Дъщеря му Александра Кочеф засне цялата среща. В Дома на киното беше и съпругата му - китайката Силвия.

 

- Успяхте ли вече да опитате баница, г-н Кочеф? Още с пристигането си казахте колко я обичате.

 

- Когато бях момче, майка ми правеше само български гозби - боб, леща, кебапчета, сарми - с месо и постни. И често майка ми и сестра - леля Софа, разточваха баница, зелник, баница с праз. Дори правеха българско сирене от краве мляко.

Освен баница вече опитах и шопска салата, много я обичам.

 

- Каква е тайната на добрия ви български?

 

- Не е перфектен. Беше, когато бях момче. Сега станах стар вампир, стари кокали съм и забравям много думи. Майка ми живя в Торонто дълги години и никога не научи добре английския. Българският е още в мен.

 

- Майка ви гледаше ли филмите ви?

 

- Татко ми все казваше:

 

“Искам да видя

името ти върху

корица на книга.”

 

Когато започнах да работя в телевизията, той гордо казваше: “Режисьор Тед Кочеф”. От 20 години не са между нас. Ако знаеха, че ще се върна в България, как ли щяха да се радват.

 

- Преди 2 години в Санта Моника показаха вашия пръв филм, направен в Австралия. Имате ли впечатление от български филми, преди да дойдете в България?

 

- Аз съм член на филмовата академия за оскарите и всяка година гледам много чуждестранни филми. Така видях тази година “Съдилището” на Стефан Командарев. Чудесна работа. Той е брилянтен режисьор. И актьорът Асен Блатечки играе прекрасно. Гледал съм и другия филм на Командарев - “Светът е голям и спасение дебне отвсякъде”. Гледал съм и “Виктория”.

 

Глас от залата се обажда, че режисьор на филма е Майя Виткова. “Тук съм”, казва режисьорката, която е сред публиката, и махва с ръка. “Стани, стани”, възторжено казва Тед Кочеф. След това продължава: “... и актрисата във филма е прекрасна”. Някой отново се обажда: “И тя е тук”, и Ирмена Чичикова също му маха с ръка.

“Браво!”, казва Тед Кочеф.

 

- Издадохте трета книга с поезия. Каква част от себе си изразявате с нея и колко нежен лирик е създателят на “Първа кръв”?

 

- Като бях млад, исках да бъда поет. От Канада заминах за Испания и цяла година пишех там поезия. Татко ми каза: “Тед, няма пари в поезията”. А аз: “Да, тате, няма и поезия в парите”.

 

Когато се върнах в Торонто, през 1952 г. стартира телевизията - нещо невиждано дотогава. Отидох там и ми дадоха работа като сценичен работник. Снимаха само драма и телевизията имаше около 200 зрители. Приятелите ми казваха, че телевизията не става за нищо. Хората нямало да седят вкъщи и да я гледат, за да се забавляват. Ще излязат навън на театър, на опера или спорт. Само след една година телевизията вече имаше 2000 зрители. Тогава ме попитаха дали искам да стана режисьор и така започнах. Бях най-младият режисьор в Канада - на 24 години.

 

- Какви са критериите ви за качествена книга и качествен филм?

 

- Учих английска литература в университета и все още пиша поезия. Вече имам 3 книги, ще излезе и четвърта. Поезията е вътре в мен, в душата ми.

 

- Как развихте умението си да сте разказвач?

 

- Майка ми, баба ми, дядо ми, татко ми все ми разказваха истории от България и от тях се научих. Но най-много от италианския режисьор Микеланджело Антониони, който казваше: “Филмът е поредица от свързани образи и затова историята трябва да се разказва в картини.”

 

Думите не са важни

във филма, снимките

са важни

 

Докато правех филми, основно затова мислех - как да го разкажа в картини.

 

- Филмът ви “Да се събудиш в страх” е за австралийските традиции. Защо го направихте?

 

- Много ми хареса идеята - хора, които търсят себе си. Главният герой вярва, че е нещо повече от другите, но в крайна сметка се оказва, че е като всички останали, всички сме в една житейска лодка и всички накрая ще умрем.

 

Когато отидох в Австралия, бях с усещането, че прилича на Северна Канада - с огромни пространства, макар че хората се чувстваха притиснати, клаустрофобични и предимно мъжкарски настроени.

 

Беше неделя следобед, когато в пустинята намерихме един бар, пълен само с мъже, които пиеха. Жените седяха и ги чакаха в колите, не влизаха вътре. По онова време приличах на хипи - с дълги мустаци и дълга коса. От екипа ми казаха, че не е добре да влизам в бара, тъй като тези хора не обичат чужденци и особено такива, които изглеждат като мен. Влязох и 40 мъже се обърнаха да ме огледат. Поръчах си бира, като един пияница особено настойчиво наблюдаваше косите ми и каза: “Мамка му”. След това: “Здравей, Сталин”. Не отговорих, но той пак: “Казах “здравей, Сталин”. Тогава му казах: “Бих искал да си поговорим, но съм мъртъв”. Човекът се разсмя: “Харесвам мъже с чувство за хумор, дай му една бира.”

 

Този мой филм беше излъчен на фестивала в Кан през 1971 г. Тогава един човек седеше близо до мен на балкона и през цялото време говореше: “Уау, какъв филм! Режисьорът е страхотен. Дали ще стигне до края в тази сцена? Да, стигна.” Не млъкна. Попитах някой от организаторите кой е този режисьор. Отговориха ми, че май имал само един филм, но пълен провал, името му било нещо италианско,

 

май се казвал Мартин

Скорсезе. Аз

отвърнах: “Не го

познавам”

 

30 години по-късно този мой филм беше обявен за класика в Кан и отново излъчен. Знаете ли кой беше шеф на секцията за филмови класики? Мартин Скорсезе.

 

- Успяхте ли да видите българските си роднини?

 

- Имам много роднини в Пловдив. Татко ми имаше там брат и сестра. Вчера се срещнах с някои от братовчедите си. Във Варна също имам братовчед, тъй като сестрата на майка ми живееше там. Сега ще ходя в Пловдив, после във Варна, а и в селцето Въмбел в Македония. Там е избягала цялата фамилия на майка ми - 50 души, от кланетата в Турция, след като половината им род е бил убит. После са избягали в свободна България и са заживели във Варна.

 

- Получихте ли вече документите си за българско гражданство?

 

- Надявам се тази седмица да ги получа и ще стана българин. (Вдига юмрук нагоре - б.а.) Никога не съм се чувствал канадец, винаги съм бил българин.

 

- Какви съвети давахте на Силвестър Сталоун, докато го снимахте в “Рамбо”?

 

- Силвестър Сталоун беше първият ми избор, не съм предлагал ролята на други. Големите звезди имат очаквания от режисьора, искат да са сигурни, че той няма да провали кариерата им.

 

Във филма има един момент, в който полицай преследва Рамбо в гората. Сталоун беше без дрехи и му беше много студено. В кадъра той гледа как всички около него умират, сеща се и за виетнамците - войници, майки, деца, всички умират. Невероятно изигра тази сцена. На следващия ден аз седнах да я гледам, а той стои прав някъде зад гърба ми. След края дойде при мен: “Това е най-добрата сцена, която някога съм изигравал. И това го дължа на теб, Тед.”

 

Оттук нататък можех

да го накарам

да направи

всичко за мен

 

Когато реших да стана режисьор, отидох първо да уча актьорско майсторство, но не за да играя, а за да знам как да напътствам актьорите. Когато започнах работа в “Уорнър брадърс”, единият брат ме попита: “Ти режисьор на актьорите ли си, или снимач?”. “И двете”, отговорих.

 

Обичам да работя с актьорите си, но има режисьори, които никога не работят с тях, само с камерата. Затова беше и въпросът в “Уорнър”.

 

- Преди години единственият ваш филм, излъчван у нас, беше “Една, бездомната жена”. Какво си спомняте за него?

 

- Живях в Англия 17 години и първите ми 5 филма бяха английски. Това беше филм за телевизията. Би Би Си поиска от мен да снимам филм и дори ме попитаха дали имам готов сценарий. “Е, как да имам? Вие имате ли?”, казах им аз. В това време погледнах навън, валеше и на улицата имаше жена, облечена с 3 палта. Носеше 2 чанти, в които очевидно бяха всичките вещи, и вървеше много бавно, нямаше къде да отиде. Казах им, че ще направя филм за жени като тази. “Брилянтно, колко пари искаш?” Отговорих: “500 000 паунда.” Казаха ми: “Имаш ги, но ни дай филм.”

 

Започнах да правя проучвания. Отидох на място, на което се събираха 300 бездомници. Бях дегизиран с дрехи като техните, които бях взел от художниците по костюмите. Един човек дойде при мен и ми каза: “Ти си полицай. Гледаш с любопитство.” Всички те седяха с глава в ръцете си, някои плачеха, никой не обръщаше внимание на останалите. Само аз разглеждах, за да видя дрехите им, къде стоят и какво правят.

Мисля, че това е един от най-добрите ми филми. През онази година той спечели всички британски филмови награди БАФТА.