Форин полиси: Фен клубът на Путин

Тръмп не е сам. Неговите възгледи съвпадат с мненията и на други представители на американските политически кръгове. През 2013 г. Пат Бюканън, бивш кандидат на републиканците, попита в своя блог: „Путин един от нас ли е?“. Той отбеляза, че Путин е донякъде прав, когато говори, че „разрушаването на традиционните ценности“ се осъществява с „недемократични методи“. Бюканън написа, че Путин вероятно вижда бъдещето по-ясно, отколкото мнозина американци, които не могат да се освободят от парадигмата на Студената война.

Путин има също така много почитатели сред европейските десни. Унгарският министър-председател Виктор Орбан нарича Русия /заедно с Китай и Турция/ образец на „нелиберална държава“, базираща се на „национален фундамент“ и постигнала икономически успех. Найджъл Фараж, лидер на британската партия ЮКИП, заяви, че от всички световни лидери най-голямо възхищение предизвиква Путин - „като управляващ, не като човек“. Лидерът на френския Национален фронт Марин льо Пен, Герт Вилдърс от холандската Партия на свободата и лидерите на другите европейски крайнодесни сили осъдиха Европейския съюз и САЩ за „изолацията на Русия“. Партията на Льо Пен призна, че е получила от Русия заем в размер на 10 милиона долара и това даде основания да се подозира, че нейните симпатии са били възнаградени. Руските олигархически фондове също така проявиха щедрост по отношение на съюзниците в Гърция и други страни.

Защо му е всичко това на Путин? Усилията на Русия в подкрепа на противниците на ЕС сред крайнодесните не са свързани с разпространението на „путинска идеология“. Става дума за стремеж да се раздели Европа.

И руските съюзници се представиха доста добре през последните години. Благодарение на недоволството от реакцията на центристите на рецесията и забавянето на икономическия растеж, на проблема с мигрантите, на тероризма, популярността на тези сили рязко се увеличи. В Русия на Путин крайните националисти намериха тактически полезна противотежест на традиционния европейско-американски либерално-демократичен съюз. Но тук говорим за нещо по-голямо от геополитиката. Много десни проецират на Путин качествата на идеалния лидер: решителност, безжалостност, прагматичност, мъжественост. И наистина стопанинът на Кремъл притежава немалко качества на политически лидер. Той изключително добре разбира широк кръг от въпроси /и е способен да посрами много американски кандидати/, а също така успява да обясни сложните проблеми на достъпен език. Той не търси думите, язвителен и остроумен е, има голяма самодисциплина. Той е ловък тактик, поддържащ връзка с многобройни групировки, борещи се за власт и богатство /както казват в Русия „в Кремъл има много кули“/, и запазващ баланса между опонентите с помощта на неочаквани инициативи.

Суровото, неподбиращо средства и пресметливо лидерство, което не е сковано от морал, отговаря на определен макиавелистки модел, който отдавна импонира на десните политици. Европейският фашизъм през 20-те и 30-те години е превърнал принципа на лидерството в идеология. Фашизмът се е превърнал в отговор на народното желание да се възстанови реда в хаотичния свят. Тази жажда за ред съществува и днес.

Путин обича да се показва като лошото готино момче, презиращо либерализма, универсализма и политическата коректност. Той е много внимателен към всякакви противоречия между идеологиите и практиките на Запада, той използва защитата на руския държавен суверенитет националната гордост, за да оправдае репресиите в собствената си страна и авантюризма във външната политика. Едновременно с това, от стратегическа гледна точка Путин не успя да реши комплекс от проблеми, провокирали криза в Русия: синдромът на държавния тоталитаризъм, растящата зависимост от износа на полезни изкопаеми, глобалната корупция, бюрократичната свръхцентрализация, влошаването на гражданското общество. Путин служи като вълшебно огледало, в което неговите почитатели виждат отражението на своите собствени цели и амбиции. Путинска идеология не съществува, има само путинска политика и стил на управление. Някои харесват неговото самохвалство, а други – политиката. Но нито едното, нито другото прави чест на неговите почитатели.

Авторът Томас Ремингтън е професор по политология в Университета Емори. Автор на много книги и статии за руската политика, включително „Президентските укази в Русия“, Политиката на неравенство в Русия“, „Руският парламент“. Той също така е сътрудник на Центъра „Дейвис“ за изследване на Русия и Евразия към Харвардския университет. Неговият анализ е публикуван във „Форин полиси“.

Преводът е на БГНЕС.

Свързани новини:

• И Видин обявява грипна епидемия
• Без безплатни бързи тестове за грип
• Приложение на „Майкрософт” ще ни предупреждава за сайтове с фалшиви новини
• Опозиционерът Хуан Гуайдо се обяви за временен президент на Венецуела
• Жената, нападнала медик в Горна Оряховица, е с повдигнато обвинение
• Руската ВТБ: Заложници сме на нарастващ конфликт между Тръмп и Конгреса
• Ивелин Попов се настани в хотела на "Ростов" в Доха, ще подписва

• Алберт Попов спечели втория слалом за ФИС
• Паредес се отдалечава от ПСЖ
• Прекратиха търсенето на самолета със Сала поне за днес
• Погба носи тузарски костюм със своите инициали
• Зафиров: Цената на Неделев е висока
• Емери: Арсенал работи по трансфера на Суарес
• Зафиров: Неделев отхвърли ЦСКА и Лудогорец, търсим нападател и ляв бранител