12/06/15 08:40
(http://offnews.bg)

За първи път на български: „Шехеразада“ - разказ от Харуки Мураками

Утре, 7 декември, за първи път на български излиза дългоочакваният сборник с разкази на Харуки Мураками „Мъже без жени”. Харуки Мураками („Спутник, моя любов“, „Норвежка гора“ и „Кафка на плажа” ) е съвършеният посланик на Япония – книгите му са литературни събития за Америка и Европа, продават се в милионни тиражи.  Според автора на „Мъже без жени” писането на романи е като да садиш гора, докато създаването на разкази наподобява оформянето на градина. Градината на най-новия му сборник е населена със самотни мъже, които търсят любовта – като възвишено чувство или плътско изживяване, като мимолетна страст или обричане. Родени сякаш от внезапен проблясък под звуците на джаз и рок, на незаглъхващите песни на „Бийтълс“, историите се четат на един дъх. Публикуваме в аванс „Шехеразада“ - един от разказите в сборника, предоставен специално за OFFNews.bg от издателство „Колибри“. Преводът от японски е на Дора Барова.  Всеки път, след като правеха секс, тя му разказваше някаква необикновена, завладяваща история. Като Шехеразада от „Хиляда и една нощ“. Разбира се, за разлика от владетеля в приказките, Хабара изобщо не се канеше да й отсече на сутринта главата (пък и тя нито веднъж не остана с него до сутринта). Разправяше му разни истории, защото просто така й се искаше. А може би и за да го разведри, понеже той прекарваше цялото си време затворен сам вкъщи. Но Хабара предполагаше, че има и нещо друго – тя очевидно обичаше да си говори задушевно в леглото с мъж, особено в онези моменти, в които и двамата лежат отмалели, след като са правили секс. Хабара нарече жената Шехеразада. Никога не използваше името пред нея, ала в малкия дневник, който си водеше, отбелязваше с химикалка в дните, когато тя идваше, „Шехеразада“, както и кратичко съдържанието на разказа от този ден, но така, че ако някой го прочете, да не може да разбере за какво става дума. Хабара нямаше представа дали историите й бяха съвсем истински, напълно измислени или наполовина истински и наполовина измислени. Беше невъзможно да доловиш разликата. Бяха, изглежда, смесица от истини и догадки, от наблюдения и фантазии. Затова не се интересуваше особено от достоверността им, а им се наслаждаваше по детски наивно. Какво значение можеше да има сега за него дали са истина, или лъжа, или пък заплетена бъркотия от двете? Във всеки случай Шехеразада знаеше как да разказва изкусно, за да грабне сърцето на слушателя. Каквато и да беше, в нейната уста историята ставаше необикновена. Всичко бе съвършено – интонацията, паузите, темпото. Шехеразада завладяваше слушателя, измъчваше го, караше го да размишлява и да се губи в предположения и накрая му поднасяше точно онова, което той иска. Макар и за кратко, това нейно удивително умение караше човек да забрави околната действителност; изтриваше – сякаш с мокър парцал изписана черна дъска – полепналите по него остатъци от неприятни спомени или тревогите, от които желае да се отърси. А нима не е достатъчно? – питаше се Хабара. Тъкмо към това се стремеше най-много той на този етап от живота си. Шехеразада беше на трийсет и пет – четири години по-голяма от него, домакиня с две деца в началното училище (също и медицинска сестра, която очевидно наемаха при нужда). Мъжът й беше обикновен чиновник в някаква фирма. Домът им се намираше на около двайсет минути с кола от този на Хабара. Това бе всичко (или почти всичко), което тя му каза за себе си, и той, разбира се, нямаше как да провери дали не е лъжа, но и не се сещаше за причина да се съмнява в нея. Не му каза името си, просто заяви: „Не е нужно да го знаеш“. Наистина не беше нужно. За него си беше Шехеразада, пък и това изобщо не го притесняваше. Тя също не се обръщаше по име към него, макар, естествено, да го знаеше, но го избягваше благоразумно, сякаш щеше да е неблагоприятно и даже пагубно, ако излезе от устата й. Колкото и непредубеден да бе човек, външно нямаше нищо общо с прекрасната Шехеразада от „Хиляда и една нощ“. Имаше вид на безвъзвратно поела към средната възраст провинциална домакиня, туктам по тялото й започваха да се трупат тлъстини (наподобяващи запълнени със замазка пукнатини). Брадичката й бе донякъде месеста, а в ъгълчетата на очите се бяха врязали бръчици