Владислав Карамфилов-Въргала: Когато държавата се опитва да помогне, се намират мишоци, които да извъртят системата

 Не си продавам достойнството, камо ли за жълти стотинки

- Доста сте зает напоследък, какво правите?

- Ако имам отговор на това, ще спра да го правя. Опитвам се да избера правилното решение - “Да бъдеш или да не бъдеш?”.

- Да не бъдеш?

- Всеки ден сме като сапьорите, мислим коя жичка да срежем - жълтата или зелената. Правото на избор е най-тежкото бреме на човека. Това е нещото, което е породило първородния грях - познанието. След като има познание, идва правото на избор. Преди това Адам и Ева не са имали никакви проблеми, не е трябвало да мислят за нищо. Но са решили, че е много секси да познаваш света и ти да определяш какво да се случва. Затова в момента се мъча да намирам правилния отговор на всеки един казус, а те са различни на всеки 15 секунди.

- Заехте се с ново начинание, помогнахте за превръщането на бившето кино “Левски” в нова сцена за изкуство - “Сити Марк арт център”. Как дойде това предложение?

- Това е поредната кауза. Когато имаше много пари в България, те никога не са били мотивация да се захвана с нещо. Камо ли сега, когато няма пари, да започна да го правя, за да получавам някакви финанси. Занимавам се с неща, в които намирам смисъл. Аз съм на възраст, на която е трудно да се променя.

Преди много години отец Иван от Нови хан имаше проблеми с приюта, който беше изградил. Излезе решение, че той трябва да бъде съборен. Тогава се създаде един Инициативен комитет, на който ме избраха да съм председател. В него се включиха много достойни българи. Тогава се запознах с Христо Киров и се убедих в моралните му устои. Покрай същата кауза се срещнах и с Лиляна Павлова. Спечели симпатиите ми. Благодарение на адекватната реакция на държавата казусът беше решен. Останахме приятели с Христо Киров, запознах се и със съпругата му Теодора. Знаех, че искат да направят бившето кино “Левски” отворена сцена за изкуство. Моят искрен съвет беше да не го правят. Не е рентабилно, а инвестицията е огромна. Изкуството е много скъпо нещо, но не е бизнес. За да съществува то, във всяка една държава е необходимо да има социална политика. Много световни гении са имали меценати, за да оцелеят и да творят.

 

Покупателната способност на хората у нас е ниска и това се отразява на цените на билетите не само в театрите. Държавата реагира и дотира, доскоро додаваше например, два лева за билет в държавните театри. В същото време директорите на театрите продават пет билета по един лев, а те струват по пет лева всеки един. Така държавата, вместо да даде два, трябва да извади 10 лв. за един пропуск, защото директорът е намерил начин да врътне системата. Сега се промени и се

дотира всеки

лев от билета,

независимо колко си продал. В момента, в който се създаде условие държавата да помогне на изкуството, веднага се намират едни хитреци, мишоци, които да завъртят колелото така, че да приберат парите. Тези, които реално работят и създават изкуство, винаги седят отстрани и не получават нищо.

Във филмовия център има доказани престъпления за милиони. Реакцията е никаква. Съществуването на артистичното съсловие по принцип е подчинено на неговия егоцентризъм и няма сплотеност, единна мисъл и воля за противопоставяне. Всички са самостоятелни бойци и никой не се ангажира да защити своите права.

 

- В тази връзка вие успяхте ли да си вземете парите от ТВ 7 за сериала “Шменти капели: Легендата”?

- Не.

- Защо не си търсите правата, да ги съдите например?

- За да започна да ги съдя, трябва да внеса 4% от сумата, която ми дължат, т.е. да вкарам 100 хиляди лева. Утре собствеността ще бъде прехвърлена и аз ще изгоря не само с два милиона и половина, но и с още 100 хил. лв. За съжаление, ги нямам, но и да ги имам, няма да ги дам за това. Направил съм нещо, което съм искал, бил съм партньор с ТВ7, виждам, че в момента телевизията е в невъзможност. Така или иначе нямат тези пари, оттук нататък не мога нищо да променя. Гледам напред.

Не ме притеснява, че ТВ7 не може да ми плати нещо, което сме създали в разбирателство и съгласие, и са последвали обстоятелства, които не позволяват те да изпълнят докрай уговорката. С тези пари можеше да направя нов филм, но дори и да го направя, ме притеснява, че

кината тук вземат 30%

от цената на билета, вземат още 20% от твоите 30%. Остава ти съвсем малко от филма, който ти си произвел. Рекламата също е изцяло за твоя сметка, а тя е минимум 10% от общия бюджет за лентата. Следователно това няма да позволи един филм да се заснеме, да се продаде, да се излъчи и с парите, които се изкарват от билетите, да възстановиш сумата, която си инвестирал, да имаш печалба и да направиш втори филм. Хората на изкуството работят, за да може кинозалите да съществуват.

Всеки път едни и същи продуценти печелят сесии във филмовия център. С парите от данъците на хората от много дълги години се облагодетелства една групичка хора. Това, че ви крадат парите, не е най-страшното, но това, че ви сервират лайна за закуска, е страшно. Открадват голямата част от бюджета, а филмът се прави с трохи.

Една театрална постановка например струва между 15 и 30 хиляди лева. Тези пари трябва да се намерят отнякъде. Екипът се събира и работи на ентусиазъм. Колко трябва да са хонорарите на тези хора, за да могат да съществуват? Когато се занимаваш с театър, е трудно да работиш и на друго място.

 

- Но много артисти го правят.

- Всички са съгласни да работят за смешни суми, а това е изключително престижна професия по цял свят. Ако ти сам не се уважаваш, кой да го прави. Навремето Стефан Данаилов ни казваше: “Първо човек работи за името си, после то работи за него.” Така че разбирам да го правиш, когато искаш да пробиеш. Но тези, които вече са го направили, защо се оставят да бъдат унижавани и подхвърляни?

- Нямат друг избор.

- Аз как имам избор?!

- Какъв е той?

- Не си продавам достойнството, камо ли за жълти стотинки. Може ли някой да каже на Христо Шопов: “Ела, бате, много е интересна ролята, сега е трудно, но следващия път ще се компенсираме.” Защо Христо Шопов има достойнство, хигиена в професията?! В България има много голяма заблуда, че тези, които играят в главните роли, са богати хора. Това идва от пиар политиката на западното кино. Там има адекватно заплащане, но най-много вземат разпространителите. Един Копола казва: “Киното не е бизнес. Трябва да имате един бизнес като мен, тогава можете да се занимавате с този небизнес.”

Затова и казах на Христо и Теодора Кирови, че това, което правят, е прекрасно, но не е възможно да се самоиздържа, да не говорим за печалба. Известна верига магазини им беше предложила уникално висок наем. Но те отказаха. На 12 февруари “Сити Марк арт Център” отвори врати с представлението на Мария Сапунджиева “Едно танго с Маркес”. Чест за нас беше подкрепата на Лили Павлова в залата, доверието от каузата за отец Иван, продължи във времето.

- Как според вас изкуството може да спре да бъде притискано до стената?

- Единственото нещо, което може да финансира извъндържавните структури, е меценатството. Години наред ние нямаме закон за това. В Русия е въпрос на престиж твоята компания да бъде на плаката на театъра в Санкт Петербург. “Догодина по същото време” нямаше как да се случи, ако не беше “Каолин”. Какво мога аз да им предложа? Ще ги има на плаката и можем да направим безплатни представления за екипа. Единствената причина, поради която бизнесът би финансирал изкуството е, ако всеки приеме, че живее днес в тази държава и я завещава на децата и внуците си. Можеш да завещаеш имоти, но можеш да отделиш и една част за духовните замъци на наследниците ти. Те трябва да хранят с нещо и душата си. Мой приятел, който произвежда костюми, ми осигурява гардероба. Не го прави за реклама, а защото има нещо, което е спечелило доверието му. Друг приятел - Бисер, който произвежда мебели, ми направи декора. Тази пиеса в момента е празник за хората. Навремето Анета Сотирова и Тодор Колев играха постановката седем години. И успехът на днешната “Догодина по същото време” се дължи и на тях. Анета Сотирова беше в залата и накрая излезе на сцената и прегърна Христо Шопов и Лилия Маравиля. А аз коленичих пред личността на голямата актриса.

За този спектакъл билети си купи Йорданка Фандъкова. Дойде на театър не в качеството си на кмет. В залата беше и Маргарита Попова, също като приятел. Каквото и да правя, те са сред хората, на които много държа да присъстват на премиерата, защото там ли са, винаги е успешен проктът. Имам приятелства само с морални хора и никога през живота си не съм поискал нещо от тях.

 

- Направихте две закрити представления, защо?

- Те бяха за хора, които нямат възможности. Седях във фоайето и няколко пъти виждах възрастни хора, които питат каква е цената на билета, за пенсионери тя е 10 лв. За да излязат с достойнство от залата, задават въпроса кога е следващото представление. Боли ме, когато виждам, че искат да посетят някаква постановка, а не могат да си го позволят. Трябваше да имаме генерална репетиция и решихме да бъдат две. Поканихме тесен кръг приятели и който влизаше да пита на касата за спектакъла, касиерката, като виждаше, че е човек, затруднен финансово, му казваше, че може да го гледа безплатно на еди-коя си дата.

