Доктрината на прекъснатия коитус или защо в Сирия нищо не се довежда до победен край

На крачка, но не съвсем. На север град Алепо не е съвсем превзет. Дамаск е разчистен от бунтовниците, но предградията не съвсем. Град Рака – не съвсем. Палмира? Не съвсем. И така нататък – завоеванията са безспорни, но в същото време недовършени и обратими.

Същото важи и за изтеглянето на руските самолети. Едни се прибраха в родината тържествено, но други не съвсем. Последната новина е, че руската авиация помага на сирийското настъпление към Палмира. Цялата работа прилича на коитус интеруптус –хем бурен секс, хем не съвсем.

И този полукоитус на Путин май е в пълна хармония

с ходовете на Обама

Спомняте си, че преди 2 години и половина Обама аха-аха да удари по режима на Асад заради химическото оръжие. Ако си бе довършил намерението, днес Асад щеше да е говорител в руската телевизия. Но само ден преди планирания удар Обама би отбой, прекъсна коитуса и неопределеното положение в Сирия оцеля.

В Русия народът е наясно, че каквото и да стори Путин, все е правилно. В САЩ обаче цари объркване – знае ли Обама какво прави? Има ли ясна цел? Простият народ там явно не разбира прелестите на хаоса. Той живее с мисълта, че щом Чичо Сам се е заел с нещо, трябва бързо да го доведе докрай. Само че Обама винаги прави обратното – нищо не довежда докрай, сменя конете насред пътя, прекъсва коитуса.

Тези дни Обама май реши да обясни своите неразбираеми ходове, които го докараха до фактически съюз с Путин. Естествено, не го направи той самият, а един от неговите душеприказчици - журналистът Джефри Голдбърг. Преди седмица Голдбърг публикува в списанието “Атлантик” огромна статия, или по-скоро

епичен очерк, озаглавен

“Доктрината Обама”

Статията съдържа 10 на сто любопитни моменти и 90 на сто баналности, които обясняват не повече от 50 на сто защо и как Обама направи завой от 180 градуса в политиката си за Близкия изток. И как от пръв враг Путин се превърна в четвърти враг и почти в таен съюзник.

За съжаление Джефри Голдбърг или не знае, или си трае какво са си говорили Обама с Путин и Кери с Лавров при многобройните им срещи и телефонни обаждания напоследък. Със сигурност

Обама е пожелал Путин

да спаси Асад в Сирия

Да, Асад трябва да си ходи, но засега по-добре да остане. Защото Белият дом не желае Турция и Саудитска Арабия да се превърнат в регионални свръхсили, но няма как да го признае публично и затова твърди, че приоритетът са терористите.

И със сигурност срещу тази услуга Обама е обещал нещо на Путин. Възможни са три варианта – отмяна на санкциите срещу Русия, признаване на Крим и реална автономия за Донецк. Може да е само един, може да са и трите.

Но това са си мои волни разсъждения, да се върнем към статията на Голдбърг. Нейният център е датата 30 август 2013 г., когато Обама решава да скъса “вашингтонския правилник”, да излезе от “президентския капан” и да започне да води самостоятелна политика.

Малко преди това Асад е нарушил “червената линия”, която му постави лично Обама – използвал е химическо оръжие. Веднага е взето решението да се нанесе военен удар. Ангажирани са съюзниците, Франция и Англия обещават също да се включат, а Саудитска Арабия и Турция потриват ръце в радостно очакване.

Но ето че Обама

започва да се терзае

Една от причините е отказът на британския парламент да утвърди нападението срещу Сирия. Друга е отказът на Меркел. Анкетите показват, че подгряващата населението медийна кампания е пълен провал.

Но още по-любопитно е, че при Обама идва директорът по националното разузнаване Джеймс Клапър и му казва, че поводът за война не е “баскетболна забивка”, т. е. информацията, че Асад е използвал зарин, е шменти капели. Аналогията е със знаменития израз на Джордж Тенет, бивш директор на ЦРУ. Той гарантира на президента Буш, че поводът за нахлуването в Ирак е “баскетболна забивка”.

А ако Обама се страхува от нещо, то е да не стане втори Буш, подпалвачът на най-глупавите войни. Нали затова получи изпреварваща Нобелова награда.

“30 август е неговият Ден на независимостта - пише Гълдбърг - денят, в която той не само се противопостави на външнополитическата върхушка и нейния правилник, но също така и на фалшивите съюзници в Близкия изток, които искат да използват американските “мускули” за своите тесни и сектантски интереси. До 2013 г. ненавистта на Обама се бе развила напълно. Той ненавиждаше военните, които вярваха, че могат да оправят всеки проблем, стига само главнокомандващият да им даде каквото искат.

Той ненавиждаше и комплекса от мозъчни тръстове (think-tank)

по външната политика

В Белия дом се смяташе, че много от най-изтъкнатите мозъчни тръстове във Вашингтон работят за арабски и произраелски спонсори.”

Голдбърг има предвид главно Саудитска Арабия, която успя да купи цялата фамилия Буш, неговата администрация и всичко наоколо. Авеню “Масачузетс”, където се помещават повечето “мозъчни тръстове”, се нарича “окупирана от арабите територия”.

Обама – самотен бунтар?

Звучи малко като телевизионен водевил.

Според Голдбърг президентът се изправя храбро срещу собствените си министри и съветници, повечето свирепи ястреби. Единственият “гълъб” е вицепрезидентът Джо Байдън. Но и той смята, че щом Обама е казал, че ще удари – значи трябва да удари. Иначе губи авторитет пред света.

Обама обаче деконструира самото понятие “авторитет” (credibility)

Според него вашингтонската външнополитическата върхушка, която той тайно мрази, фетишизира авторитета, който се постига със сила. “Да бомбардираш някого само и само за да докажеш, че си готов да бомбардираш някого, е най-лошата причина за използването на силата”, твърди Обама.

От тези терзания Обама е избавен не от кого да е, а от руския деус екс махина Путин. На срещата на Г-20 в Санкт Петербург, само седмица след съдбоносния 30 август, Обама дръпва руския президент настрана и му казва, че “ако той може да накара Асад да премахне химическите си оръжия, това ще премахне и причината да нанасяме военен удар”.

Разбира се, според руската версия е точно обратното – Путин предлага това решение на Обама. Важното е, че в онзи паметен петербургски кулоар двамата стават заговорници за спасяването на Асад. И за продължаването на неопределеността.

“Добре де, но каква

е самата доктрина Обама

- ще попита читателят. – Не е ли казана в статията кратко, само с няколко думи кратки?” Там е работата, че не е казана. Освен ако за доктрина може да послужи култовият лаф на Обама: “Не правете тъпи л..на” (Don’t do stupid shit).

Затова аз ще обясня доктрината със свои думи, прочетени между редовете. Тя гласи - не докарвай конфликтите докрай, съхрани хаоса. Приятелят е враг, врагът е приятел. Всичко е истинско, но не съвсем. Вашингтон уж е близък съюзник с Турция, но не съвсем. Саудитска Арабия е като брат, но не съвсем. Сирийската опозиция – също не съвсем. Кюрдите – не съвсем. И Израел – не съвсем. Само Путин – съвсем не, но може би...

Добре де, а какво е съвсем, какво е стабилно? Стабилно е само това, че нищо не е съвсем. Това е постмодерната външна политика. Що се отнася до бунта на Обама срещу вашингтонската външнополитическа върхушка – и това е вярно. Но не съвсем. Защото при 19 милиарда милиарда държавен дълг да създадеш хаос е много по-евтино, отколкото окупацията.

Свързани новини:

• И Видин обявява грипна епидемия
• Без безплатни бързи тестове за грип
• Приложение на „Майкрософт” ще ни предупреждава за сайтове с фалшиви новини
• Опозиционерът Хуан Гуайдо се обяви за временен президент на Венецуела
• Жената, нападнала медик в Горна Оряховица, е с повдигнато обвинение
• Руската ВТБ: Заложници сме на нарастващ конфликт между Тръмп и Конгреса
• Ивелин Попов се настани в хотела на "Ростов" в Доха, ще подписва

• Алберт Попов спечели втория слалом за ФИС
• Паредес се отдалечава от ПСЖ
• Прекратиха търсенето на самолета със Сала поне за днес
• Погба носи тузарски костюм със своите инициали
• Зафиров: Цената на Неделев е висока
• Емери: Арсенал работи по трансфера на Суарес
• Зафиров: Неделев отхвърли ЦСКА и Лудогорец, търсим нападател и ляв бранител