на умора. Прическата, дрехите и гримът й не биха могли да се нарекат чак тривиални, но и не можеха да предизвикат възторг. Чертите й не бяха непривлекателни, ала на лицето й му липсваше фокус и това оставяше някакво неясно впечатление. Тя едва ли би грабнала нечий поглед на улицата или в асансьора. Преди десет години навярно е била жизнено и симпатично момиче. Сигурно неколцина мъже са се обръщали след нея. Но и така да е било, в някакъв момент завесата на тази част от живота й се бе спуснала и нямаше признаци да се вдигне отново. Шехеразада посещаваше „къщата“ два пъти седмично. Дните не бяха фиксирани, никога обаче не идваше в събота и неделя, понеже, изглежда, се налагаше да ги прекарва със семейството си. Час преди да пристигне, непременно се обаждаше по телефона. Купуваше необходимите продукти в близкия супер и ги натоварваше в колата си – малка синя мазда хечбек. Беше стар модел с видима вдлъбнатина на задната броня и напълно черни от мръсотия колела. Паркираше я на запазеното за „къщата“ място, сваляше покупките и с пакети в двете ръце натискаше звънеца. Хабара проверяваше през шпионката кой звъни, отключваше, махаше веригата и отваряше. Шехеразада се отправяше към кухнята, подреждаше продуктите и ги слагаше в хладилника, след което правеше списък на покупките за следващия път. Вършеше всичко това сръчно, с вещина и без никакви излишни движения, като междувременно не продумваше и беше изключително сериозна. Щом приключеше, двамата мълчаливо и като понесени от невидимо морско течение се пренасяха в спалнята. Все така безмълвно Шехеразада се събличаше бързо и се мушваше в леглото до него. Любеха се почти без да отронват дума, извършвайки всеки акт така, сякаш изпълняваха съвместно някакво задание. А ако беше в мензис, тя използваше ръцете си, за да постигне целта, и умелият й и доста делови подход напомняше на Хабара, че е медицинска сестра. След секса лежаха и си приказваха. Всъщност говореше главно тя, а той кимаше надлежно и задаваше някой и друг кратък въпрос. В четири и половина Шехеразада прекъсваше по средата разказа си (кой знае защо този час настъпваше на най-интересното място на поредната история), скачаше от леглото, събираше разпилените си по пода дрехи, обличаше се и се приготвяше да си тръгне. Понеже, както казваше, трябвало да се прибере и да сготви вечеря. Хабара я изпращаше до вратата, слагаше веригата и наблюдаваше иззад пердето как малката мръсна синя кола потегля и се отдалечава. В шест вадеше продукти от хладилника, приготвяше си проста вечеря и ядеше сам. Беше работил известно време като готвач, тъй че не му бе никак трудно да стъкми нещо. Поглъщаше яденето с минерална вода „Перие“ (не близваше алкохол), а после пиеше кафе и или гледаше дискове с филми, или четеше. Посвещаваше колкото се може по-дълго време на четенето и обичаше книги, които налагаха да бъдат многократно препрочитани. Нямаше друго за правене. Нямаше с кого да разговаря. Нито на кого да телефонира. Без компютър не разполагаше и с достъп до интернет. Не се бе абонирал за вестник и не гледаше телевизия (за което си имаше сериозно основание). И разбира се, не можеше да излиза навън. Ако по някаква причина Шехеразада престанеше да идва, той щеше да остане буквално като самотен остров – сам-самичък и без връзка с външния свят. Но тази вероятност не го притесняваше особено. Казваше си, че ще трябва да се справи с подобна ситуация; че все пак не живее на самотен остров; че самият той е самотен остров. Поначало беше свикнал да е сам – това не можеше да го пречупи лесно. Разстройваше го единствено мисълта, че тогава нямаше да може да си говори в леглото с Шехеразада. Или по-точно – нямаше да чуе продължението на нейната история. Скоро след като се засели в „къщата“, Хабара започна да си пуска дълга коса. Косата му беше гъста. Разбира се, целта му бе да си промени физиономията, но не само това. Защото във всеки случай основната причина да си пусне и коса, и брада беше леността. А и можеше да прокарва с наслада ръка по падащите от слепоочията си кичури и по мястото под носа. Както и да си спестява времето за подстригване и бръснене. Досега не му беше правило впечатление, но дори само това, че оставяше косата и брадата си да растат, разсейваше неимоверно скуката му. * * * – В предишен живот съм била минога змиорка. – Така, между