Всичко е любов по пътя към Лондон, но душата остава в Родопите

Той работи в Лондон, тя в Дъблин. Магдалена е заминала за британската столица през 1999 г., а запознанство и пламналата с него любов отвеждат през 2002 г. там и Борис Момчилов. Сега красивият тандем е разделен – временно, но и за двамата изглежда безкрайно.

В кратките отпуски прескачат до Кърджали, в останалото време майките им се ослушват за телефоните и скайпа, и живеят с амбициите и успехите на децата си. Нормално и нищо изненадващо по пътя на образованието – в най-доброто СОУ „Отец Паисий” в градския център, английски в Езиковата гимназия, после в УНСС специалност „Прогнозиране и планиране на икономическите системи“, което на Борис му се видяло доста скучно и след две години се завърнал в Кърджали. Започва в неправителствения сектор, където водеща фигура тогава е режисьорът Димитър Игнатов.

„С него се работеше страхотно, той е професионалист от висока класа и голяма част от образованието ми в тази посока дължа на него. Човек с невероятен опит и стил на управление, научи ме да работя в истинския смисъл на думата.

Това бяха най-значимите ми начални стъпки в кариерата. Около 2 г. работих като координатор на проекта по трудова заетост на социалното министерство по предприсъединителните фондове. Оказа се обаче почти невъзможно да се работи с хора, които търсят лична печалба от тези проекти, екипът ни беше подложен на изнудване – техническите лица трябваше да си затварят очите пред качеството на изпълнение, пред фактурите.

Когато всичко това свърши, се зарекох, че повече с подобна дейност няма да се занимавам, погнусих се, лавирането и шикалкавенето не са ми в характера. Това беше и едно от първите ми сериозни разочарования, не може да си равнодушен, когато влиятелни хора извън бизнеса лобират за строителни фирми, примерно, така, че нещата да минат, да се замажат, документацията за разходвани средства и за качеството да бъде подписана на всяка цена. Напрежението беше голямо, натискът върху нас огромен, всичко на ръба на закона и правилата“, разказва Борис за старта на трудовия си бит.

Тогава среща Магдалена, студентка в Лондон, върнала се във ваканция. Връзката им на практика започнала дистанционно – тя в Кралството, той в Кърджали. „Маги учеше бизнес-администрация в американския университет Хюрън в Лондон и същевременно работеше във финансовия му отдел. Заминах и аз при нея, записах същата специалност, сега университетът се казва Халт Интернешънъл Бизнес Скуул /Hult International Business Skool/. Тогава още България не беше член на ЕС, годината е 2002. Образованието беше легалният и нормален начин да заминеш, особено когато има при кого да отидеш“, разказва младият мъж.

В Лондон му признали 1,5 г. от обучението в УНСС, но таксите били твърде високи. Стигнало се дотам ректорът да го предупреди, че ако не може да си плаща, трябва да се откаже от следването. „Дори да се върна в България, пак няма да мога да платя, другият вариант е да ми осигурите работа, без да получавам заплата, а средствата да покриват таксите“, предложил веднага Борис.

В този частен американски университет било практика така да се издължават студентите, а те оставали удовлетворени, защото не плащали данъци. Започнал на рецепцията, само там имало място в началото. Но в университета всеки се нуждаел от бързо решаване на някакъв проблем и се обръщал към него. Към онова време той вече се занимавал любителски с компютрите. „Заради музиката, която ми е отдавнашно хоби, но аз май прекарвах повече време в оправяне на компютъра, отколкото да правя музика.

Така станах известен с ремонтите на техниката и след време ми предложиха да започна работа в IT-поддръжката, работех и завърших бакалавърската си степен, продължих доста и след това. Но има една странна бариера – професионално не те приемат като служител, а като ученик. А това означава, че колкото и да си добър, нямаш шанс за израстване“, отбелязва той. Борис се озовава в Голдсмитс Юнивърсити в Лондон /Goldsmits University/, известен с обучението си и по изкуствата.

Студентите в това държавно висше училище са около 10 000, персоналът 2 000 души. Чрез агенция започва работа на почасов договор, после го „откупуват“ и го назначават за постоянно. Правилата там позволяват да кандидатстваш за по-висока длъжност и той се възползва от това, в момента е ангажиран с IT инфраструктурата, мрежата и сървърите, което е ядрото на цялата информационна система на университета, в екип от 10 специалисти. Ако реши да се изкачва още по-нагоре, трябва или да се ограничи като технически специалист, което изисква професионална квалификация, или в мениджмънта, но с магистратура.

Това е въпросът, който в момента той трябва да реши и вероятно ще избере втория вариант. „Сякаш случайно се развиха нещата при мен – отидох в Лондон, за да бъда с любимото момиче, но и поради икономически причини, а получих и шанс за кариера. В началото се наложи да преодолявам не само културния шок, шок си беше във всяко едно отношение, промяната беше радикална. Но все пак е друго, когато в чуждата страна имаш близък, това помага много.

Трудностите бяха на всяка крачка в началото. Едно нещо ме изненада, оказа се, че средното ниво на моя випуск от Езиковата гимназия е по-добро от това на местните по отношение на езика. За да комуникираш продуктивно в тази среда, си длъжен да научиш и сленга на Лондон, който често е в противоречие с онова, което съм учил. Това беше и първият шок – разбираш, че не знаеш английския, който ти е нужен, проблемът е дори когато отидеш на интервю за работа, или контактуваш с колеги и с хората на улицата“, спомня си началото Борис.

Докато работел в университета, за да си плаща таксите, не получавал пари, но и не му се отчитали онези 20 часа право на труд. Затова започнал в хазартните салони от веригата „Уилям Хил“, подобни на нашия „Еврофутбол“. Там научил, че никога не трябва да залага на хазартни игри, че от това не се печели, освен ако това не е собственият ти бизнес и намира този урок за безценен.

„Пред очите ми минаваха стотици хора и всички бяха много нещастни. Печелеха и много, и малко, но до края на деня губеха абсолютно всичко, постоянните клиенти висяха там с дни. Гледката беше много потискаща, изпадах в депресия, а парите, които ми плащаха, стигаха за оцеляването”, разказва той.

Магдалена завършила финанси и счетоводство в същия университет и започнала работа като консултант по набиране на средства за неправителствени структури, за начало в една американска агенция с такава насоченост. В момента клиентът, за когото тя работи, е университет в Дъблин, ангажира я отпреди 4, 5 години. Всъщност тя е в командировка и на всеки 6 месеца я удължават с още толкова, а всяка втора седмица лети за Лондон в семейното гнездо.

Вечерите, когато тя не е у дома при Борис, той чете или композира и изпълнява музика, купил си е дигитално пиано и се отдава на хобито си – за собствено удоволствие, за околните сигурно не е, но стига, за да изтърсиш работния ден, казва през смях. Според него идва моментът, когато ще се намери някакво по-стабилно решение и той е готов да я последва в Дъблин, но пък работата й не е постоянна – следващият клиент може да се окаже на другия край на света. Маги вече е работила същото в Швейцария, сега университетът обмисля дали да й предложи постоянен ангажимент.

Тя има британското си гражданство, предстои и Борис да кандидатства. От българския си паспорт обаче не би се отказал никога. Във Великобритания се очаква референдум, който да отговори на въпроса остава ли страната в ЕС или излиза от него. „Оставам си българин, това е повече от ясно, не може никой да ти изтрие годините, в които си се формирал. Британският паспорт е само бюрокрация, която донякъде дава сигурност, аз съм си същият човек и където и да съм, ще си бъда такъв.

А Лондон не е Англия, всичко зависи от вота на хората извън него. Не е случайно напрежението, инерция набират крайни политически формации, гласът на Найджъл Фараж все повече се чува. В Лондон има работа за всички, най-важното е отношението ти към нея, възможности има, умения се придобиват и няма кой да си играе да те превъзпитава“, коментира Борис.

В годините там е разграничил два типа хора – едните, които първо се извиняват за несвършената работа и другите, за които си убеден, че са се справили.

Според него има хора, които много бързо се отказват и първата им пречка е възможност за извинение и оправдания, това е характерно за публичния сектор, докато в частния е лудница, отношението към работещия е ужасно и ако заради функцията ти нещата не работят, зад теб чакат десетки.

В частния сектор е важна функцията, не човекът, а в държавния е обратното, като за сметка на това хората са много по-мързеливи, профсъюзите са много силни и трудно се уволняват работещи, и ако си се скапал от блъскане в частния, отиваш да си починеш в държавния, допълва той. Защо в България не се получава нито в държавния, нито в частния сектор, питам го, защо тъпчем на едно място – няма възможности, елементарните неща струват много пари, много по-скъпо е да се самообразоваш и развиваш у нас, отколкото навън, големият проблем е образованието, казва Борис.

При първа възможност той би се завърнал в България. Но това означава да получава гарантирано добри доходи, които на този етап не се виждат никъде у нас. Човек прави промени в търсене на положителното, но е факт, че България ужасно ми липсва, дори и цигареният дим, замирише ли ми, носталгията се отключва, заключава Борис. / ----------------------------------------------- Магдалена и Борис разказаха историята си пред кореспондента на БГНЕС от Кърджали Вилдан Байрямова. Снимки – личен архив. 

Прочети цялата новина http://pik.bg/всичко-е-любов-по-пътя-към-лондон-но-душата-остава-в-родопите-news451143.html

Свързани новини: