Далече: разказ от Здравка Евтимова

- Неговата улица е небето - може да е синьо като боичката във водните ти бои или черно като земята в саксията на лимона, дето насадихме с тебе, но облакът е важна птица. Небето е негово, то e негова майка. - Ми как тогава ще го хвана? - питам аз тате, който знае повечето неща на света. - Нали не можем да подскочим до небето. Като се покатеря на черешата, уж го стигам, но пипам само вятър, а то е два метра над мене. - Човек трябва да си направи капан за облаци – решава баща ми. - Това е много проста работа. Взимаш големия зелен леген, в който мама накисва рокличката ти. Залагаш легена под небето, избираш си един облак и го гледаш десет минути. За да не сбъркаш колко е десет минути - да знаеш: десет минути е времето, през които си помисляш за онова място на морето, където искаш да те заведа и все не мога. - Ами ако искам да ме заведеш на три места едновременно? - Тогава десетте минути ще траят три пъти по-дълго - обяснява баща ми. Разбирам, ще мисля само за едно място, за да минат десетте минути по-бързо, но облакът ще си крачи по небето независимо дали е синьо като моята боичка, или черно като оня нощ, когато се изгубих в Радомир. - Нищо подобно - поправя ме тате. - Ти гледаш облака преди да завали. И като завали, облакът става на дъжд, който отива в нашия капан за облаци. Аз не искам да мъча облака в тоя леген, отвръщам натъжена аз. Точно така, водата в легена е твоят облак и тогава ти знаеш ли какво правиш? Сипваш я на малката черешка, която насадихме с тебе, и черешката става твоят облак. Тя знае всичко. Покатери се на някой клон и веднага се превръщаш в облак, тогава небето е твоя улица и можеш да ходиш на всякъде. Само трябва да си помислиш за някое място и то ти става приятел. От тоя ден нататък аз все се качвах на черешката и бях облак по цял ден. Моето небе беше от листа и клони, завивах се с жълтото одеяло на слънцето и виждах всичко по света. Знаех, че някъде под мене има други деца, които си правеха капани за облаци и бяха заложили легени да ме хванат в тях. Един ден Наско, този див Наско с черна като земята в саксията на лимона коса, ме улови в неговия капан за облаци. Както си седях на черешата, той дойде и попита: – Искаш ли да те уловя в този леген? То беше дървено корито, неговият леген, и аз веднага се улових в него и много ми хареса. Той го хвана от едната страна, аз от другата и го дотътрихме до Струма. Тя точно се провираше под моста и рибите сигурно са си рекли: - „Тоя пък облак какво ли търси тука при нас? Да не вземе да ни вдигне до луната?” Наско и аз се натоварихме в коритото и то започна да плува точно към най-дълбокото под върбите. Там живееше един таласъм, който стряскаше мало и голямо.Чувах го как вие вечер и макар че никак не ме беше страх, се завивах през глава. - Наско, тука живее таласъмът и макар че никак не ме е страх от него, облак не трябва да се приближава до един некултурен таласъм. - Аз съм таласъмът - изтърси Наско и макар че никак не ме беше страх, косите ми настръхнаха - нещо такова, като че мравки лазят по врата ти и косите се изправят като щеки върху главата ти. - Ще ме изядеш ли? - попитах Наско и зачаках да видя какво ще каже. Ако иска да ме изяде, скачам от коритото във вира - аз плувам само под вода, а над вода не мога. Не съм опитвала дали може да се диша под водата. - Няма да те изям - обеща Наско. - Защото ти си моят облак. - Не съм твоят облак – възразих. - Аз съм свободен облак и на никого не съм. Само съм на небето и на слънцето, а ти си един дребен, нещастен таласъм и ако искаш да знаеш, аз мога да дишам под вода. Ще скоча във вира, ако още искаш да знаеш - рибите са мои облаци и ще ме спасят. - Аз идвам на вира и вия, защото си нямам приятели – рече Наско и лицето му се смали. - Ми така ми кажи, човече. Ето - аз съм облак, твой приятел, и идвам при тебе да плуваме в реката с твоето корито. - Това не е корито, а капан за облаци. - Аз не обичам да ме хващат в капан - прекъснах го аз. Добре, съгласи се той, коритото не е капан, а какво е? Ами не знам. И аз не знам, признах си, ще питам баща ми, моят баща знае доста неща на света, само не знае как да спечели пари. Е, знае как да спечели малко пари. Неговите малки пари са най-големите, уверих Наско аз. Защото ми купи една черешка, насадихме я и той ме научи как да се превръщам в облак. Затова малките му пари са грамадни. - Тате – подхванах аз. - Наско е онзи таласъм, дето вие от вира под моста на Струма. Няма си приятели, баба му я болят краката и не може да го води при другите деца. Какво е тогава коритото на Наско, с коeто той ме улови? - На тебе хубаво ли ти беше, когато плувахте с Наско в неговото корито? - попита тате. - Много хубаво. Рибите тичаха около нас и върбите се правеха, че не ни виждат, защото още си мислеха, че Наско е таласъм, но той не е. Значи коритото на Наско не е капан за облаци. Ами защо тогава се хванах в него аз? Защото коритото на Наско е светкавица. Тя се е изгубила и е търсила някой да я заведе при татко й. Да знаеш - сега светкавиците, които живеят на небето между слънцето и луната, я търсят под дърво и камък – добави тате. - На небето живеят и самолети – обезпокоих се аз. – Дано не се сблъскат с нашата малка светкавица. - Самолетите са като риби, нямат много ум в главите си - отсече тате. - Като събера големи пари, ще те кача на самолет да се убедиш. Наско, коритото ти не е капан, а светкавица, обадих на Наско аз и той никак не се учуди. Разбрах, че той е един прекрасен таласъм, затова го помолих да ме научи да вия като него. Така двамата, когато се уморявахме да цапаме из Струма, започвахме да вием в хор. Накрая обаче коритото се разсъхна, започна да се пълни с вода, но ние хич и нехаехме, защото се научихме да плуваме над водата. Въпреки това баба му изгори коритото, за да не се удавим. Аз се разплаках. Ако ми събереш сълзите, ще се получи още една Струма заедно с рибите и върбите край брега. Чудя се как тази Струма и върбите се побират в очите ми. Наско също се чуди. - Защо ревеш за едно продънено корито? – попита Наско. - Вдигни си главата нагоре - и аз я вдигнах. - Виждаш ли колко небе е останало - за един милион и 28 корита. Защо я хабиш тая Струма, и я пускаш да се излива от очите ти? Ние с тебе нали сме облаци! - И таласъми - подсетих го щастливо аз. Когато бабата на Наско се превърна в дъжд и се прибра при светкавиците, Наско дойде да живее при мене и татко. Мама, която в Испания гледаше една стара сеньора - сеньора е старица, която си няма Наско, нито корито, нито небе, а е просто стара, стара сеньора с голяма къща и болен гръб. Около нея само мама и Мадрид. Мама ни изпращаше пари, защото малките пари на тате стигаха само да ми купи водни бои и леген да ловя облаци. Но аз обичах облаците и не исках да ги ловя, нека си бягат по небето, да ги рисуват децата в блокчетата, да ги чакат жадните дървета. Аз чаках дъжда, и когато капките се разбързваха и тичаха по двора ни, излизах навън и им разправях, че с Наско у нас е мно-о-го хубаво. Той вече не беше таласъм под моста на Струма, защото тате ни научи да присаждаме джанки. Наско и аз опитахме с едно дръвче, толкова мизерно, че беше по-тънко от палеца ми – но се оказа, че дребната фиданка е облак, поникнал до нашата къща, и щом се пукна пролетта, се прихвана и стана кайсия. Толкова години чакахме малките пари на мама. Дръвчето така и не роди кайсии. Аз се почувствах като мамината сеньора, когато Наско се прибра един ден у нас и каза: – „Искам да знаеш, че обичам Мариана“. Толкова години се бях взирала в дъжда, все му описвах колко е добре с Наско у дома. Но Наско отиде при Мариана. Скоро след това и тате стана дъжд, чувах го как ходи с капките по покрива и знаех, че всички улици по небето са негови. Дори в Мадрид, при старата сеньора, където заминах, баща ми ме намери и каза, че е време да уловя облак, че самотата е дете без небе, а небе без дете е самотата. Мама говореше испански добре, беше забравила брега на Струма, и когато един човек дойде в Мадрид, на тясната уличка при старата сеньора, мама не го позна. И как да го познае – имаше черна коса като земята в саксията на оня стар лимон, тъмни очи като на повечето испанци. Мъжът носеше едно корито, старо на вид, с посивели очукани дъски. - При старата сеньора живеел един облак – обърна се мъжът към мама. – Ще ми се да го хвана. Аз нося капан за облаци. - Наско, ти ли бе, момче? – прошепна мама. Тя не знаеше, че аз отдавна не съм никакъв облак. - Кайсията, дето присадихме в двора ви… – подхвана мъжът. Колко далече беше от мене това дръвче, колко далече.

Прочети цялата новина http://offnews.bg/news/n_1/n_617840.html

Свързани новини: