Като очистително

Шибан ден. Краката ми са отекли. На десния ми прасец е изпъкнала вена. Трудова злополука - и Моника Белучи да седи по цял ден пред компютъра, ще получи разширени вени. Ако шефката продължава да ме задържа след края на работния ден, ще вдигна скандал. Все пак съм държавен чиновник, а не наемник в частния сектор. - Ако шефката продължи да ме държи след края на работния ден, ще вдигна скандал. Все пак съм държавен чиновник, а не наемник в частния сектор...Ти слушаш ли ме? – всеки път е така. Повтарям думите по два пъти, а той не реагира. - Извинявай, мила. Бях се замислил нещо – Емо винаги има оправдание. – Искаш ли да вечеряш, аз вече хапнах? Не искам да вечерям. Искам само чаша мускат… Кофти вкус, развалиха и виното, пълни некадърници... Прекрасно е да шляпам боса по паркета. Мразя обувки с токчета, още утре ще ги сменя с удобни мокасини, не ми пука за офис-етикета. Някой звъни на вратата. - Миличък, ще отвориш ли? Къде изчезна той? В тоалетната сигурно. Щом се прибера и влиза в тоалетната. Като очистително му действам. Ха-ха-ха. Пак се звъни. Поглеждам през шпионката. Съседката от горния етаж. Отварям. - Добър вечер. Извинете, малко е късно, но чух, че сте се прибрали. Да имате да ми услужите с малко захар? Чаша захар ще ми стигне – тя е самата любезност. Живее сама. Казват, че имала дъщеря, която е в Женева, аз специално никога не съм я виждала. Вчера ми искаше сол. Утре ще моли за чаша ориз. Всяка вечер в девет часа звъни и иска нещо. Нещо съвсем дребно. Примерно, сода бикарбонат. С Емо пием кафето и чая без захар. Откривам все пак някакви остатъци и ги пресипвам в нащърбената чаша, която ми е дала. - Ето. Това е последната ни захар – казвам с най-ледения си глас. - О, не, недейте тогава – съседката отстъпва смутено. – Ще потърся от семейството под вас. - Вземете! – рязка съм, но все пак се сдържам. И това е нещо. Тя поема чашата, кимва за довиждане и тръгва нагоре по стълбите. А на другия ден сутринта… Звъни се на входната врата, малко преди 8. Тъкмо сменям поредния шал, все нещо не ми е както трябва. Пак закъснявам, оная ще откачи. - Мили, звъни се. Иди да видиш кой е - крещя. Не отговаря, сигурно е тръгнал. А може и да е в тоалетната. Действам му като очистително. Ха-ха-ха. Звъни се настойчиво. Май познавам този стил на звънене. Не поглеждам през шпионката. Отварям рязко вратата, миг преди да си кажа, че така не се отваря в тези опасни времена. Съседката. С чиния в ръка. В чинията – две парчета кекс. - Да си хапнете за закуска. Още е топъл. Станах рано и го направих, с вашата захар – усмихва се притеснено и добре, че е така, иначе без малко да й викна, че не ми е до нейния кекс. На диета съм, по дяволите. - Благодаря, но нямаше нужда. Извинете, бързам за работа – насилвам се да го докарам до усмивка. - Дано да ви хареса – лицето й грейва. Затварям вратата почти под носа й. Утре, не!, още тази вечер ще й повиша тон. Ще й кажа, че не ми е до нейните кексове, баници, рула Стефани и пр. Така вече не се прави. Може за нашите майки да е било нещо нормално да си звънят по вратите, но вече не е. Искам спокойствие. Ще купя по 2 килограма сол, захар, брашно и ще й ги оставя пред вратата. Само да не ми звъни. … … … Шефката ми е пълна кукувица. Днес ни остави два часа след края на работното време. Едва се държа на краката си. Ключът заяжда, колко пъти казвам на Емо да извика ключар... - Мили, тук ли си? Няма го. Само да не е в тоалетната, пишка ми се още от следобед. Не е там… Душ. Искам само един хубав, горещ душ. Не ми пука, че горещата вода била вредна за кожата. Събличам се. На вратата се звъни. - Ти ли си, скъпи? Къде се запиля? – показвам главата си през открехнатата врата. Съседката. - О, извинете. Чух, че сте вкъщи. Моля за чаша брашно. Питка ще правя, а не достига брашното. - Нямам никакво брашно – изсъсквам и затръшвам вратата. Мразя я. Ще продам апартамента, заради нея. На другата сутрин сигурно пак ще ме чака на стълбището с чиния в ръка. … … … - Този път дори не звънна. Излизам за работа и за малко не си изкарвам акъла. Точно пред вратата стои тя, кой знае откога и се усмихва широко.”Не се притеснявайте - вика, - взех брашно от съседите отдолу. И питката стана чудесна!”… Ти слушаш ли ме, мили? – мразя го. Никога не ме слуша. - Извинявай, скъпа, разсеях се. За леля Ани ли говориш? Не й се сърди. Търси си компания. Просто обича хората, чувства се задължена да им доставя радост. - Да доставя радост като досажда? Ами покани я, общувай с нея, аз нямам сили. - Опитай се да я разбереш. Загубила е работата си преди години – Емо е много жалостив към чуждите хора. – Тогава дойде при мен, позвъни на вратата, поканих я на кафе. „Когато научих, че съм болна, плаках не заради това, че имам рак, а защото изгубих работата си.” Така ми каза леля Ани. - Това ли каза? – сядам на дивана. – Какво е работила? - Била е художник в издателство. Казвал съм ти го, не помниш ли? Много от кориците на книгите на старото издателство „Хора” са нейни. Понякога книгите не ставаха за четене, но пък кориците им бяха страхотни. Един критик беше написал, че единствената причина да не изхвърли някои книги, са илюстрациите на леля Ани. - А защо са я изхвърлили от издателството, болестта едва ли й е пречела да рисува? - Заради думите на този критик. Колегите не й го простиха. Разказвал съм ти го, не помниш ли? … … … Цял ден мисля за леля Ани. Изглежда ми личи, че мисля за нещо съществено, защото шефката ме пита какво ми е. Пуска ме навреме този път. Подминавам апартамента ни и се качвам на горния етаж. Звъня на вратата на леля Ани. Чувам стъпки. Не пита кой е. Отваря и не успява да скрие изненадата си. - Ела да вечеряш с нас - казвам. Очите й светват. - Ей сега ще дойда, мила, само да се преоблека. - Тъкмо и аз ще взема душ. У дома изглежда няма никой. Отключвам, в коридора свети. - Скъпи, тук ли си? – питам. Няма отговор. Забравил е да изгаси осветлението. Или е в тоалетната. Ха-ха-ха. Като очистително съм…Душ. Искам само един бърз душ… Спирам водата и чувам продължително звънене. Напъхвам се в хавлията. Поглеждам през шпионката. Съседката. О, Боже! Не трябваше да я каня… - Влизай и сядай на дивана в хола – усмихвам се. Подава ми бутилка вино. Оу! Изискана тосканска марка. - Лельо Ани, защо ни глезиш? Сядай. Идвам след две минути. Прекрасно е да ходиш боса по мекия килим… Нахлувам дънки и тениска и сядам срещу леля Ани. - Купила съм китайска храна. Извинявай, нямам време за готвене. Обичаш ли китайска храна? – говоря като на скоропоговорка. Тя кима. Обича, всичко обича. Отварям тосканското мерло и наливам две чаши: – Наздраве! Прекрасно е – отпивам и притварям очи. Наистина е прекрасно. Забравям и за шефката, и за Емил, и за вената на десния крак. Животът изглежда друг с чаша хубаво вино в ръка. - Какво правиш по цял ден, лельо Ани? - Рисувам. Бях илюстратор навремето – говори тихо, сякаш се извинява за това, че ме занимава със себе си. – Обраха ми мазето преди месец. Там държа повечето от картините си: пастелни рисунки върху картон от кашони. Нямам възможност да купувам платна и маслени бои… Крадците бяха задигнали желязната рамка на една стара маса, няколко буркана с домати, чифт стари обувки и дрехи. Не бяха докоснали картините. Първо се зарадвах, но и се натъжих – дори крадците не искат картините ми. Може би са си рекли: „За рисувана хартия никой не дава пари.” - Аз бих купила твоя картина – чувам се да казвам и ми става лошо. Не е проблемът в купуването, а в това къде ще я сложа после. По стените ни има само изискани платна. Окачаеми. - Наистина ли? – не съм виждала по-щастлив човек, става ми чак неудобно. – Няма нужда да ми плащате, ще ви подаря картина. И докато се чудя как да се измъкна от неловкия сюжет, в който сама се вкарах, тя става и тръгва към коридора. - Ей сега се връщам – маха ми с ръка. На входната врата се сблъсква с Емо. - Къде тръгнахте, лельо Ани, не съм страшен – Емо обича гости. - Идвам след минутка – усмихва се Ани и пъргаво се затичва нагоре по стълбите. Въвеждам накратко Емо в случилото се. - Не я мисли тази картина, ще й се намери място – винаги е бил оптимист. Изсъсквам му нещо, но тихо, защото чувам бързи стъпки по стълбите. Леля Ани. Носи картона – 60 на 40. Обръща го към нас и притеснено чака оценката ни. И двамата сме онемели. От картината ни гледат нашите лица. Нарисувала е вариация на „Целувката” на Густав Климт с нас двамата в ролята на целуващи се. Изглеждаме също като влюбени. Не действам на Емо като очистително. Хи-хи-хи. Мълчим. И тримата. Поглеждам към Емо и той поглежда към мен. Срам ме е... Хвърлям се към леля Ани и я прегръщам. Силно. Не казвам нищо, но сълзите, които капят от очите ми, говорят предостатъчно.

Прочети цялата новина http://offnews.bg/news/n_1/n_612461.html

Свързани новини: