Tази година иманярският сезон започна по-рано. Топлото време изкара търсачите по тракийските могили, античните крепости и средновековните градища. Традиционно копаят за съкровището на Вълчан войвода и вълшебния павур на поп Мартин войвода.

Новото е, че прослушват земята и за гроба на Патриарх Евтимий. Според легендата неговата корона притежава лечебни свойства. Както “24 часа” писа, в тази връзка учениците на Индиана Джоунс разровиха църква край кърджалийското село Добромирци.

 

Тогава старица го показва в Бачковския манастир “Успение Богородично”. Деветдесетгодишна баба от село Дерекьой рекла на един от монасите: “Дядо попе, едно време тук постоянно гореше кандило, защото на това място почива светия. Когато се четеше Апостола и Евангелието, тук се изнасяше горящ свещник.”

Игуменът Паисий Пастирев знаел, че в манастира е бил заточен последният български патриарх. “В Св. Петричко-Бачковската обител - пише черноризецът - освен предание за жезъла и короната на св. Евтимий, които са били изнесени от гърците преди още манастирът да падне под българска власт, било е запазено още и преданието за светостта на гроба сред народа из Родопския край.”

На 6 ноември 1905 г. Паисий започва да разкопава белязаното място. На 20-и става ясно, че бабата не е говорила напразно.

Показват се плочи от пясъчник, замазани с хоросан.

Под тях е открит зидан гроб, в който са намерени архиерейска мантия, омофор (богослужебна дреха), два епитрахила и останки от сандали. Реликвите са извадени, за да може работникът да продължи копаенето. Кирката обаче удря накриво и в стената зейва дупка. От кухината е извадена свита на руло оловна плоча с някакъв надпис. Отворът показва, че до първия гроб има втори. В него е намерен скелет на покойник в останки от монашеско облекло.

Игуменът телеграфира на Светия синод, който веднага назначава комисия. На 11 декември в манастира пристигат проф. Васил Златарски, архимандрит Неофит и йеродякон Григорий.

Тримата анкетират и изготвят подробен доклад.

“В заключение - сочи комисията - считаме за свой дълг да повторим още веднъж, че намерените в откритите гробове в артиката на голямата църква на Св. Бачковска обител кости и патриаршески одежди са костите и одеждите на последния български патриарх Евтимий, пред когото ние благоговейно и най-почтително се покланяме.”

Находката е фалшификат, чуват се обаче други гласове. В сърцевината на спора е оловната плоча, чийто надпис монасите похабяват, като го търкат със спирт и оцет. Въпреки това проф. Златарски съумява да разчете текста по следния начин: “Св(етие) мощи Евтимиу преос(веще)нному арх(иепископу) в(еликаго) гр(ада) Трън(ова) и блъгаро(м) патриар(ху)”.

Прочетени от горе надолу, началните букви образуват акростих СИРОТА

С цифровите значения на кирилицата пък е вградена датата 4 април 1404 година от рождението на Христа.

 

“1. Защо в надписа, който несъмнено е турен при погребението на патриарха, е казано “Св. мощи Евтимиу и проч.”, когато знаем, че светиите обикновено са се обявявали за такива дълго след смъртта им.

2. Защо Патриарх Евтимий не е бил погребан в архиерейски одежди, както са се погребвали и погребват владиците?

Мълвата, че е стъкмена мистификация, се подхранва от гъркомански интриги и лични ежби на игумена с братството. През август 1906 г. Паисий Пастирев дори щял да бъде бит.

Синодът решава да го отстрани от манастира и той отива на Атон да търси мир за душата си.

Въпросът с двойния гроб остава открит до 1911 г., когато синодалните старци назначават втора комисия. Този път в Бачковския манастир са командировани Богдан Филов и Йордан Иванов. Техните заключения са убийствени.

Оловната плоча е взета от манастирския склад, установяват учените. Надписът е направен с мастило и е далеч от среднобългарската графика, допълват те. Съкращенията са с точки, а не с титли, както е било прието. Липсва датировка от сътворението на света, която е типична за времето на Евтимий. Намира се и издайник в лицето на йеродякон Методий, който твърди, че костите са местени, а оловният свитък е нарочно подхвърлен.

Явлението е познато още от средните векове, коментират двамата специалисти. “Независимо обаче от всичко това - пише Йордан Иванов - никак не е изключена възможността Патриарх Евтимий да е преминал последните години от живота си именно в Бачковския манастир.”

Историческата наука е приела, че след падането на Търново през 1393 г. Евтимий е заточен в Бачковската обител.

По това време манастирът има две църкви: “Св. Богородица” и “Св. архангели Михаил и Гавраил”. Разположението им е такова, че притворът на първата се слива с подолтарното пространство на втората, която е издигната на пиластри.

Тъкмо това “двойно осветено място” сочи старицата от Дерекьой. Преди смъртта си Евтимий е приел Велика схима (сакрална монашеска степен) и затова е погребан в гроб с две камери, предполага Васил Златарски. Над гроба в специална ниша векове е горяло кандило.

Към средата на XV век съборният храм “Св. Богородица” е разрушен от турците. Възстановен е отново в началото на XVII столетие. Вероятно тогава гробът е бил разкрит и тленните останки са препогребани заедно с оловната плоча, предполага литературният историк Иван Богданов.

По негова инициатива през 1971-1972 г. надписът е подложен на детайлно изследване. Използвани са химически микроанализ, лазерен микроспектрален анализ, хроматография и фотография с инфрачервени и ултравиолетови лъчи. Експертизата доказва, че свитъкът е автентичен, но е изработен близо два века след смъртта на Евтимий. Охуленият Паисий Пастирев не е бил мистификатор!

Оловната плоча и останките от архиерейски одежди сега се пазят в Църковния историко-археологически музей при Светия синод на Българската православна църква. Там обаче костите ги няма. През април 1906 г. Министерският съвет решава мощите на Евтимий да бъдат пренесени тържествено от София в Търново. Съмненията около тяхната автентичност осуетяват начинанието и останките са върнати в Бачковската обител. Манастирският секретар Славчо Кисьов свидетелства: “Бяха в дървено ковчеже с надпис, което стоеше в олтара. През 1957 г. дойдоха и взеха мощите, за да ги носят на изследване в Москва. Тогава беше така, обаждат се “от горе", даваш и не разсъждаваш.”

Преди да отпътуват за съветската столица, костите са изследвани от антрополога Петър Боев.

“При една среща ми каза - спомня си Кисьов, - че са от края на XIV - началото на XV век. Записал съм точно какво е показала експертизата: микрохимическият анализ, хроматографията и фотографията с инфрачервени и ултравиолетови лъчи били в полза на хипотезата, че костите са свързани с епохата на Патриарх Евтимий.” 

Ст. н. с. д-р Петър Боев пояснява, че антропологическото проучване му е възложено от тогавашния патриарх Кирил. Останките му дал някакъв рус монах, служител на Държавна сигурност.

“После го прехвърлиха в Чехия и там се ожени”, допълва той. Какви точно кости му е дал черноризецът с пагони, не се знае. През 1971 г. д-р Боев пише:

“Още при разглеждането им бе намерено, че всъщност скелетът представлявал сбор от кости на трима души, най-старият от които е бил на около 50 години. Изглежда, че костите са събрани и скелетът е формиран от човек, непознаващ анатомията, защото това е направено твърде неумело. Комплектувани са например вместо лява и дясна совалка на ръката две десни совалки и т. н. Скелетът не е пълен, а липсват освен черепа и много малки кости на ръцете и краката.”

Петър Боев твърди, че ковчежето е върнато от Москва. Истината е, че това не се случва, защото е откраднато!

През 1993 г. разследване на “24 часа” не откри мощите нито в Бачковския манастир, нито в Църковния музей, нито в Академията на науките.

“Дано да е запазено някъде”, надяваше се тогава Славчо Кисьов.

От цялата тази усукана хроника излиза наяве една закономерност. Горе-долу по едно и също време изчезват мощите на Патриарх Евтимий, пропадат костите на Васил Левски, унищожено е тялото на цар Борис III.

Тоест 50-те години на миналия век ще останат в нашата история като време на погубените реликви.

Обвиняват македонците, че обсебват балканската история, но гърците също са лакоми за чуждото. Мнозина от техните национални герои са обявени за елини, а всъщност са с друга етническа принадлежност.

Такъв е случаят с Марко Бочар. Съседите го наричат Маркос Боцарис и настояват, че е техен. Още през 1844 г. обаче френският учен Сиприен Робер сочи Марко за етнически българин. През 1846 г. чешкото списание “Цветя” също отбелязва българския му корен.

 

През 1857 г. в “Горски пътник” Раковски хроникира: “В лето 1843-1844 негова съпруга живееше в Атина и не знаеше да говори гръчески, но само български и арнаутски. Гърци присвояват себе все, що е славно на света, погърчили са и Марко Бочарово имя.” 

Родът на Марко е от Видинско. През втората половина на XVIII век Бочарови са подгонени от зулумите на местния феодал Осман Пазвантоглу. Преселват се в македонския град Воден, където през 1790 г. се ражда Марко. Баща му Кръстю, чичовците Георги и Ноте, брат му Коста участват в освободителните борби на Балканите. В тази среда Марко отрано хваща дръжката на ножа.

Той намира убежище в непристъпните Сулиотски планини, обитавани от сурово и гордо племе. Тук става войвода на хайдушка дружина и има щастието да срещне самия Байрон.

През юни 1809 г. поетът тръгва на пътешествие. Стига Лисабон по море, после препуска на кон към Севиля. Оттам минава през Кадис, Гибралтар, Малта и стига Албания.

Байрон е приет от Али паша Янински, в чиито владения започва да пише своята знаменита поема “Чайлд Харолд”.

Скитникът иска да продължи към Гърция, качва се на някакво старо корито. Буря обърква плановете му. Вълните изхвърлят кораба на див бряг, където господари са хората на Марко Бочар. Сулиотите изсушават дрехите на корабокрушенците, канят ги на гощавка.

Байрон гледа как хайдутите танцуват и пеят около огъня. След веселбата поетът вади няколко монети, но Марко го срязва:

През 1820 г. султан Махмуд II напада Али паша. С дружината си Бочар подкрепя пашата, защото империята е заклетият му враг. През 1822 г. славният войвода е извикан в Коринт от водачите на гръцката Завера. Българинът е поканен да участва в освободителната борба срещу поробителя. Само с 350 мъже Марко разгромява 4000 албанци на турска служба. Други 3000 слагат оръжието в нозете му при Вариеда. При Басекса Бочаровият отряд търкулва 6000 чалми.

Когато врагът се насочва към стратегическата твърдина Мисолунги, Марко го спира с шепа бойци в една теснина. Нашият герой повтаря подвига на спартанския цар Леонид, бранил прохода Термопили.

Българинът се затваря в Мисолунги и успява да отблъсне противника. Като върховен войвода на Етолия той защитава цялата област от мюсюлманските набези. През лятото на 1823 г. 13 000-на армия налита срещу хората му. През нощта на 21 август Марковата дружина контраатакува противника. Ефектът е поразителен, но на много висока цена. В тази битка Марко Бочар пада убит. След сражението тялото му е пренесено в Мисолунги и погребано в църквата.

Андре Мороа пише: “В Мисолунги, днес малко, но процъфтяващо градче, гърците създадоха Градина на героите. Една колона там носи името на Байрон, наред с имената на Маркос Боцарис, на Капсалис, на Тзавелас.”

 

Парижка улица носи името на Марко Бочар, а чуждите справочници не пропускат биографията му.

 

В нашите за него няма и ред!

www.24chasa.bg/Article/5350670