Тръмп, мултикултурализмът и "мълчаливото мнозинство"

03/07/16 07:35
(http://www.klassa.bg/)

Тръмп, мултикултурализмът и "мълчаливото мнозинство"

Редакцията препечатва анализа на Даниел Смилов от портал "Култура"

Поводът за този текст е двоен: импровизираният дебат за мултикултурализма, който се получи между Огнян Минчев и мен, както и решителната стъпка, която Доналд Тръмп направи към кандидатурата за президент на републиканците по време на "супер вторника". Дума да няма, вторият факт е много по-важен, но за да си отговорим на въпроса "защо точно Тръмп" (все пак една доста одиозна личност!) дискусията за мултикултурализма ще ни е от полза.

Тази дискусия ясно показва, че когато сериозно се подходи към едно понятие, повечето от митовете и неразбиранията за него и около него се разпадат от само себе си. Така например, спор няма, че съвременните западни общества – а и нашето – са de facto мултикултурни.

"С изключение на десните радикали – пише Огнян Минчев – никой не спори с легитимността на този факт – просто защото са малко тези, които са готови да вият срещу луната или да спорят откъде да изгрее слънцето. Поли- или мултикултурността е факт от живота. Спорът не е върху нея, а върху социалните и политически модели, които управляват мултикултурните общества."

От легитимността на този факт обаче, ако го приемем сериозно, следва поне, че би трябвало да се откажем от политика на пълна културна асимилация на малцинствата. Първо, тя е нереалистична, както показва опитът на Франция. Всъщност най-интеграционистката западно-европейска държава, с най-доминантната официална култура не е успяла да се раздели с бунтуващите се гета и недоволните етнически и религиозни малцинства. Поне на пръв поглед проблемите там изглеждат по-остри отколкото тези в по-мултикултурни държави като Великобритания, Германия и т.н. Второ, подобна асимилационна политика може да бъде опасна, както показва нашия опит с т.нар. "възродителен процес".

Оттук нататък спорът наистина е за различни варианти на политическа институционализация на мултикултурността и тук държавите са достигнали до най-разнообразни решения. Нашият политически модел е мажоритарен – без квоти , но с възможност за представителство на малцинствата на състезателен принцип – и той работи доказано добре (или поне определено по-добре от квотните и консенсуалните модели в Македония, Босна и Херцеговина и Белгия). При модел като нашия уважението към културата на малцинствата се изразява във възможности за изучаване и употреба на майчин език, религиозна свобода, подпомагане на културни и религиозни институции и т.н. Конкретните мерки се договарят в рамките на политическия процес при спазването на базови конституционни принципи.

Едва ли Огнян Минчев би се противопоставил на един такъв прочит на нашия опит. Неговото възражение срещу мултикултурализма обаче е в друга посока:

"Спорове се водят за мултикултурализма като постмодерна идеология на специфично префериране на многообразни малцинства спрямо "мълчаливото мнозинство" по начин, който подкопава системата на гражданското равенство и създава малцинствени привилегии, уязвяващи правата на другите граждани. Затова – мултикултурализъм като многообразие – да, мултикултурализъм като войнстваща идеология на малцинствени привилегии… във всеки случай – поне под въпрос."

Тук идваме до същината на проблема и той е в страховете и параноите на "мълчаливото мнозинство", което изобщо не е мълчаливо обаче, а взе да се сдобива с все по-крещящи говорители като Доналд Тръмп. Преди да преминем към този странен обект на мнозинствено възхищение, редно е да кажем, че в параграфа по-горе Огнян Минчев преминава безвъпросно от моето описание на мултикултурализма – като уважение на културните различия и равнопоставеноотношение от страна на държавата към проблемите на различни групи – към твърдението, че той изисква преференциално, привилигировано третиране на определени малцинствени култури.

Това понятийно смесване е опасно. Може ли, например, правото да изповядваш религията си, да се грижиш за нея, да изискваш държавата да се отнася с уважение към нея, да е привилегия? Не – то си е право и по нашата конституция и по всички европейски норми. Е, ако малцинството иска повече ресурси за себе си, отколкото пропорционално му се полагат, или извънредно и прекомерно (в смисъл на непропорционално) внимание и достъп до публичната сфера и т.н. – това наистина биха били "привилегии" и "преференции". Ако мултикурализмът се дефинира по този начин, то той едва ли би бил сериозна доктрина изобщо и наистина би бил лесен за критикуване. (1)

Тази интерпретация за "привилегированите малцинства"– макар и погрешна – започва да става доминираща в много общества обаче. От Тръмп през Орбан до Путин, лидери убеждават населението си, че то е под заплаха да изгуби собствените си привилегии, давайки ги на други – малцинства, мигранти, бежанци, чужденци, техните "агенти" и т.н. Тази масова психоза чака всеки терористичен акт или пограничен инцидент с бежанци, за да се отприщи с неподозирано въображение и сила. И у нас се намериха гласовити паникьори, които ту плашат хората, че бежанци ще им "бъркат в сутиените и гащите по Витошка", ту се кълнат, че ще стрелят на месо по всеки, дръзнал да премине нашата граница и пр. "героизми".

Този феномен може най-общо да бъде описан като феномена "Доналд Тръмп": съзнателно използване на масова психоза и страх за привличане на политическа подкрепа и внимание. Тръмп обещава, например, да направи Америка "отново велика", което явно означава, че в момента тя е "изпаднала" в криза до нивото на невелика, второразрядна сила. Как да не се уплаши човек?! Също така мексиканците търсят "привилегии" в САЩ и ще бъдат спрени със стена, която Тръмп ще ги принуди сами да си построят. Ще се вдигнат митата върху чуждестранна продукция, за да не страда "мълчаливото мнозинство". И т.н. и т.н.

Както и друг път съм писал, процесът, който държавите изживяват в момента е "консервативен" по своя характер, в смисъл, че застрашени мнозинства се опитват да запазят, "консервират" собствените си права и привиждат във всеки различен от тях било външен или вътрешен враг, който иска да им ги отнеме. Иронията е, че докато Андрей Райчев и Михаил Константинов, да речем, въртят страшно очи и твърдят, че сирийците "никога няма да се интегрират в Европа", а само ще ни съсипят държавите, малко по на Запад ги наблюдава Найджъл Фарадж и си мисли: "тия двамата и другите като тях никога няма да се променят и най-добре е да си стоят там, където са". А зад океана феноменът с оранжевата коса гледа отдалеч и тръби на ляво и дясно: "Ние сме най-велики, аз ще надхитря останалия свят и ще го накарам да работи в полза на вас – "мълчаливото мнозинство". И то без да се налага светът да идва в САЩ, а просто като си стои по работните места."

Теорията на Кас Муде за популизма е едно от възможните обяснения на това, което се случва. Според нея популист е този, който инструментализира опозицията "корумпиран елит – хомогенен народ". Популистът брани народа от политиците и от "вредни" примеси – мигранти, чужди агенти и пр. Тази теория е прекалено обща обаче и не отразява динамиката на съвременната ситуация, макар че е достатъчна да обясни защо изведнъж мултикултурализмът стана проблем: просто защото популистът стъпва на презумпцията за "хомогенност" – една култура, един народ, един водач.

Теорията на Муде не обяснява, обаче, защо популистите идват в две разновидности, два идеални типа: карикатурно-клоунов и авторитарно-водачески. Моето допълнение към теорията е следното: всъщност, най-важното е, че уплашените и страхуващите се за привилегиите си мнозинства са загубили вяра в държавата като инструмент за подобряване на собственото си положение. Те искат да си гарантират, че това положение няма да се влоши, за което обезсилват способността на държавата да прави промени в политиката. Това става по два начина. Първо, като се направи конституционно по-трудно такава промяна: Виктор Орбан е шампион в това отношение и в Унгария вече почти нищо съществено не може да се приеме без 2/3 мнозинство. В САЩ Чаената партия е своеобразен Орбан в желанието си да лиши Конгреса от право да налага определени данъци, да върне държавата конституционно в XIX век.

Другият път за обезсилване на държавата е карикатурно-клоуновият: гласуването за личности, чиято цел е по-скоро да блокират политическия процес и да го обезсмислят, отколкото да постигнат друга някаква цел. С такава логика заплашените "мълчаливи мнозинства" гласуват за Берлускони, Бепе Грило, Фарадж и разбира се – шутът на всички шутове – Доналд Тръмп. Задачата е да се хвърли един гаечен ключ в машинарията на държавата и специално в тази й част, която генерира нова политика. Държавата продължава да се тресе и клати, да произвежда шум, но като цяло статуквото се запазва и нищо не мърда на никъде.

Проблемът е, че гаечните ключове са за еднократна употреба и българският опит от 2001 г. насам като цяло го доказва. Различните вълни популизъм, през които ние минаваме, са повече от карикатурно-клоуновия тип: дори царят към края на мандата си изпадна в незавидната роля по-скоро на шут. От гледна точка на политическият елит въпросът е как да преодолее текучеството и бързата загуба на годност?

Един от отговорите, който започна да се осъществява около нас – и в Русия, а все повече и в Турция, е по посока на военна мобилизация в полза на популистки лидер – оттук и вторият, авторитарно-лидерски идеален тип. Путин пръв инструментализира военно-временната Хобсова логика в полза на суверен-Левиатан: неговата разклатена популярност от протестите от 2012 г. се стабилизира на изключително високи нива след украинската авантюра и намесата в Сирия. Ердоган с подобна логика спечели избори през 2014 г. и 2015 г. За централно-европейските имитатори бежанската криза послужи като псевдо-милитаристичен повод да се впуснат в подобни фантазми.

Това е широкият контекст, в който се случват дебатите ни за мултикултурализма, мълчаливото мнозинство и популизма. Непосредствената задача е да се удържим в карикатурно-клоуновия край на спектъра (като цивилизована държава) като същевременно се замислим за ролята на самата държава и способностите й да подобрява положението на всички, без да дискриминирана, маргинализира, потиска или "възродява" определени малцинства.

(1) Въпросът с affirmative action – или временни привилегии към определени малцинства е по-сложен. Те могат да се използват като компенсация за продължителна дискриминация, както става в САЩ след 60-те години на миналия век. Но и тук тази "привилегия" цели всъщност изравняване на статуса и равнопоставеност: тя може да се наложи, за да се оздравят исторически рани. Друг пример, при който подобни мерки могат да бъдат приемливи, е при трайно необразовани малцинства – като ромите – които държавата иска да интегрира по-пълноценно. Тогава квоти в университети и средни училища, обвързване на образованието с получаване на помощи и т.н. може да се окажат удачна политика. Но това не е въпрос на "права", а на държавно решение с оглед постигането на определени цели.

Прочети цялата новина http://www.klassa.bg/News/Read/article/265114_%D0%A2%D1%80%D1%8A%D0%BC%D0%BF%2C+%D0%BC%D1%83%D0%BB%D1%82%D0%B8%D0%BA%D1%83%D0%BB%D1%82%D1%83%D1%80%D0%B0%D0%BB%D0%B8%D0%B7%D0%BC%D1%8A%D1%82+%D0%B8+%22%D0%BC%D1%8A%D0%BB%D1%87%D0%B0%D0%BB%D0%B8%D0%B2%D0%BE%D

Публикувана на 03/07/16 07:35 http://www.klassa.bg/News/Read/article/265114_%D0%A2%D1%80%D1%8A%D0%BC%D0%BF%2C+%D0%BC%D1%83%D0%BB%D1%82%D0%B8%D0%BA%D1%83%D0%BB%D1%82%D1%83%D1%80%D0%B0%D0%BB%D0%B8%D0%B7%D0%BC%D1%8A%D1%82+%D0%B8+%22%D0%BC%D1%8A%D0%BB%D1%87%D0%B0%D0%BB%D0%B8%D0%B2%D0%BE%D