за сигурност. Особено за страната, която публично покани имигрантите на своя територия, нарушавайки Дъблинските правила. Дори да е бил продиктуван единствено от солидарност, актът на Германия постави под въпрос самото съществуване на Шенген, а с това – и на една от основните свободи – свободата на придвижване, върху която се крепи целият съюз.  Но този съюз бе създаден на базата на икономическите свободи от Римските договори от 1957 г., не на ограничаването им чрез договора от Маастрихт, подписан през 1991. Някъде тогава френският социалист Жак Делор, десет години председател на Европейската комисия, изведнъж започна да търси „душата“ на Европа. Целта му бе да вдъхне живот на проекта за обща европейска валута. Сега председателят на Еврокомисията и автор на квотния план за разпределение на „бежанците“ Жан Клод Юнкер, люксембургски християндемократ, който цял живот търсеше общ език със социалдемократите, търси „човешкото лице на Европа“. Вероятно ще го намери. Проблемът е, че и привържениците на все по-тесен съюз, и привържениците на Европа на нациите, използват бежанците като аргумент в подкрепа на собствената си визия за европейското бъдеще. А съюзът не може да бъде едновременно федерация и конфедерация. Изборът – нетипично за еврократите от Брюксел, трябва да бъде категоричен и еднозначен. И да се базира не на интереси, а на идеи. Добри идеи. Маастрихтският европеизъм, описван от Вацлав Клаус като конгломерат от хетерогенни, но вътрешно свързани идеи, бе лоша идея. Стоящото в основата й нелиберално мислене за съжаление е характерно не само за социалистите и социалдемократите, но и за християндемократите в ЕС. В рамките на съюза му се противопоставят единствено консерватори и реформатори. Голяма част от тях обаче волно или неволно подкрепят пропагандните антиевропейски тези на Кремъл. А Евразийският съюз в никакъв случай не може и не трябва да бъде алтернатива на Европейския съюз. Поне не за България и за бившите източноевропейски страни, най-малко за тези от Вишеградската четворка, която категорично се противопостави на квотния принцип за разпределение на бежанците. Тези страни имат собствена памет и за социализма, и за икономическата емиграция, която той предизвиква. Те се връщат от пътя, по който Западът от две десетилетия върви, и който Хайек наричаше „път към робството“. Затова имат безпогрешен усет кога под благовидни предлози се опитват да ограничат суверенитета и свободата им. И се противопоставят категорично на подобни опити, дори да ги обвиняват в безсърдечие. Впрочем, бежанците са вторият от поредицата важни тестове на различията в ценностната система на европейския изток и запад. Предишният беше икономическата криза. Социалната държава ще бъде следващият. И трите кризи са тясно свързани: много важна причина за европейската криза бе тежката демографска криза, която разклати социалната държава, защото тя бе базирана на много скъпи социални придобивки, плащани с много високи данъци, които пък направиха европейската икономика неконкурентоспособна. Бежанците, вместо да решат демографския проблем на най-развитите европейски страни, ще поставят социалните им системи на колене. Източноевропейските страни вече живяха подобен социализъм. Разбираемо е, че не искат пак. Решението се нарича лесе фер, капитализъм без държавна намеса. Но за да го вземе, Европа трябва да се върне към либералните си корени. Мисия на източноевропейците е да я накарат да направи това. Калин Манолов, автор и водещ „Видимо и невидимо“ по Bulgaria ON AIR

Прочети цялата новина http://offnews.bg/news/n_1/n_567319.html

Свързани новини: