(http://www.klassa.bg/)
Миролюба Бенатова: Сменя ли професията, може да сменя и държавата
Политиката, вестниците, общуването с хора,
които знаят повече от мен - това е
дрога, от която даже не мисля, че
мога да се отърва, казва известната
разследваща журналистка
- Много кратко. Така ми се видя първото ви филмче от Америка за Мишо от Монтана - гледаш от началото до края, но искаш да чуеш още и още.
- Не обичам да се “разливам”. Вярвам, че една минута в телевизията е наистина много, и предпочитам да давам концентрат. Такъв ми е стилът. Боя се сюжетът да не отегчи и се стремя да направя така, че зрителят да не се разсее и за миг. Историята на Мишо беше 16 минути, не кратка, а интересна.
-Как ви хрумна да снимате положителни, добри истории? Уморихте ли се от разследвания и кримки?
-През миналия сезон направих две истории, след които си дадох сметка, че и аз, и публиката имаме нужда да виждаме повече примери за добро и успех. Разказах за Севдалин от Перник, който от сирак с обещаваща кариера на крадец успява да разчупи клишето и да се установи в Лондон. Без да краде. Сега има фирма за ремонтни дейности и си дойде по Коледа, за да занесе обувки на децата в дома, където е живял. Споменът за мокрите крака и скъсаните обувки го беше бутал към успеха и го върна там, откъдето е тръгнал, за да бъде полезен. Не му се е получило от първия път, което е нормално, но все пак вече беше надживял крадеца в себе си.
Другата история, която ме вдъхнови, беше за Ивайло Пенчев - мъжа, който “разби света със стена”. Той и съдружниците му са световни лидери в производството и продажбата на изкуствени стени за катерене. Световни. И
нито един от тях не е
назначен милионер,
син от соцноменклатурата или продукт на Държавна сигурност.
Хората полудяха по тези репортажи, а аз поисках да покажа и други примери за нережисиран успех. Така си спомних за моя стара идея за Америка. Освен това винаги съм се старала да показвам реалността. В момента мисля, че част от реалността, която ме заведе в чужбина, е това, че българите не живеят в България.
-Какви хора показвате в останалите 13 епизода от поредицата ви “Българи от Америка”?
-Важно да уточня е, че нямаме претенция за изчерпателност, но сме се постарали да покажем хора от всички слоеве на обществото. Защото сънародниците ни отвъд океана са наистина много. Сред главните герои в поредицата има такива, написали учебници, от които учи светът, както и много успешни бизнесмени, лекари и хора на изкуството. Откривателят на теорията за първото впечатление - проф. Александър Тодоров, е професор по психология в третия по влияние университет в Щатите - Принстън.
Ще видим и свидетелския разказ за атентатите от 11 септември, както и уникални снимки от смъртоносната трагедия, правени от главния инспектор на мостове в Ню Йорк - инж. Божидар Янев.
Много е вдъхновяваща и историята на собственика на верига магазини само за български хранителни стоки - Калин Пенчев. Колорит, много чувство за хумор и разрез на историята на масовия емигрант правят рокерите от “Хайдути” и футболистите от “Миньор Чикаго”.
Футболната легенда на ЦСКА Цецо Йончев също е сред интервюираните, както и изключителният Ивелин Бакалски, чиято разработка за НАСА се готви за Космоса. Писателката Краси Зуркова е пример за успех и носталгия.
Най-тъжната среща е с децата от съботното българско училище в Чикаго, посещавано от 500 деца. За тях българският е чужд език. И през тях разбрах, че България си е отишла. Нашата България, която познаваме, е на път да се претопи и превърне в нещо друго. Не знам дали сме истински готови за това. Защото наистина отдавна знам, че повече българи работят в чужбина, отколкото в България. Но, оказва се, че и повечето деца вече са извън страната. Имената им пълнят фиктивни списъци, колкото да съществуват училищата по селата и малките градове у нас. Но хората ги няма. Отишли са при своята илюзия за по-добро бъдеще, взели са децата си със себе си и са ни оставили тук, при нашата илюзия, че демографският ни профил не се променя и всичко е под контрол. Ще цитирам един от героите, Калин, който каза: “Мъчи ме един основен въпрос -
ние си отидохме (от
България), но кой ще
дойде след нас?!”
Българите си отидоха. Работещите българи се изнесоха. И са в Испания, Англия, Германия, САЩ. Тук скоро няма да има кой да работи нито нискоквалифицирана работа, нито скъпоплатена. И ще си внасяме хора.
- Как намерихте успелите българи - там, на място, с информация от уста на уста, или оттук?
-Подборът в по-голямата си част беше предварително ясен, защото ние имахме 20 дни за 14 истории. Много ми помогна колегата Симеон Гаспаров, който живее в Чикаго от години и ме насочи с кого е интересно да се срещна там. Някои от събеседниците си открих случайно, а други като Фори Караджов (бивш колега от пресгрупа “168 часа” - б.а.) познавам от години.
- Колко време изкарахте там?
-Бяхме в САЩ 20 дни, минахме през няколко щата и сменихме три часови зони - от Чикаго, през Лос Анджелис, после Вашингтон, Балтимор, Принстън и Ню Йорк.
Нямаше как да избегнем полетите, някои от които бяха по 5-6 часа. В общи линии все едно сме обиколили няколко държави за по-малко от месец.
На място с изключение на Ню Йорк бяхме с кола под наем. През цялото време зад волана беше операторът Кирил Тасев, за което му благодаря. Разстоянията в САЩ са огромни и времето в път не е никак малко.
- Какво още видяхте там от живота на българите освен щастливите истории? Един от героите ви казва: “Джобът пълен, душата празна”, но пък Мишо разказа за дядо си, който цял живот съжалявал, че се е върнал и повтарял “златна Америко”.
-Видях тъга. По-скорошните емигранти, които са там предимно заради парите и работят в сферата на услугите, не свикват с Америка. Голяма част от тях не научават английски и типично по гастарбайтерски
не излизат от
България дори
в Чикаго
- така са си устроили живота, че може и да не говорят английски - пазаруват в български магазин, гледат българска телевизия, обслужват български клиенти и тъгуват за България. Но успелите в интелектуалните сфери са абсолютно адекватни на средата и имат критичен поглед както към САЩ, така и към България. “Америка е много Америки”, казва главният инспектор на мостовете в Ню Йорк.
-Вие самата бихте ли емигрирали?
-Не бих. Не вярвам, че съществува идеална среда. Мисля, че тук съм се реализирала така, както в чужбина не бих могла, защото работя това, което обичам. Ако реша да сменям професията, може да се замисля и да сменя държавата.
- Какво показва статистиката за масовата емиграция в Америка? Колко българи живеят там?
- Никой не знае колко са точно, защото голяма част от тях са с неуредени документи. Но говорим за стотици хиляди.
- Кой финансира пътуването ви?
- Нова тв.
-Хареса ли Нова тв поредицата ви?
- Мисля, че хората харесват идеята и първите епизоди, а ръководството на “Нова” няма да съжалява, че ми се довери.
- Минаха две години, откакто сте в Нова тв. Защо напуснахте Би Ти Ви?
- Защото не мисля, че там щях да имам възможност да продължа да се развивам професионално. Такъв беше периодът, че сякаш Би Ти Ви по-скоро нямаше нужда от мен, а аз не исках да вегетирам. Рискувах и продължих.
- Сама казвате, че работите по теми, които заради същността си няма как да ви накарат да се усмихвате. Разбираемо е - отразявали сте процеса в Либия, правили сте интервю със сериен убиец, циганин във Видин ви повали на земята. Кога ви е било страх най-много?
-По време на репортаж никога не ме е било страх. Но през последните години разбрах, че истината може лесно да бъде подменена, че
лъжци, които се
наричат журналисти,
предават и продават
занаята
И това ме плаши. Защото рушенето на медийната среда, тоталната подмяна, имитацията на свобода, обслужването на корпоративни интереси нанася щети и деформира почти необратимо средата, в която живеем.
-Кой е репортажът, който няма да забравите?
-Не е важно аз какво помня, а публиката. Скоро една позната ми цитира пасаж от разследването за трафик на бъбреци, което направих преди 11 години с оператора Добромир Иванов. Тя помнеше едно от момчетата, което на въпрос:
- Какво си купи с парите (той беше продал бъбрека си за 2000 долара), той отговори: Дрешки и маратонки!”
За съжаление, продължаваме да сме народ под наем и хора, които се продават на части, за да преживяват. За продажбата на бебета като поминък да не говорим.
- Кой ваш материал - статия, интервю или репортаж, е най-голямото ви постижение?
- Следващият.
- Как избрахте журналистиката?
-Не знам. На 5 години “интервюирах” Тодор Живков пред телевизора с флакон от дезодорант в ръка.
-От малка - 18-годишна, започвате във в. “168 часа”. Първият ви материал там е за религиозна секта у нас - “Слово на живот”. Как попаднахте на тази секта и какво си спомняте за първата си публикация?
-Дойдох във вестника на 18 години, малко след като завърших гимназия, и предложих материал за “Слово на живот”. Данка Василева, тогава зам. главен редактор на “168 часа”, прочете текста и ме взе - за кратко бях стажант, после ме назначиха.
Дълго време ресорът ми във в. “168 часа” беше религия. Тогава - преди 22 години, бяха размирни времена - време на разкол в православната църква, мутри пазеха Светия синод, имаше алтернативен патриарх, битка за свещоливницата и църковните имоти, а хората търсеха духовна подкрепа в нестандартни религиозни учения и финансови пирамиди. Като ученичка съм посещавала най-голямата тогава евангелистка църква “Слово на живот”. Масово я наричат секта, но истината е, че беше официална организация с явни и масови сбирки, но проповядваща фанатично християнство. Изостреното ми чувство за справедливост ме извади оттам и ме накара да напиша наблюденията си. Мисля, че принципите на всяка организация с харизматичен лидер, независимо дали е религиозна или партийна, налагат тоталитарни методи, контрол и несвобода на личността. Имам непоносимост към “партийната линия” във всичките ѝ форми, а когато става въпрос за религия, злоупотребата с вярата е непростима. Смятам, че имаше психологически практики, които можеха да вредят на по-лабилни хора. Писах за “Слово на живот”, за бизнеса, който “църквата” въртеше, за намесата в политиката, за манипулирането на хората - имаше фино, но опасно влияние. След това Дирекцията по вероизповедания взе регистрацията на сдружението, а на членовете беше внушавано, че съм била
“внедрена”, “пратена
от дявола и
службите”, за да ги
разруша
Така че се боря с пропагандата срещу себе си отдавна.
-Това разследване ли ви насочи към криминалните истории и разследващата журналистика изобщо?
-Винаги съм имала интерес към криминалните истории и човешките драми, терзания, търсения. И ми се е искало животът да е по-справедлив, а хората по-истински.
- Майка ви също е била журналистка. Какво си говорехте за работата?
- Много рядко сме си говорили за работа. За съжаление, тя вече не е сред нас. Мисля, че сега, когато съм по-зряла и я разбирам по-добре, щяхме да си говорим повече.
- Баща ви, а доколкото знам, и чичо ви са известни и уважавани юристи. Имали ли сте интерес към правото - като образование, работа?
-Правото винаги ме е привличало и
една от идеите ми
беше да бъда
следовател
За радост бързо осъзнах, че юридическата материя не е отражение на справедливостта, а по-скоро ограничава. Мисля, че като разследващ журналист съм съчетавала добре правото, психологията и литературата.
- Славата, известността как ви въздействат - удобно ли е, приятно ли е, тежко ли е?
- Когато известността е следствие от дълъг процес, не тежи. Аз съм си себе си, а повечето хора около мен са добронамерени и намират начин да ми покажат, че ме харесват и ги вдъхновявам. След първата вечер на местните избори намерих бонбони пред вратата си. И бележка. Оказа се, че в блока ми живее студентка по журналистика, която искала да ме зарадва.
-Кой е мъжът до вас?
- Нямам връзка.
- Работата влияе ли на личния ви живот?
- Работата не ми вреди.
-В журналистиката няма работно време, и свободно време също няма. Дори и на почивка журналистът е като на работа - винаги нащрек. Това как се отразява на близките ви хора, дразни ли ги, как ви подкрепят?
-Понякога за хора извън нашата професия е необяснимо, граничещо с мазохизма, да се събудиш сутрин и да си включиш телевизора, за да слушаш поредните клишета на политическите говорещи глави. За мен политиката, вестниците, общуването с хора, които знаят повече от мен, информацията - всичко това е дрога, от която даже не мисля, че мога да се отърва.
-Какви хора са приятелите ви?
- Различни.
-Докъде стигат мечтите ви?
-Нямам мечти.
CV
Миролюба Бенатова е една от най-известните разследващи журналистки у нас. Едва 18-годишна започва професионалната си кариера във в. “168 часа”. Със старта на Би Ти Ви през 2000 г. става част от репортерския тв екип и снима над 50 филма и разследвания. От две години е в Нова тв, където прави авторската си рубрика “Миролюба Бенатова представя”.
Има над 10 професионални награди. Сред тях са “Черноризец Храбър” и призът “Гражданска позиция” за 2006 г. за отразяването на процеса срещу българските медици в Либия. Особено престижно е и поощрителното отличие за документалния ѝ филм “Трафик на бъбреци”, дадено от Международния консорциум на разследващите журналисти, базиран в САЩ.
В момента Нова тв излъчва поредицата ѝ “Българи от Америка”. В предаването “Комбина” в неделя ще бъде показана втората част, която е за Марио, избран за полицай на годината в Чикаго.
Свързани новини:
- И Видин обявява грипна епидемия
- Без безплатни бързи тестове за грип
- Приложение на „Майкрософт” ще ни предупреждава за сайтове с фалшиви новини
- Опозиционерът Хуан Гуайдо се обяви за временен президент на Венецуела
- Жената, нападнала медик в Горна Оряховица, е с повдигнато обвинение
- Руската ВТБ: Заложници сме на нарастващ конфликт между Тръмп и Конгреса
- Ивелин Попов се настани в хотела на "Ростов" в Доха, ще подписва
- Алберт Попов спечели втория слалом за ФИС
- Паредес се отдалечава от ПСЖ
- Прекратиха търсенето на самолета със Сала поне за днес
- Погба носи тузарски костюм със своите инициали
- Зафиров: Цената на Неделев е висока
- Емери: Арсенал работи по трансфера на Суарес
- Зафиров: Неделев отхвърли ЦСКА и Лудогорец, търсим нападател и ляв бранител
Виж всички новини от 2015/11/08