другото, заяви веднъж в леглото Шехеразада, сякаш съобщи нехайно, че Северният полюс е съвсем на север. Хабара нямаше никаква представа как изглеждат и що за същества са минога змиорките, тъй че не можеше да има и мнение по въпроса. – Знаеш ли, че се хранят с пъстърва? – попита Шехеразада. Той отвърна, че не знае, за пръв път чуваше, че се хранят с пъстърва. – Те нямат челюсти и това ги отличава значително от обикновените змиорки. – Че обикновените имат ли челюсти? – Не си ли разглеждал змиорка? – възкликна смаяна тя. – Ям понякога змиорки, но не съм забелязал дали имат челюсти. – Гледай следващия път да не пропуснеш да видиш. Отиди в някой аквариум. Обикновените змиорки имат и челюсти, и зъби по тях. А минога змиорките нямат нищо такова и вместо това устите им са като смукала, с помощта на които се лепват за камъните по дъното на реките и езерата, застават обратно на течението и се полюляват насам-натам подобно на водорасли. Хабара си представи как на дъното на езеро безброй змиорки се полюляват насам-натам като водорасли. Гледката беше някак съвсем далече от действителността, макар да знаеше, че понякога действителността може да е много нереална. – Всъщност минога змиорките живеят под прикритието на водораслите. Притаяват се сред тях и щом над главите им преминат пъстърви, мигом се стрелват и се захващат със смукалата си за коремите им. После подобно на пиявици се впиват в телата им и паразитират върху тях. В смукалата им има нещо като език, покрит със зъби. Змиорките го използват като рашпила, пробиват дупки в пъстървите и малко по малко ги изяждат. – Не бих искал да се превърна в пъстърва – вметна Хабара. – По времето на Римската империя навсякъде имало басейни за развъждане на минога змиорки, а за храна им хвърляли живи непокорните и дръзки роби. Не бих искал да съм и римски роб, помисли си Хабара. Нито пък роб от която и да било епоха. – За пръв път видях такива змиорки, когато в началното училище ни заведоха на аквариум. Там прочетох описанието на начина им на съществуване и веднага разбрах, че в предишен живот съм била минога змиорка. Искам да кажа, че имам ясен спомен – как насами дъното съм се заловила със смукалото си за камък, полюлявам се насам-натам под закрилата на водораслите и наблюдавам как над мен преминава една тлъста пъстърва. – А помниш ли да си я яла? – Не, дотолкова не. – Чудесно все пак. Само това ли си спомняш от живота си като минога змиорка? Как се полюляваш насам-натам насами дъното? – Не можеш да си спомниш току-така всичко от предишен живот – заяви тя. – Ако имаш късмет, в някакъв момент изплува едва частица от нещо. Най-неочаквано, сякаш надникваш през дупка в стена. Виждаш само ъгълче от картината. Ти помниш ли нещо от свой предишен живот? – Нищо – отвърна той. Всъщност никога не бе изпитвал стремеж да си спомни каквото и да било от минал живот. Достатъчен му бе настоящият. – Но не е никак зле да си на дъното на езеро. Да се лепнеш за някой камък, да изпънеш гръб по течението и да наблюдаваш рибите, които минават над теб. Веднъж зърнах и невероятно грамадна костенурка – огромна и черна като злонамерен космически кораб от „Междузвездни войни“. Големи бели птици с дълги остри клюнове нападаха подобно на убийци рибите. Погледнато от дъното, птиците приличаха на носещи се по синьото небе облаци. Ние бяхме скрити надълбоко сред водораслите, затова те не бяха заплаха за нас. – И ти виждаш всичко това? – И то съвсем ясно – отвърна Шехеразада. – Светлината там долу, усещам милувката на течението по тялото си. Дори си спомням какво съм си мислила в онзи момент, а понякога мога и да вляза обратно в картината. – Какво си си мислила ли? – Ами да. – Ти там си си мислила нещо, така ли? – Разбира се. – За какво наистина си мислят минога змиорките? – Мислят си за разни съвсем змиорски неща . Размишляват на змиорски теми в змиорски контекст. Това обаче не може да се предаде с човешка реч, защото са размисли единствено на обитателите на водния свят. Също като при детето в утробата. Знаем, че то мисли, но е невъзможно да изразим мислите му с езика, който говорим тук навън. Права ли съм? – Да не искаш да кажеш, че можеш да си спомниш и пребиваването си в майчината утроба? – смая се Хабара. – Естествено – отвърна нехайно Шехеразада и надигна леко глава от гърдите му. – А ти не можеш ли? Той заяви, че не може. – Тогава ще ти разкажа някога за това. За живота в утробата на майка ми. В дневника си Хабара написа за този ден: „Шехеразада. Минога змиорка. Предишен живот“. Дори и да го прочетеше, страничен човек едва ли би разбрал за какво става дума. * * * За пръв път срещна Шехеразада преди четири месеца. Прехвърлиха го в „къщата“ в провинциално градче северно от Токио, а тя, която живееше наблизо, му бе прикрепена като „лице за връзка“ и се грижеше за него. Тъй като той не можеше да излиза навън, ролята й бе да му купува продукти и разни други необходими неща. Носеше му и книги, които искаше да прочете, списания и дискове с желана музика. Освен това му взимаше и дискове с филми (макар да му беше трудно да преглътне критериите, по които тя ги избираше). На втората седмица Шехеразада го вкара в леглото, сякаш това бе подразбиращата се от само себе си следваща крачка. Беше приготвила и презервативи. Може пък да бе една от „подкрепящите дейности“, влизащи й в задълженията, но така или иначе, тя го предложи спокойно, нито се смути, нито се поколеба, тъй че той също прие процедурата, без да се дърпа. Последва я в леглото и въпреки че не проумяваше напълно логиката на ситуацията, двамата се любиха. Сексът с нея не можеше да се нарече чак страстен, ала и не беше непременно задължителен. Дори да я бяха заставили да поеме тази функция (или да й бяха намекнали недвусмислено, че е елемент от задълженията й), тя от известен момент нататък започна да й се наслаждава посвоему, пък било то и отчасти. Хабара го долавяше по леката промяна в реакцията на плътта й и това много го радваше, защото той все пак не беше затворено в клетка диво животно, а човешко същество с деликатна душевност. Макар и донякъде необходим, секс с едничката цел задоволяване на нагона не е никак приятен. Но Хабара така и не схващаше до каква степен Шехеразада гледа на интимния контакт с него като на една от задачите си и доколко той принадлежи към сферата на личния й живот. Не ставаше дума само за секса. Не можеше да прецени кое от всички неща, които правеше за него, влизаше в служебните й ангажименти и кое тя вършеше просто от добри чувства (ако можеха да се нарекат добри чувства). В много отношения беше трудно човек да отгатне емоциите и намеренията на тази жена. Тя например повечето време носеше обикновено памучно бельо, купено на разпродажба на едро, каквото вероятно ползват ежедневно трийсетгодишните домакини – чисто предположение, защото Хабара нямаше опит с домакини на тази възраст. Понякога обаче се явяваше с изключително изискано и съблазняващо бельо. Не можеше да знае къде си го купува, но изглеждаше скъпо. Прекрасна коприна, изящна дантела, наситени цветове. Хабара изобщо не разбираше целта и обстоятелствата, пораждащи тази драстична разлика. Объркваше го и фактът, че сексът с нея и историите й бяха толкова тясно преплетени, та беше трудно да кажеш къде свършва едното и започва другото. Не бе преживявал подобно нещо преди: да бъде дълбоко свързан – едва ли не пришит –физически с жена, която не обичаше и сексът с която не представляваше нищо особено. Това го притесняваше леко. * * * Един ден, докато си лежаха, Шехеразада каза някак поверително: – Бях тийнейджърка, когато започнах да се промъквам в чужди къщи. Както в повечето подобни случаи, Хабара не намери подходящите думи. – Промъквал ли си се някога в чужда къща? – Не мисля. – Направиш ли го веднъж, става ти навик. – Та това е незаконно. – Ами да. Ако те хванат, отиваш в ареста. Посягане на неприкосновена чужда собственост плюс кражба (или опит за кражба) си е доста тежко престъпление. Даваш си сметка, ала се пристрастяваш. Хабара зачака мълчаливо продължението на историята. – Хубавото на това да влезеш в нечия къща в отсъствие на живеещите в нея е най-вече тишината. Не знам точно защо, но е наистина тихо. Може би най-тихото място на света. И седнала неподвижно на пода в това безмълвие , аз някак от само себе си се връщах към времето, когато съм била минога змиорка. Чувството беше невероятно. Вече ти разказах, нали, че в предишен живот съм била минога змиорка? – Разказа ми. – Ами беше същото. Полюлявам се във водата, залепена със смукалото си за камък на дъното. Досущ като водораслите. Наоколо е съвършено тихо, не се чува нито звук, но сигурно защото нямам уши. В слънчеви дни лъчите светлина проникват подобно на стрели от повърхността на водата и понякога се пречупват като през призма. Отгоре преминават бавно всевъзможни по цвят и форма риби. А аз не мисля за нищо, тоест мисля си само разни змиорски работи. Те са мъгляви, ала много чисти. Не са прозрачни, но въпреки това няма нито една мръсна. Хем съм себе си, хем не съм. Няма по-прекрасно нещо от такова усещане. За пръв път Шехеразада влязла в чужд дом в единайсети клас. Била влюбена в свой съученик от общинското училище – футболист, висок на ръст и при това отличник. Не бил красавец, но чист и спретнат и много симпатичен. Ала както обикновено става при гимназистките, любовта й не била споделена. Той очевидно харесвал друго момиче от класа и дори не поглеждал Шехеразада. Не само не разговарял с нея, а навярно даже и не подозирал, че съществува. Тя обаче не била способна за нищо на света да се примири. Видела ли го, дъхът й секвал и понякога едва не се задушавала. Ако не направела нещо, щяла да превърти окончателно. Само че и дума не можело да става да му разкрие чувствата си. Един ден се измъкнала без разрешение от училище и отишла в дома на момчето. Къщата била на петнайсет минути път от тяхната. Знаела, че съученикът й нямал баща – той работел в компания за производство на цимент, но преди години загинал при катастрофа. Майка му преподавала японски език в съседен град. Сестра му била по-малка от него и учела в прогимназията. Затова през деня у тях нямало никой. Шехеразада разузнала предварително всичко за това семейство. Външната врата била, разбира се, заключена. Тя проверила дали ключът не е под изтривалката и той се оказал там. В спокойни жилищни квартали в провинциални градчета като тяхното почти нямало престъпност, затова хората гледали малко през пръсти на сигурността и за всеки случай – ако някой от семейството е излязъл, без да си вземе ключ – оставяли резервен я под изтривалката, я под саксия до вратата. Позвънила все пак и изчакала да се увери, че няма кой да отвори, огледала улицата, за да види дали някой от съседите не я наблюдава, отключила и влязла, а след това заключила отвътре. Събула си обувките, сложила ги в найлонов плик, напъхала ги в раницата и се качила безшумно на пръсти на втория етаж. Както и предполагала, стаята му била горе. Малкото дървено легло било идеално опънато. Вътре имало пълна с книги етажерка, шкаф за дрехи и бюро. На етажерката стояла малка аудиосистема и няколко диска; на стената висял календар със снимка на футболния отбор на Барселона, а до него нещо като знаменце на тима и толкова. Никакви постери, никакви снимки, само боядисана в кремаво стена и бяло перде на прозореца – образцово оправена и подредена стая. Никакви разтворени книги, никакви разпилени по пода дрехи. Всичко по бюрото също си било на мястото. Стаята била отражение на педантичния си стопанин. Или може би майка му я разтребвала старателно. Или пък и двете. Шехеразада изпитала известно напрежение. Защото, ако било разхвърляно, никой нямало да забележи, че тя е разместила нещо. Помислила си колко хубаво би било да е така. В същото време обаче доста се зарадвала на тази неимоверна чистота, простота и идеален ред – съвсем в негов стил. Шехеразада седнала пред бюрото и останала така известно време. Сърцето й се разтуптяло при мисълта, че той седи всеки ден на този стол и учи. Тя взимала едно по едно нещата от бюрото, милвала ги, миришела ги, поднасяла ги към устните си. Неговите моливи, ножицата, линийката, телбода, изобщо всичко. Тъкмо защото били негови, й се струвало, че тези най-обикновени предмети сияят. После отворила чекмеджетата и разгледала внимателно съдържанието им. Най-горното било с няколко отделения, пълни с всевъзможни канцеларски материали и сувенири. Във второто били предимно тетрадките, които използвал в момента, а в третото (най-дълбокото) – разни бумаги, стари тетрадки и изпитни работи, тоест все неща, свързани с училището или училищния клуб по футбол. Нищичко от значение. Надявала се да намери дневник или писма. Нямало нито една снимка дори. Това й се сторило малко неестествено. Нима той нямал личен живот извън училището и футбола? Дали пък не бил скрил грижливо всичко лично, за да не го намери никой? Но на нея й стигало даже само да седи пред бюрото му и да пробягва с очи по написаното от него. Минало й през ума, че направо ще полудее. За да поохлади възбудата си, станала от стола и се настанила на пода. После вдигнала поглед към тавана. Наоколо било все така тихо. Не се чувал нито звук. Ето как тя се върнала към света на минога змиорката дълбоко под водата. * * * – Значи, само влезе в стаята му, подържа в ръце различни негови вещи и седя неподвижно на пода, така ли? – попита Хабара. – Не, не само. Исках нещо негово. Исках да си взема нещо, което е докосвал всеки ден или е било близо до тялото му. Но не и да е важно за него, защото щеше веднага да разбере, че липсва. Затова си откраднах само един от моливите му. – Само един молив? – Да. Молив, който беше използвал. Помислих си обаче, че не върви просто да открадна нещо, защото така щеше да излезе, че е най-обикновен грабеж с взлом, нали? Губеше се фактът, че това съм била аз . Понеже бях „крадец от любов“. „Крадец от любов“. Прозвуча му като заглавие на ням филм. – И реших да му оставя знак. Доказателство, че съм била там. Декларация, че това е размяна, а не най-обикновена кражба. Само че не ми хрумваше нищо подходящо. Прерових си раницата и джобовете, но не открих какво да оставя за знак. Съжалих, че не се бях сетила предварително да взема нещо със себе си... Накрая намислих да оставя един тампон. Неизползван, естествено, както си беше в опаковката. Мензисът ми наближаваше и затова си носех тампони. Пъхнах го на трудно за намиране място – в дъното на най-долното чекмедже. И много се развълнувах, че един мой тампон е скрит в дъното на чекмеджето на бюрото му. А веднага след това – вероятно заради силното вълнение – мензисът ми дойде. Молив и тампон, помисли си Хабара. Може би в дневника си следваше да напише: „крадец от любов“, молив, тампон“. Навярно никой нямаше да се досети за какво става дума. – Тогава, струва ми се, прекарах там не повече от петнайсет минути. Не можех да се задържам дълго, защото за пръв път в живота си се промъквах тайно в чужда къща, а и се притеснявах да не би някой от домашните да се прибере. Огледах внимателно каква е ситуацията вън, измъкнах се незабелязано, заключих и оставих ключа на мястото му под изтривалката. После се върнах в училище с неговия безценен молив. Шехеразада замълча. Изглежда, беше прекрачила далеч назад във времето и оглеждаше едно по едно всичко случило се тогава. – Седмицата след това беше най-щастливата до момента в живота ми – продължи разказа си тя. – Държах молива му и си пишех с него какво ли не. Миришех го, целувах го, притисках го до бузите си, галех го с пръсти. Понякога дори си го слагах в уста и го смучех. Пишех с молива и той постепенно се смаляваше, а мен, разбира се, ме болеше от това, но не успявах да се сдържа. Казвах си, че ако стане съвсем малък и неизползваем, мога пак да отида у тях и да си взема друг. На бюрото му имаше цял куп подострени моливи. Освен това той не знаеше, че липсва един. Не бе забелязал вероятно и че в дъното на едно от чекмеджетата е моят тампон. При тази мисъл ме обземаше такова вълнение, че усещах тук долу някакъв странен гъдел, и за да го усмиря, трябваше да си търкам едно о друго коленете под чина. И си повтарях, че дори в този живот да не ме и поглежда; дори и да няма представа, че съществувам, това изобщо не ме притеснява. Защото, без той да знае, се бях сдобила тайно с частица от него. – Прилича на черна магия – вметна Хабара. – Да, в известен смисъл си беше май черна магия. След време прочетох случайно в една книга за това и го разбрах, но тогава бях все още ученичка и не разсъждавах чак толкова надълго и нашироко. Просто се носех по течението на страстната си любов. Пагубно е да вършиш такива неща. Ако проникнеш тайно в нечий дом и те хванат на местопрестъплението, сигурно моментално изхвръкваш от училище, а плъзне ли мълвата, става невъзможно да продължиш да живееш в града. Повтарях си го многократно, но никаква полза. Мисля, че бях превъртяла – главата ми не работеше нормално. Продължението на раказа можете да проследите тук
Публикувана на 12/06/15 08:40 http://offnews.bg/news/n_1/n_602980.html

Свързани новини:

новини от България
graphic
спортни новини
graphic

Бързи връзки


Търсене


Архив

RSS Абонамент

Новини от Грамофон

"Новини от Грамофон" - Следете последните новини от България и чужбина обединени на едно място. Обновяват се през 1 минута.

 

  •  

Ново: Публикуване