Тайните на черното куфарче на Людмила Живкова

В дома й

Неочаквано бе съобщението й, че ще й стана личен секретар в дома й. По този повод казва: „Вече си разбрала от Фол, че ще имаш много задачи, трябва да преодоляваш много трудности. В изграждането на новата роля на Комитета в новото общество моят дом ще бъде твоят университет”. Смутена, стъписана и объркана я гледах с неподвижни и питащи очи, а гласът ми трепереше пред неизвестното бъдеще.

„Аз ще те заведа у нас, ние говорихме с татко и решихме да ми станеш личен секретар.” Това съвсем парализира всички мои сетива. Ококорих очи, но нямах повече сили да промълвя дума. Само кимнах с глава.

От онзи ден се взирах в очите й, за да разбера кога най-сетне ще ме заведе в дома си... Знаех, че за мен има решение, а това ме караше да се чувствам от избраните. Какво да се прави? И на нея й беше трудно. Докато проучат основно биографията ми!

Голямата ни връзка започна в дома й. Със сътрудник от ЦК подредихме библиотеката й, а хилядите томове книги преминаха през ръцете ни. Направихме за улеснение азбучен и систематичен каталог, подредихме книгите по проблематика, по автори... а моите две пълни със сълзи очи я изпратиха с благодарност за доброто й чувство и доверие към мен! „Какво е в такъв момент трудът?” Отговаря: „Преди всичко сплотеност на сили, взаимопомощ и приятелство”.

Людмила ме прие в домашната им обстановка, а не в кабинета си, защото още нямаше такъв. Разсъблече се и с весело настроение ме представи на баща си: „Това е Катя”. Той ме попита: „Е, ще работим ли заедно и задружно?” Не си спомням какво съм отговорила на въпроса му. Седнахме. Попита ме как се казвам, откъде съм, живи ли са родителите ми. Разпитва ме, докато разбра, че смущението ми бе намаляло. Последваха уточнения за работата ми и работното време – от кога до кога ще работя? Аз слушах, като се мъчех да се освободя от смущението си и да запомня думите й.

„Сега ще се наложи да работиш малко по друга работа за мен. Аз заминавам с децата, ти остани тук, виж това-онова, запознай се с купищата книги, които съм разхвърляла навсякъде, подреди кореспонденцията ми и виж там... ти знаеш!”

Какво голямо доверие!

Често ми казваше, че между нас има някаква карма, някаква огромна душевна близост. Много пъти сме мислили за едно и също нещо, преценка за дадена книга или хора по еднакъв начин.

Човешката потребност за нея бе да се отдаде изцяло на българската култура. В това тя намираше себе си, в нов висш живот, в единение с цялото Човечество от миналото и бъдещето. „Това е любов-съзидание, любов-всеотдайност. Това не е философия, а необходимост” – твърдеше тя.

Незабелязано влизаше на пръсти баща й, внимателно се информираше с какво се занимавам, лесно ли се справям със задачите и отново тихо излизаше. Бях поразена от простотата на отношенията, които бързо и непринудено се създадоха в домашна обстановка. Изненадах се, защото тя всичко правеше с лекота, обобщаваше същественото. В тези й качества имах възможността да се убеждавам стотици пъти и да й се възхищавам. С постъпването в дома й тя настояваше да се храня добре, да почивам поне 10 минути на час, да излизам на двора, да разнообразявам ежедневните си задължения с четене, писане, а често идваха Тошко и Жени, рисуваха при мен – за татко, за мама. Спомням си първия обяд в дома й: Людмила, аз и медицинската сестра. Бях смутена и притеснена. Стеснението ми идваше от неудобството, че лично ни предлагаше салата и постни ястия, които тя лично консумираше. За да намали смущението ми, тя разпитваше и насочваше вниманието ни към нейната младежка неопитност в съпружеския й живот. Как останали сами с Ванчо и нищо нямало в хладилника освен яйца, които тя му приготвила – „бяха много вкусни”... Усмихваше се щастливо.

Когато я прекъсвах за малко отдих, тя казваше: „Бързам, няма да ми стигне времето, това го правя сега, но вероятно ще се оцени в бъдеще”... Мислеше, че до 40-годишна възраст трябва да остави нещо след себе си. Остави културата да отваря вратите ни към света. Дали е знаела участта си?

Поразяваше ме тази мисъл, че творчеството й, работата й трябваше да служат за пример на поколението, което виждаше в момента само начин за лично облагодетелстване. Тя с нейните възможности се труди за пример. Невероятно, нали?

„Огорченията ми са идвали винаги от хората, които обичах, но затова пък етичността поставях преди всичко, за да мога да контактувам с огорчените хора”. С тези думи се извиняваше за липсата на време. Тя се трудеше, като ни даваше личен пример.

Бе такава, каквато е – съвременна жена, с нейното мислене и възприятия, с нейните реакции. Напоследък забелязвах засилване на разсъждения, умозрителност и някакво сгъстяване на чувството за самотност, породена от максималната й взискателност.

За децата често с възторг споделяше: „Жени и Тошко вече знаят много, но това не стига”. Замислена, търсеше в детската енциклопедия педагогически начини за възпитание на подрастващото поколение. И отново се спираше на мисълта: „Че пътят на човешката радост и човешкото щастие е в труда”. „Трябва да ги науча на труд” – споделяше тя. Съветваше ме „как да се откажа от привързаността и хитростта на женския ум”, от съмненията, от лошите си навици, от унинието, от отрицателните чувства в този материален свят. Твърдеше, че всичко можем да разрешим със сърцето си.

С трогателна грижа бе обграден Тошко, синът й, когато беше болен. Въпреки напрежението на деня тя поставяше ръка на парещото му чело и с обич казваше: „Тошенце, виж мама колко сила ще ти даде. Ще се почувстваш по-добре. Полежи спокойно и до довечера, като се върна, вече ще си здрав и бодър. Ще четем и играем” – това бяха нейни желания, а може би мечти за присъствие при децата си?

Разбира се, това бе само леко ободряване от нейна страна. После не забравяше да провери по телефона за състоянието му и да го чуе отново няколко пъти, за да го успокои.

А домът бе голям – работа много. На вид малка къща, много слънчева и много функционална. За всичко бе помислено – спални, бани, стаи за разговор, приемни.

Разхождах се из парка, покрит със свежа трева, сезонни цветя, с дървета и храсти, оформени чудесно. Само аз си позволявах да си набера цветя, които градинарите ми режеха. Други не си позволяваха това. Откъсвах си дъхави теменужки, а тя като ги видеше в малката вазичка на бюрото ми се спира и ми казва: „Моля те, не ги късай. Цветята също плачат. Цветето долавя излъчването на хората и тяхната печал. Но те със своята нежност са готови да се пожертват за Човека”.

Бе тиха и съзерцателна, но ме респектираше с ума и интелекта си. Тогава я ласкаеха, че заради способностите й я изстрелват на върха на управление на културата. Високият пиедестал не я промени. Остана защитница на екипния принцип, дори понякога прикриваше гафовете ни, а с поглед ни респектираше.

Радваше се, че бе изживяла споделена любов с Иван Славков. По-късно някои се постараха да ги разделят. А той беше така възпитан – да уважава Човека до себе си, да го обича и подкрепя.

В разговорите с децата насочваше вниманието на дъщеря си към любовта към майката: „Човек, който не обича майка си, която му е дала живот, гледала го е и го е възпитала, такъв Човек е подозрителен”, а Жени боготвореше мъдростта на своята майка, която за нея бе „съкровищница на историческата мъдрост”.

Домът й бе чудесно и скромно подреден с големи трапезарии с малки статуетки и големи вази с цветя, с топла камина, защото през есента бе влажно и хладно. Имаше дори вътрешен асансьор от сутерена до мезонета на брат й. Имаше място и за градинарите в дома й, които се грижеха за парка и подреждаха цветята в дома й. Красота. Имаше битов кът за гости с подредени китеници, керамични съдове, оловни стари съдове и по-нови от мед. Красиво, като стар възрожденски дом. В двора имаше специална сграда като ловен павилион, с подредени ловни трофеи, еленови рога, препарирани птици, постлани мечи кожи, камина и масичка за ловни срещи и разговори. Там се събираха ловци с баща й.

Горе на тавана имаше затворена стая, в която не влизах, защото там се съхраняваха подаръците от цял свят, които получаваха от всички страни, от посолства по случай националните им празници или Нова година.

Не се правеше списък на полученото, не зная защо, грижа за всичко това имаше домоуправителката, която ходеше из цялата къща, като следеше не само за реда, а кой кога влиза – излиза, като й докладваше. Достъп до дома й имаше и сестрата, която се грижеше за здравословното състояние на семейството и най-вече на баща й. Съобщаваше на съответните лекари от Правителствена болница и те идваха, ако имаше нужда.

Людмила не взимаше лекарства, а се лекуваше, ако не се чувстваше добре, със загряване и почивка, но това беше твърде рядко. Просто не боледуваше. Беше здрава. Сутрин вземаше душ. Излязла от банята, аз й докладвах дневните й задължения и срещи. През това време се обличаше, затопляше керамичните ролки, навиваше си сама косата. През това време се гримираше, обличаше си дрехите и слагаше обувки, които са й приготвени от домоуправителката. И тръгваше с куп папки, някои от които четеше дори в колата на път за работа.

В работата си се стремеше да остави нещо след себе си, като наблягаше най-много на историческите ценности, сътворени от прародителите ни и открити от съвременните археолози.

Когато я упреквах, че се преуморява, усмихвайки се, мимоходом обобщаваше: „Всяко време е имало своите „луди”, които до последния си дъх са се стремили нагоре. Завещали са ни своя стремеж към голямото огнено кълбо. От историята зная, че бъдещето се прави от младите. Човек има две възможности, да се откаже или да се бори с риск да изгори!”

На обяд съвсем непринудено обобщаваше: „Ние в живота си всичко трябва да знаем и умеем. Държането в обществото, обличането, храненето са въпрос на възпитание, на култура, естетика и необходимост”.

Станеше ли дума за личния й живот, замлъкваше, затваряше се в себе си, сякаш се страхуваше да не събуди някое мъчително чувство. Някак беше притеснена. Често звънеше на Ванчо, усмихната разговаряше с него, очакваща нещо повече.

И го имаше с любеща откровеност, внимание и обич от негова страна. Слушайки вечер класическа музика, твърдеше, че се зарежда с много чувства за един безкрайно интересен свят – бъдещия.

Людмила прокара слънчев лъч към миналото и бъдещето на българската култура и накара навсякъде по света да се заговори за нас, за българите.

Вървеше по неутъпкан, труден и благороден път, непрекъснато напред. Обогатяваше го с нови идеи, пронизани от родолюбие и възторг. Опознах я и като изявена душевност.

Влюбена бе в Родината!

Често й споделях за крехката душа на децата, която подобно на цвете не може да вирее без топлината на майчината ласка. Оправдаваше се с липса на време, както и аз. Успявахме да се реваншираме по телефона на децата си – съвети и грижи, но само по телефона.

„Творя, значи Живея” – казваше тя. И твореше с необикновената си жизнена енергия. Освен задължителната естественост имаше и едно невидимо излъчване, което предразполагаше към разговор, към нови въпроси. Не трябва да се забравя творческият живот на Людмила, а да се осмисля. Нейната остра мисъл остави своя отпечатък върху политическата и творческата й работа.

Бе личност с разностранни творчески дарби, чиято естествена скромност подчертаваше присъствието й в нашия културен живот. Нейното духовно излъчване се усилваше от рядко срещаната душевна мекота и естетическа Култура. Често се скиташе и взираше в голямата книга на живота – „човешкото сърце”.

Дейността й като ръководител на културата до голяма степен не е случайна, закалена бе от родителския си пример. Разбираше, че Красотата е относително понятие, което зависи не само от образованието или от общата ни култура – „Красотата е един безкраен, труден процес в живота”.

Най-характерното в семейната среда бе сдържаността в общуването, но на първо място бе въпросът за България, за нейното политическо, икономическо и културно извисяване.

Споделяше, че иска да погледне в богатството на изразените мисли на творците, но времето не й стигна.

Споделяше: „Който е получил много от Природата, той е длъжен да дава много. От ръководителя се изисква съзнателност, търпеливост, понасяне на всички временни, неизбежни съвместни трудности. За добри резултати най-важен е примерът”. Такава бе Людмила – нов ръководител с нови методи и с мечти за една нова България.

Сутрин, ако е лято, се гони със слънцето, ако е зима – изпреварва го с работата си и странно, тя успяваше да ни обхване всички в мирно съвместно съществуване, за сметка на откраднатото време, което не ценеше – от съня си. Нейните амбиции се подхранваха от вечния кръговрат на живота, но съдържаха и нравствена оценка, а тя имаше нужда и от празници на духа. Тогава не я безпокояхме, бе в дома си и работеше, и осмисляше бъдещето ни. Горе в дома си идваше при мен, дребничка, усмихната, с високо чело. В дома й я виждах седнала, добра, с начупени коси, четяща книги, книги и бележки за прочетеното. Така ми показваше мнението си за автора на книгата, но най-вече своите извод и поука от прочетеното. Доволна, че е намерила добър слушател, продължаваше нататък. Четеше леко и с готовност споделяше текстовете, които разкриваха пред нея дълбокия си замисъл и поука.

Опитвах се по книгите да налучквам литературните й пристрастия, но имената бяха толкова много. Много ми бе трудно да отговоря. От класиците или от съвременниците. Четеше, за да знае, и успя!

Имах възможност през годините да продължа „огледа си”. Наслаждавах се на оригинални картини от наши и чужди художници. На нейни портрети, на семейството й, на баща й, на децата й...

А снимките – цели албуми от далечните им посещения, цели рафтове. Грижливо картотекирахме по хронология всички книги с библиотекарка от ЦК. Пред очите ми като че ли преминаваше, фиксиран от фотографи, целият живот, щедро раздавала се на хората в различни кътчета на света: България, СССР, Румъния, Англия, Франция, Америка, Япония, Индия, ГФР, Австрия, Монголия. Сред министри, президенти, деца, работници.

Често на масата, когато се хранехме, тя, дъщеря й Жени и аз, Людмила с откровеност и мъдрост я възпитаваше. „Жени, нужно е да знаеш, че всичко, което притежаваме в този дом, не е наше. Имаме го благодарение на това, че татко Тошо е ръководител на нашата партия. Ако той не е такъв или ако не заема този пост, всичко това ще бъде отнето, затова е необходимо да знаеш най-елементарното в живота и борбата за съществуване” – нарежда тя, а малката Жени я слуша и обръщайки се към мен, пита: „Лельо Кате, защо ти е такъв цветът на косата, а не като на мама?” Аз бях с изрусена коса. Протяга ръка към мен и казва: „Кога ще ти стане косата като на мама?” Искаше всички, във всичко да приличат на майка й.

Реализацията ми като трудова личност около нея бе огромна. Тъй като моралното стимулиране и моралната подкрепа бе от Людмила и тя ме тласкаше към творческо отношение към работата, към умение на ефективност и изява. Нейната динамична натура непрекъснато показваше свежо виждане и търсене на нови решения.

Когато ме представи на баща си като личен секретар, тя му каза: „В къщата ни влиза човек, който с целия си житейски опит ще бъде с добро рамо до мен.”

„А любовта?” – питам аз.

Мимоходом ми отговаря: „Любовта не може да се обяснява, тя е действие, отношение, състояние. Една голяма любов е необходима за нашите културни проблеми”.

Въпреки че само четеше и пишеше, тя обичаше Ванчо. Любовта им бе взаимна. Обичаше много децата си. Търсеха я с много обич. Това е истина!

Говорехме често за работата й – отначало разговорът беше труден, както става с хората, които се опознават. Но постепенно, когато часовникът напредваше и слънцето се наклони към залез, тя бе по-непринудена и откровена: „Виждам, че хората жадуват да управляват, а не желаят да възпитат волята си, поради липса на чувство и отговорност”.

Мълчах и слушах. Тя говореше с голяма любов за съветските писатели и художници, изброяваше имена, цитираше произведения. Много често адресираните до нея писма бяха лични изповеди, без да може да ги разреши. Непосредствено чувствах върху себе си обаятелната сила, с която тя завладяваше хорските сърца и те й се доверяваха.

Нейният ритъм през последните години не бе без емоции и душевни изживявания.

Съпругът й бе небрежно елегантен, но винаги около него съществуваше живителна енергия. Произхождаше от известна фамилия, а след женитбата с Людмила, навлезе и в политиката. Беше изключително честен човек, а името му стана символ на телевизията.

Несправедливо бе съден за оръжия – пистолети, пушки. Твърдя, че лично му ги е подарявал Васил Коцев от Първо управление – първи заместник-министър – по случай рождените му дни.

Това с мен лично е споделяла Стоянка Дюлгерова – майор от Първо управление на ДС. Людмила предпочиташе да получава заедно с букета цветя и усмивката на своя съпруг и неговото истинско, искрено мнение за нея – „Та нали в сблъсъка на мненията се раждат истината и любовта”.

За да поддържа физиката си, пиеше много чай с мляко, ядеше ядки и плодове. Това не бе достатъчно в нейния претоварен ден. Чувстваше се добре, но й възлагаха все повече отговорности, които поемаше.

Действията й бяха тихи, а навиците – установени. Много рядко си лягаше преди полунощ, сутрин ставаше трудно. Нищо не може да се сравни с нейната енергичност и желание за работа. Понякога я обхващаше странна апатия и се залежаваше в спалнята си, като четеше книги.

Тогава не ми говореше, а ми пишеше, „че с мълчанието си човек става по-мъдър”. Като се случеше това, знаех, че не е сърдита и не я безпокоях. Пишеше ми бележки за изпълнение на определени задачи, като мълчеше.

С течение на времето моят интерес към нея растеше, а любопитството ми да узная целите й се увеличи и задълбочи.

Имаше го този навик да ме вика, когато имаше нужда от помощ. Аз бях винаги доволна от това – може би бе предала работохолизма си и на мен? Сутринта съм долу пред входа, а колата ме чака, заминаваме горе да работим. Тя идва – готова – но, първо, както винаги, започвахме с разговори. Споменавах за неприятности, които впоследствие щяха да рикошират към нея. Животът й беше толкова различен, а трябваше да изпълнява и държавния протокол като първа дама, при държавните посещения с баща си.

Учеше ме, че „щастието ми е в духа и трябва да споделя и малкото, което нося в сърцето си”. Учеше ме, че светът, който ни заобикаля, е и величествен, и страшен свят на огъня. „Огън бушува или тлее в сърцата ни”. Но изгасне ли огънят, небесното тяло се превръща в мъртва планета, а човешкото тяло в труп. Ние не си даваме сметка, че огънят е самата светлина на света. Ако я нямаше, Вселената щеше да е безпределност на мрака, на смъртта”.

Твърдеше, че всеки от нас е свободен да реши дали да се разпада или да пламти с Красота, присъща на огъня около нас. Често повтаряше, „че високите помисли и благородни чувства на Човека са еманации на малкото слънчице, което носим в себе си, за да блещукаме не само на себе си, а и за другите”.

Людмила бе различна. И разликата бе в естествеността и простотата на голямата й душа. Людмила твореше, мълчаливо се усмихваше и наблюдаваше този красив свят.

С нейната доброта, с нежността и с трогателната й любов към Природата, децата, към които нашият век е тъй суров, я следяха с очарование, доволни от малкото време, което им отделяше, но затова пък с много сила, която не може да се опише, а само да се отбележи.

Людмила сътвори много ценности за нашето Отечество, а за света отвори широко вратите към нашата стара българска история и култура.

Въпреки своята натовареност бе и новатор, откривател на нови идеи, за които се бореше всеотдайно. Нейна бе и идеята за организиране на Международна писателска среща в София.

След известно време ми позвъни по телефона от Москва Сергей Михалков, който имал честта да бъде приет от Леонид Брежнев и разказал за тържествата и срещите на децата от света на Асамблеята „Знаме на мира” в София.

В едночасов разговор Сергей Михалков запознал лидера Леонид Брежнев за подготовката и провеждането на асамблеята, за сърдечните срещи на децата от цял свят с българските деца. Брежнев изказал сърдечна благодарност на вдъхновителката на асамблеята – Людмила Живкова.

Людмила обичаше красивите бижута. Виждала съм много от тях, подредени на малката масичка в дома й! Тя ми ги показваше, може би за да провери вкуса ми. Радостно възкликваше на някой красив сапфир или комплект бижута от гривна, обеци и колие.

Разправяха се много неща за нея. Особено за черното куфарче – какви тайни се крият там?

Това бяха бижутата й, които лично съм носила – аксесоари за вечерни приеми. Имаше куфарче с български билки за чай – мента, мащерка, пелин и др. Нали всички пием чай? Нямаше никакви тайни и намерения към масонски организации, а само книги, книги, от които черпеше уроците на живота, като се стремеше да ги прилага и разяснява. Милко Балев говореше относно книгите на Людмила: „Тя не се вмести в комунистическите канони, а посветените знаеха, че идеите й бяха „чисто масонски идеи”. Никога не е била масон! – твърдя аз.

Бях пряко подчинена на Председателя на Комитета, но работата ми бе второстепенна. Одобрявах я и бях лоялна с нея. А какво искаше тя от мен? Преди всичко дискретност, която да й осигури спокойствие за работата. Да виждам, да чувам и да мълча.

Пъргавият й ум правеше работата ни бърза и динамична. Понякога желаеше да остане сама с мислите си, да не разговаря с никого. И тогава мълчаливо ми пишеше бележки. Людмила имаше навик да ми звъни в 22,30 часа, че трябва да отида на сутринта в 9,00 ч. в неделя, ще ме чака кола, че да пиша нещо. Чудесно! И аз като нея имах много време за работа. Слизам долу пред кооперацията, чака ме кола и отиваме на вилата. Данчето ми поднася кафе, сладки, плодове. Влиза Мила с добро настроение. Започваме разговор за неприятните случки, които после щяха да рикошират към нея. За редица хора, които вярват в нея, в делата й, във възможностите й. Съветваше ме да записвам впечатленията от действията й, настроението, което усещам в работата с нея, за да може после да й направя обзорен портрет на действието и влиянието, което има върху мен, върху обществеността с издигането на духовната култура в страната ни. За оная огромна потенциална сила, която блика на етапи в Човека, стига същият да я изрази и използва за доброто на хората. Каза ми, че съм добра и трябва да правя добрини, за мое извисяване. Да насочвам правдиво вниманието за нерешени проблеми, които са свързани със стимулиране, подпомагане на дарования, човешки страдания и др. Говорихме за Ванга, за мама, за ония усещания, които Човек носи в себе си, които се проявяват на моменти и после отлитат и не могат да се възстановят. За тези неща да се опитам да чета Библията, но внимателно, за да не събуждам излишно човешко любопитство или неразбиране, да не ставам излишно прицел на хорската злоба и невежество. За оная топлина, която човек е длъжен да дава за свое извисяване, за благото на хората, нацията и за индивидуалното си духовно извисяване. Каза, че ще ми потърси книги да чета и по този начин да не изоставам в невежество и да не се чувствам изоставаща, самоцелно, и раздвоена по отношение на ония, които ни търсят, които имат от преди кармични връзки с нас и сега чрез мен се мъчат да си опростят делата.

„Ти си добра, повтаряше тя, работлива, времето показа, че с теб имаме кармична връзка, която ни извисява до положение на откровения.”

В мислите си все пътуваше към бъдещето.

Единството – то бе за нея дружбата между земните жители, това приятелство, което предизвиква обич и ражда мир. Твърдеше, че творчеството е съзиданието. „Това е сърцето, което движи хората към утрешния ден. Това са крилете, които издигат Човека в Космоса”.

Красотата – това е мечтата, към която са се стремили най-светлите умове на човечеството, през цялото му съществуване.

Съветските писатели Пушкин, Некрасов, Лермонтов, Блок, Есенин, Тургенев, Достоевски, Толстой, Гогол, Чехов, Шолохов, съветските музиканти Мусоргски, Бородин, Рахманинов, Дунаевски й помагаха с всички видове изразни средства, присъщи на поезията и прозата, на музиката и изобразителното изкуство.

Учеше се от многонационалната култура на СССР на нежност и обич към Човека, като се мъчеше да реализира възвишените идеи за равноправие и социална справедливост, за дързост на човешкия дух и делата му.

Дори, пишейки тези редове, я търся с лист и химикалка..., но може ли споменът да достигне вятъра, който отнесе моята привързаност. Знам, че споменът може да бъде по-силен от смъртта, а сърцето може да рисува всекидневно надеждата, а и преждевременно студ да скове нашите сърца! А тя имаше сърце, което не замръзваше за никого и никога.

Трябва да бъдем приятелски разположени. Да забравим себе си. Нека мислим за колектива и неговите членове. Нека не очакваме успех, ако първи не проявим внимание. Да не се опитваме с плакатно впечатляващи прояви, а с истински човечен интерес. И ще имаме окуражителен резултат, и по-лесно и често ще постигаме истински ентусиазъм и успехи.

Бе Човек, който не лъжеше, искаше да бъде честна с всички, със себе си и изкуството. Искаше го и от нас. Успяваше ли? Бе въпрос на време да я последваме, ако желаем. Твърдеше, „че голямата магия на изкуството идва в резултат на доверие и установена взаимност, а изкуството на всеки творец е послание към хората”. Силата й бе в това, че знаеше какво търси в изкуството и съумяваше да го предаде чрез дарованието си: „Най-доброто изкуство е това, което дава свобода на възприемащия, на неговата душевна даденост и психично състояние”.

Разговарях с Людмила за човешкото общуване. „Диктатът и остротите направо са антисредство за общуване и отношения. Не трябва да стресираме партньорите и подчинените си с тежестта на нашата лична значимост – обществена, интелектуална, служебна, колкото и голяма да е тя. Единствено насърчението и високата оценка могат да ентусиазират, да се противопоставим на укорите и депресиите. Винаги можем да се поучим от всеки Човек, с когото общуваме, независимо от служебното му положение, образование или имуществен ценз.”

Из „Незабравимата Людмила”

Свързани новини:

• И Видин обявява грипна епидемия
• Без безплатни бързи тестове за грип
• Приложение на „Майкрософт” ще ни предупреждава за сайтове с фалшиви новини
• Опозиционерът Хуан Гуайдо се обяви за временен президент на Венецуела
• Жената, нападнала медик в Горна Оряховица, е с повдигнато обвинение
• Руската ВТБ: Заложници сме на нарастващ конфликт между Тръмп и Конгреса
• Ивелин Попов се настани в хотела на "Ростов" в Доха, ще подписва

• Алберт Попов спечели втория слалом за ФИС
• Паредес се отдалечава от ПСЖ
• Прекратиха търсенето на самолета със Сала поне за днес
• Погба носи тузарски костюм със своите инициали
• Зафиров: Цената на Неделев е висока
• Емери: Арсенал работи по трансфера на Суарес
• Зафиров: Неделев отхвърли ЦСКА и Лудогорец, търсим нападател и ляв бранител