- На новата сцена Софийската опера също прави спектакли.

- Най-любимото ми нещо са “Концерти за бебоци”. Вълшебно е.

- С каква позиция сте в театъра?

- Няма точна позиция, всеки върши всичко. Познавам се с театралния свят, с медиите. Помагам да се създаде репертоар и да кажа на света: “Ехо, има едни хора, които правят нещо в името на идеали!” Така наречените позиции артдиректор или мениджър можеш да заемаш, ако вземаш заплата или хонорар, аз не получавам такива. И още много други хора не са търсили дивиденти, а са работили в името на това тази зала да отвори врати.

- Но все пак трябва да се издържате от нещо?

- Сега правя една пиеса с актрисата Тезджан Ферад-Джани. В момента съм в зловещ период, но знам, че пашата обича смелите хора. И всяко едно добро, което съм направил, ми се е върнало точно когато най-малко съм очаквал.

- Какво ви се върна?

- Всичко. Когато вървя по улиците, насреща ми има усмихнати хора.

- Българите не са много усмихнати.

- Ето, аз живея в друга България. В момента, в който ни се засекат погледите, те се усмихват. Това е единственият капитал, който имам. Получавам много добро отношение от хората. Другото хубаво е, че имам истински приятели. Знам, че каквото и да се случи, има човек, на когото мога да разчитам.

- Ще правите ли нов филм въпреки всичко?

 

- Да, но нямам илюзиите, че мога да кандидатствам във филмовия център и да получа субсидия. Парите, които вземам, за да правя филм или театър, ги давам само за това. Не оставям за тези, от които зависи дали ще създам даден продукт. Въпреки всичко ще кандидатствам. Както го направих с “Операция “Шменти капели”. Имам записа на коментарите на журито. Най-ниски оценки бяха написани за потенциален зрителски интерес, с какъв сарказъм коментираха мен и идеята за филма, с такова високомерие, надменност... А този филм беше на второ място по гледаемост за годината след “Карибски пирати”.

- В такива моменти как реагирате?

- Няма как да не те заболи. Некомпетентни, измислени хора решават съдби. Никога не можеш да ме видиш в комисия или жури. Затова и спряха да ме викат в тези коментарни студиа. Как да дам мнение за някого, при положение че това, което виждам в момента, е половинчато. Освен това кой си ти, че да даваш мнение?! Би трябвало, ако някой е толкова убеден, че може, да поеме личната отговорност и да върви заедно с произведението.

- Това не ви ли връща назад в амбициите ви?

- Не, във времето се научих да не обръщам внимание на неща, за които имам обяснение защо се случват. Има една приказка - хвърли кофа помия върху някого, все нещо ще остане върху него. Не ме интересуват нито слухове, нито мога да съдя някого, защото това, че понякога постъпваш грешно, не означава, че си лош човек. Да кажа, че не съм уморен - не. Да кажа, че не съм обезверен - не. Това, което съм си поставил в момента като задачи, е да завърша пиесата “Черната или червената” с Джани. “Догодина по същото време” ще тръгне на турне. Искам да приключа и основни неща по филма, върху който работя, а през есента да започна да го снимам, ако намеря парите.

- Завършихте ли книгата?

- Не, почти готова е, но нямам емоционалното място у мен да я довърша. Работата в залата отнема доста време и енергия.

- Окончателно ли загърбихте телевизията?

- Няма какво да правят там. Имам много голям проблем. Зная цената на всеки един, бил съм осветител, общ работник, сценарист, режисьор, артист. Не мога да накарам някой да работи за мен без пари. Ненавиждам хората, които увличат други да се трудят за кауза, която се оказва техен личен бизнес. Не виждам и нещо, което може да ме вдъхнови.

Прочети цялата новина http://www.klassa.bg/News/Read/article/264976_%D0%92%D0%BB%D0%B0%D0%B4%D0%B8%D1%81%D0%BB%D0%B0%D0%B2+%D0%9A%D0%B0%D1%80%D0%B0%D0%BC%D1%84%D0%B8%D0%BB%D0%BE%D0%B2-%D0%92%D1%8A%D1%80%D0%B3%D0%B0%D0%BB%D0%B0%3A+%D0%9A%D0%BE%D0%B3%D0%B0%D1%82%D0%BE+%D0%B4%D1%

Свързани новини: