Освен това България има относително силна фискална позиция в началото на рецесията и не изпада в дългова криза за разлика от някои страни в еврозоната, които трябваше да финансират дефицитите си с нови дългове. В крайна сметка "рецесията от 2009 г. промени българската икономика – развитие, което беше стъпило на постоянния прилив на ресурс отвън, се замени с развитие, което стъпва на възможността да се изнася за външни пазари", обобщава Петър Ганев. Но специфичното точно при тази криза обаче не е, че е "най-страшната" изобщо, а изключително бавното възстановяване от нея, за което допринасят и някои типични за България характеристики и слабости. Според авторите икономическата криза от 2009 г. не е била толкова проблемна за българската икономика, колкото последвалата политическа нестабилност през 2013 - 2014 г. В този смисъл, препятствията пред икономиката не се изчерпват само с кризите, но и с "по-дълбокото предизвикателство... да разбие модела на клиентелизма".

 

Защо все пак изминалата криза не е най-страшната, а България не е толкова бедна?

 

Колко "по-страшна" е дадена криза от друга вероятно е трудно да се измери с абсолютна точност, но според Красен Станчев повечето недоразумения в стопанската политика в България след 2009 г. произтичат именно от заблудата, че това е "най-тежката криза" в историята на страната. Той посочва, че кризите от края на 50-те, средата на 70-те, края на 80-те и 1996 г. са били много по-тежки, а основната разлика с последната е, че са били продукт на местни фактори, а тази е била внос отвън. Спецификата за България се определя от това, че страната е малка, отворена и настигаща икономика, членка на ЕС и с валутен борд. Интересното е, че ако се разглежда динамиката на реалния БВП като сезонно изгладени тримесечни данни, спад има само през първото и четвъртото тримесечие на 2009 г., тоест кризата в България не отговаря на една от дефинициите за криза - наличието на две последователни тримесечия на спад в стопанската активност. Все пак криза в България има - но тя започва и завършва малко по-късно, отколкото в света като цяло - от четвъртото тримесечие на 2008, когато е пикът на реалния БВП, до първото тримесечие на 2010 г., когато е дъното на спада.

 

Ако кризата може да бъде определена като бърз и неочакван преход към рецесия, то показателите за рецесия, които би трябвало да се отразят отрицателно на жизнения стандарт, са спадът на доходите на домакинствата, фалитът на предприятия и безработицата.

 

На практика обаче доходите са се увеличавали по време на кризата. Според данните на Евростат ръстът на реалните разполагаеми доходи на домакинствата между 2003 и 2013 г. е бил 43.2%, което е най-високият темп в ЕС. Дори през най-тежките години разполагаемите доходи са нараснали с 4.8% за 2010 г. и 7.9% за 2011 г. Номиналният ръст на реалния доход от заплата на домакинство е бил средно 11% годишно, като единствено през 2010 г. има лек спад от 4.6%. Накратко, спад на доходите по време на кризата липсва, а средните заплати на заетите са се увеличавали със 7-8% годишно. Освен това, докато през 1997 г. под прага на бедността (1 щатски долар на човек на ден) са били 36% от населението в България, то през 2013 г., Красен Станчев взема за аналогичен критерий този за получаващите социални помощи, се оказва, че бедните в България са 2.8% . За сравнение, хората, които са се класирали за помощи за деца (около 7.3 щатски долара на ден на човек), са били около 8% от населението. Авторът посочва, че разминаванията с твърденията на Станишев или синдикатите, че "половината от населението е бедно" идват от променените методики на изчсилени. Всъщност Евростат пресмята "прага на риск от обедняване", според който в такъв риск са хората с разпологаем доход след разпределение по-нисък от 60€ от средния за страната.

 

Що се отнася до безработицата, тя действително е достигнала почти 13% през 2011 – 2013 г., но е с 1/3 по-ниска от 1999-2001 г. например. Това съвсем не означава, че 13% е ниско ниво, но показва, че е имало и по-страшни кризи. Книгата оборва и твърденията за "небивал" фалит на малките предприятия. Действително, продажбите на бизнеса са спаднали заради по-ниското потребление и свития достъп до чужди инвестиции, както и заради проблемите на големите предприятия, например ликвидацията на "Кремиковци". Но според Агенцията по вписвания между 2010 и 2013 г. фирмите в несъстоятелност са били около 500 на година, а този брой като дял от действащите фирми е сравнително нисък спрямо други европейски страни през този период.

 

Деиндустриализирана ли е България?

 

Още един мит според авторите се оказва и деиндустриализацията на България. На практика, докато чуждите инвестиции намаляват рязко по време на кризата, двигател на възстановяването на българската икономика се оказва износът. Благодарение на активизирането на външната търговия и на членството в ЕС експортно ориентираните производства запазват важната роля на индустрията при създаването на добавена стойност. Според Лъчезар Богданов България е сред страните в ЕС с относително добре развита индустрия като дял в общата добавена стойност, като изпреварва Италия, Испания, Франция и Великобритания. На практика през последното десетилетие износът на основните експортни стоки е нараснал двойно, като изключение правят само облеклата. Така например експортът на електрически машини и на други машини и апарати се е увеличил съответно с 350% и 250% за десетте години. Продажбите на фармацевтични продукти навън са скочили пък с 970%. Данните показват, че по време на кризата структурата на експорта се е изменила така, че инвестиционните стоки са увеличили своя дял, а те традиционно са сред продуктите с най-висока добавена стойност, пише Десислава Николова.

 

Като цяло суровините и материалите все още доминират структурата на износа, но износната база се диверсифицира. Това означава, че България има индустриални производства, които успешно намират чужди пазари, и изобщо не е "деиндустриализирана". Същевременно се е увеличил и износът на услуги най-вече благодарение на туризма, аутсорсинга на различни бизнес услуги, финансовите, застрахователните, строителните и др. услуги. Бурно развитие е отбелязал ИТ секторът, където продажбите за износ на ИТ компаниите през 2014 г. са били 4.9 пъти повече от обема на износа през 2009 г.

 

За сметка на това периодът след 2010 г. се е отличавал с много нисък ръст на БВП и спад и стагнация на инвестициите. Преките чужди инвестиции са достигнали нива, 4 пъти по-ниски отпреди кризата, а тяхното разпределение по сектори също се е променило. До 2008 г. огромна част от инвестициите са били съсредоточени в строителството и недвижимите имоти, както и в други сектори, благоприятствани от строителния бум – финансите, промишлеността, туризма и търговията. Само за една година обаче инвестициите са се сринали двойно – от 6.7 млрд. евро през 2008 г. до 2.4 млрд. евро през 2009 г., а и след това не се наблюдава особен ръст. От 2010 г. насам инвестиционният интерес се е пренасочил към комуналните услуги (производство и разпределение на ток, газ, вода), преработващата промишленост и добивната промишленост. Преструктурирането всъщност е добра новина, защото диверсифицирането на инвестициите е здравословно за икономиката. Остава немалкият проблем с размера им.

 

Какво още се е променило след кризата?

 

Според авторите на книгата най-трудно и бавно е било възстановяването на пазара на труда, което се дължи на структурните проблеми. Прави впечатление, че през 2008 г. работодателите са търсили да наемат както повече хора, така и да увеличават натоварването на вече наетите с повече часове. През 2009 г. първоначалният удар от кризата е бил посрещнат не толкова от освобождаването на заетите, колкото чрез намаляването на натоварването им като часове. Изчисленията на Георги Ганев показват още, че измерена чрез човекочасовете производителността на труда изобщо не е преживяла криза в България, а само е преминала през почти нулев растеж между края на 2007 и края на 2009 г., след което е започнала да нараства бързо. Изводът е, че фирмите са търсили да подобрят производствените си процеси и да прецизират количеството и натоварването на служителите си.

 

Свиването на заетостта е продължило четири години – между 2009 и 2012 г., като броят на заетите е спаднал с 426 хил. души. Най-засегнат е бил секторът на строителството, където 40% (134 хил. души) от заетите са изгубили работата си. 166 хил. работни места са били съкратени в преработващата индустрия и 16 хил. в туризма. От края на 2013 г. започва бързо понижаване на безработицата, но това може да се окаже с ограничена продължителност. Причината е, че в условия на все още висока безработица индикаторът за недостиг на работна ръка вече е близко до предкризисните нива, а делът на предприятията, които посочват недостига на подходящи кадри като пречка за производството си, расте все повече. Междувременно неблагоприятно влияние оказват и демографските процеси, качеството на образователната система, инфраструктурата, задълбочаващите се социални и икономически различия между районите в страната. Не бива да се пренебрегват и държавните политики за доходите. Административното повишение на минималната работна заплата и на минималните осигурителни доходи води до изисквания за по-висока производителност, но при липса на тенденция за повишаване на квалификацията на работната ръка безработните трудно биха могли да ги покрият.

 

Още една неблагоприятна промяна засяга бюджетните дефицити. По време на криза инструментът, с който правителствата могат да работят за спиране на рецесия, е фискалната политика, пише Красен Станчев. Ролята на правителствата е да решат дали да намаляват или увеличават своите разходи (ако имат резерви или чрез вдигане на данъците). В България изборът е увеличение на правителствените разходи, държавния дълг и данъците. В началото на кризата България има предимството да разполага с натрупан фискален резерв, с който да финансира дефицитите си. След фискалната консолидация обаче от 2011 и 2012 г., политическата нестабилност води до растящи дефицити през 2013 и 2014 г. и именно тогава консолидираният държавен дълг почти се удвоява и достига 27% от БВП към края на 2014 г. Въпреки завръщането на политическата стабилност през 2015 г., средносрочната прогноза на финансовото министерство предвижда запазване на дефицита до 2018 г. Това означава, че последиците от икономическата рецесия от 2009 г. и политическата криза от 2013 – 2014 г. за бюджета са сериозни – около 10 поредни години дефицити. Така според авторите се наблюдава завръщане към илюзиите, че "държавата може да решава неограничен брой частни проблеми с публичен ресурс". И докато някои от трансформациите в българската икономика са положителни - диверсифициране и развитие въз основа на износа, то остава предизвикателството да се осъществят необходимите реформи в многобройни сектори.