Да се наказва укриването на болест е симптом за сериозни “заразни заболявания“ в здравеопазването

Българският лекарски съюз настоява укриването на заразно заболяване от лекарите/специалистите по здравни грижи, да бъде криминализирано. Мотивите за това са, че често пациенти, носители на вируса на Хепатит B или C, ХИВ/СПИН позитивни, премълчавали за заболяването си и с това създавали опасност от заразяване на лекари, медицинските сестри, както и на други пациенти в лечебното заведение. Това предложение се оказва симптом на няколко сериозни “заразни заболявания” в нашето здравеопазване, които най-общо мога да групирам така: Признание за липсата на капацитет на лечебните заведения да контролират вътреболничните инфекции и да въведат стандарти и протоколи за предпазване на персонала от заразяване. Еднотипният репресивен подход на съсловната организация за разрешаване на даден проблем. Липсата на комуникация и доверие в отношенията лекар/професионалист по здравни грижи-пациент, което рефлектира на техните възможности за справяне с проблема. Липсата на организация не е проблем на пациента Страхът на лекарите от заразяване и примерите от тяхната практика, всъщност представляват признание за липсата на механизми за предпазване на персонала и пациентите в лечебните заведения от вътреболнични инфекции. Съвсем скоро в блога си споделих новина за резултатите от лечението на първите пациенти с ЕБОЛА в Университетската болница в "Еймъри”, включително и разработените протоколи за предпазване на персонала от заразяване. Една от сестрите в отделението споделя, че са фунцкионирали като едно семейство, тъй като всеки човек зависи от семейството си, за да се чувства сигурен, така както всеки един член на персонала зависи от останалите, за да бъде сигурен на работното си място, особено при работа в естремни условия. “Ние имахме правила като в едно семейство, всеки един глас имаше еднаква тежест при вземане на решения. Нямаше йерархия”. Давам този пример, за да илюстрирам, че с разработване на правила за поведение и тяхното спазване, персоналът на една болница/лекар по дентална медицина/специалист в извънболничната помощ, може да сведе до минимум рискът от заразяване с инфекциозно заболяване. Липсата на организация не е проблем на пациента, за да бъде инкриминирано неговото поведение, преди дори да бъдат потърсени причините за него. Ако следваме логиката на БЛС, то тогава защо пациентските организации не предложат наказателна отговорност за всеки мениджър на болница, който не е въвел и не контролира протоколите за предотвратяване на вътреболнични инфекции или наказание за всеки лекар, който не ползва предпазни ръкавици? Правила за поведение има. В България е въведена Наредба № 3/2013г. за превенция и контрол на вътреболничните инфекции. Съществуват и редица международни стандарти като например ръководствата на Центъра за превенция и контрол на заболяванията (CDC)  и на Световната здравна организация. По данни на центъра, случаите на заразяване на член на медицински персонал с ХИВ към декември 2013г. в САЩ са само 58 (а рискът от заразяване е 0.23%). В тази публикация се подчертава, че предпазването от трансмисивни инфекции включва на първо място задължението на всеки един член на медицинския персонал да презумира, че работи с потенциално заразена кръв/пациент. CDC подчертава, че използването на ръкавици и други предпазни средства (очила например), внимателното боравене с остри инструменти и разработването на следекспозиционни протоколи, свеждат риска от заразяване почти до нула. Следекспозиционните протоколи включват последваща профилактика, определяне на ХИВ статуса на пациента, станал причина за вероятната експозиция с вируса, профилактика с антиретровирусен препарат за 4 седмици, консултация с инфекционист, последващо проследяване на лекаря/специалиста и други. Изброените дотук ресурси са достъпни за всяко лечебно заведение, не са финансово неосъществими и представляват инвестиция в сигурността на персонала и пациентите. Обвинително-наказателните методи в здравеопазването са неефективни С това предложение БЛС демонстрира липсата на капацитет за разбиране на проблемите на собственото си съсловие. Обвинително-наказателните методи в здравеопазването се оказват неефективни, поради спецификата на обществените отношения, които се уреждат. Вместо да замисля поредната санкция, БЛС може да вложи повече усилия и да подкрепи лекарите и мениджърите на лечебни заведения в усилията за въвеждане на правила за безопасност и контрола за спазването им. БЛС може да обучи лекарите как да спазват тези правила в името на собствената си безопасност. Това би било много по-ефективно, защото не винаги пациентът може да е наясно с HIV статуса си, например. Дори да се изследва принудително, е обективно възможно вирусът да не се е позитивирал все още. Лекарската съсловна организация би следвало най-после да възприеме, че проблемите в здравеопазването не се решават чрез противопоставянето на интересите на лекар-пациент, а чрез системно изграждане на доверие и ефективна комуникация между тях. Интересите и на двете страни са свързани със сигурността и доверието Защо пациентите крият ХИВ/СПИН статуса си или премълчават, че са носители на вируса на хепатит B/C? Какъв интерес се крие зад това поведение и каква тенденция разкрива? Самата реакция на съсловието отговаря достатъчно добре на този въпрос. Стигматизирането на пациентите с тези заболявания и страхът им да не получат адекватна медицинска помощ, ако съобщят за състоянието си, ги кара да мълчат. Този проблем също е свръзан със страха за живота и здравето им. Дали насилието върху волята им ще го реши? От друга страна лекарите също се чувстват застрашени основателно, особено хирурзите, боравещи с остри инструменти и акушер-гинеколозите, но колкото повече несигурност усещат, толкова повече ще се стигматизират пациентите и ще се налагат стереотипи. Интересите и на двете страни в този процес са свързани със сигурността и доверието. Тук е важна ролята на обучението на медицинския персонал и пациентите, за да се подобри на комуникацията между тях и да се осъзнае огромното й значение. Обученият да взима правилните предпазни мерки персонал няма повод да се притеснява от евентуалните заболявания на пациента, а ще насочи усилията си към адекватна и качествена медицинска помощ. От друга страна, информираният пациент ще бъде наясно, че ХИВ статусът му няма да е причина за отказ от лечение или предоставяне на некачествено лечение, а напротив-пълната информация за състоянието му ще помогне на лекаря да му окаже най-адекватната медицинска помощ, която му е необходима. Както казах, този казус е симптоматичен за това как се решават проблемите в здравеопазването: чрез противопоставяне и вменяване на вина, търсене на наказания и виновни. Много от проблемите обаче са разрешими чрез търсенето на общите интереси, които стоят зад тези проблеми и съвместното им разрешаване чрез ефективна комуникация. Авторът е адвокат и работи в сферата на медицинското право и проблемите, свързани с управлението и функционирането на лечебните заведения. Статията е публикувана в блога й . Заглавието е на Mediapool.

Прочети цялата новина http://www.mediapool.bg/da-se-nakazva-ukrivaneto-na-bolest-e-simptom-za-seriozni-zarazni-zabolyavaniya-v-zdraveopazvaneto-news240495.html

Свързани новини: