14-ата руско-турска война

 През вековете Русия и Турция са две империи, тясно свързани с определена религиозна идея и идентичност.

Русия, от една страна, се има за новата Византия, за третия Рим, за опората на православната християнска цивилизация. От друга страна, Османската империя има претенцията да унаследява Арабския халифат, ислямската теокрация въобще и това води до сблъсък в идеен план.

Много по-важен от него обаче е сблъсъкът между двете империи в териториален, икономически, геополитически план и той на практика датира още от средата на XVII век, а и по-рано - например,

когато Иван Грозни

действа срещу

ислямските държави,

към които Османската империя изпитва съчувствие.

 

В исторически план се говори за 13 руско-турски войни, последната от които е Първата световна война - тогава Русия е в Антантата, а Османска Турция - в Централните сили.

Конфликтите между Русия и Турция набират скорост от средата на XVII в. и са плод на борбата за геополитическо господство в големи територии в Източна Европа. Същевременно тези конфликти се преплитат в по-глобални геостратегически цели.

 

Русия има силен

интерес към топлите,

южните морета,

към проливите,

съответно към експанзия в Средиземно море и към Иран, т.е. не само в Европа, но и към Азия.

 

Османската империя от своя страна се опитва да съхрани своите владения в Източна Европа. И те не са само българските Мизия, Тракия, Македония, Добруджа, но и територии на днешна Украйна, в Приазовието и васалното на Цариград Кримско ханство.

Знак, че Русия ориентира интересите си в южна посока намираме още по времето на Петър Първи, когато Русия изгражда своята укрепена позиция на Азовско море като първа стъпка към Черно море.

Всъщност ние винаги сме били в обсега на интересите на Руската и Османската империя. От средата на XVIII в. се развиват събития, които най-силно ни засягат. Тогава, без да има военни действия на българска територия,

османската армия

редовно минава през

Източна България

и нанася много сериозни щети на българското население, което я изхранва. Неуспешната турска политика в края XVIII в., включително и поражението й във военните действия с Турция са сред причините за кърджалийското движение, размириците и всички притеснения на които са подложени тогава дедите ни.

 

Първите войни между двете империи - по времето на управлението на Елисавета и Екатерина, могат да се илюстрират със случая в Кючук Кайнарджа - българско селище в Добруджа. Войната през 1774 г. закрепва влиянието на Русия в Черноморския басейн.

Макар по време на войната през 1806-1812 г. да има много български доброволци, а по време на войната от 1828-1829 г. капитан Георги Мамарчев, вуйчото на Георги С. Раковски, да изиграва колосална роля, Русия изобщо не е склонна да даде независимостта на България. Всъщност по-късно Раковски развива много от идеите на вуйчо си и други българи от това време.

В този период Русия дава независимост на Гърция, грижи се за интересите на Сърбия, докато на България руското правителство и руското командване гледат като на народ за преселване, за да разработват степите на Северното Черноморие.

Често нашите бесарабски българи обаче са бягали под заплахи от очаквано турско насилие, защото са подкрепяли руската армия. Други обаче насилствено са били заставяни да се преселят чрез толериране или на гръцкото духовенство, или на самите турци. В спомените на Иван Селимински са били описани покъртителни епизоди от масовото българско преселение през 1830 г. Тогава над 60 000 българи се изселват във Влашко, Молдова и Бесарабия. Там получават статут на колонисти, получават и земя, а руската държава се грижи за тях. Но в крайна сметка България се обезлюдява.

 

Когато през 1861 г. след Кримската война от 1853-1856 г. Русия се опитва да повтори този модел на преселение, Георги С. Раковски надига глас, че принуждаването на българи да се заселят извън страната, а

на тяхно място да се

заселват черкези и

татари, е “убийствена

руска политика”

По време на Кримската война, предизвикана от Русия по странен повод - борба за надзор над светите места в Йерусалим, Русия разчита на сериозна българска помощ, но тогава срещу нея се изправя целият европейски свят, който подкрепя Турция. Тогава в Европа наричат Турция “Болният човек” и гледат на нея като на суровинен придатък, затова пазят и статуквото й. Освен това

Западът се страхува

от мощно нахлуване

на Русия на юг

Англия също има своите интереси в Афганистан, Индия. А по това време политиката на Николай Първи е доста грубовата и непродуктивна. Тогавашни военни коментатори и наблюдатели обаче за пръв път посочват като съюзници Руската империя и “Българската легия”. В нея според някои изчисления има между 5000 и 8000 български доброволци, което е сериозно число за онези времена.

 

Следващата война е Руско-турската освободителна война. Любопитното за нас е, че по време на тази война и руското, и турското командване допускат големи грешки. От години на всеки 3-и март започват дискусии дали на този ден Русия ни е донесла свобода и дали на него да е нашият национален празник. Естествено, че Русия тогава е била водена от своите геополитически интереси и в никакъв случай не се е била за нас само от солидарност. Но не е без значение, че тогава Русия и руското обществено мнение подкрепят нашата кауза, че има много доброволци, които се бият за нашата свобода. Затова тази война за нас се оказва освободителна.

 

Бихме били безкрайно несправедливи, ако я омаловажим - в крайна сметка

след 500 г. робство

българската

държавност се

възстановява

В същото време и самата Русия прави много компромиси. Например вина за решенията на Берлинския конгрес, който разделя България, носи и тя. Никой не иска на Балканите да има силна България. Обратното - слабите играчи на Балканите са били желани от всички, включително и от Русия.

От средата на XVIII в. до Освобождението на всеки 20-25 г. има по една руско-турска война. Т.е. няма българско поколение, което да не е засегнато в един или друг план от някоя от тях. Едни губят имоти, други живота си, десетки хиляди напускат родните си места и отиват в Бесарабия, Таврия, на Кримския полуостров.

В балканските войни 1912-1913 г. Русия не воюва с Турция, но постъпва непочтено с България, която изнесе цялата тежест на войната, а после Русия я предаде, подкрепяйки тайно или явно Румъния и Сърбия, за

да не се превърнем

в преграда за нейните

стремежи към проливите

Последната война между Русия и Турция е Първата световна война. В нея двете държави се сражават на Кавказкия военен театър и в Мала Азия. Тогава Руската и Османската империя си нанасят тежки удари, но главната жертва се оказват най-вече арменците, както и другите християни под турска власт (асирийци, понтийски гърци). Аргумент на турците за избиването на 1,5 милиона арменци тогава е, че ще подкрепят Русия.

Такова масово

избиване на хора

дотогава няма аналог

в човешката история Днешната модерна турска държава обаче отказва да признае това престъпление.

Не бива да забравяме и че тогава Русия атакува и България заедно с Румъния в Добруджанския военен театър. Там по ирония на съдбата у нас е имало турски военен контингент, който заедно с другите участници във военните действия воюва срещу Русия.

Основната поука от тези 13 войни между Турция и Русия е, че трябва да се защитават националните интереси на България и да не се допуска пета колона нито на Русия, нито на Турция у нас.

Прочети цялата новина http://www.klassa.bg/News/Read/article/262282_14-%D0%B0%D1%82%D0%B0+%D1%80%D1%83%D1%81%D0%BA%D0%BE-%D1%82%D1%83%D1%80%D1%81%D0%BA%D0%B0+%D0%B2%D0%BE%D0%B9%D0%BD%D0%B0

Свързани новини: