Проектът Туту и мъжът с розовата балетна пачка

03/22/16 06:41
(http://www.klassa.bg/)

Проектът Туту и мъжът с розовата балетна пачка

Чували ли сте за Проектът Туту? Става въпрос за един мъж на средна възраст, който се снима на публични места полугол, облечен само… в розова балетна пачка (туту). Той не е мистър Олимпия, нито има намерение да се превръща в нещо подобно. Досетихте се сами – той отстоява кауза.
Става въпрос за Боб Кери. Американски професионален фотограф. През 2003 г. съпругата му Линда е диагностицирана с рак на гърдата. Той вече е направил първите си подобни снимки по проект, за който е работил, но в този момент решава да им се посвети и създава нови и нови. За да помогне в трудния момент на себе си и да изпрати най-силното послание на нея.

Посланието на любовта и всеотдайността, на надеждата и вярата

Звучи ви захаросано? Вижте какво прави този мъж, прочетете за перипетиите, през които преминава и ще разберете, че за подобно нещо се изисква доста повече от мъжественост.

Няколко години по-късно снимките вече живеят собствен живот – известни са с името Проектът Туту и дават надежда и помощ на много жени с диагноза рак на гърдата. В какво се изразява проектът? Всичко се върти около снимките с балетната пачка на Боб. Има издадена книга, продават се като фотоси в различни формати, календари, стикери, картички и т.н. С приходите от тях се помага на пациенти, борещи се с диагнозата рак на гърдата. Боб и Линда дадоха интервю за Lifebites.bg. Вижте тяхната история.

Какво почувствахте в началото, когато за първи път чухте диагнозата рак на гърдата?

ЛИНДА: Като всеки друг. Имах чувството, че ще се побъркам. Какво значи това? Значи ли, че ще умра? Това беше първата мисъл. Постепенно свикнах и дойде следващата – Какво ще правим сега? То е като да започнеш да учиш изцяло нов език. Езикът на рака. Превъзбудата в началото се смесваше със страха. Но после го приех. Знаех, че ще трябва да ме оперират до около месец след диагнозата. И се мобилизирах. Казах си – добре, ще го направя, хайде да подготвя тялото си за това. И започнах да ходя по няколко километра всеки ден. Това беше моят начин да се справя със стреса и да намеря покоя в ума си.

Когато дойде време за операцията, аз вече се чувствах силна

БОБ: Когато бях на 26-27-годишна възраст, майка ми почина от рак на гърдата. По онова време лечението на тази болест не бе такова, каквото е сега. Когато чух диагнозата отново просто не знаех какво да мисля. На всичкото отгоре, аз пътувах в този момент – връщах се от погребението на дядо ми. А малко преди това се бяхме преместили от Аризона в Ню Йорк. Всичко изглеждаше нормално и изведнъж започна да се обърква. Тогава си помислих – “Трябва да решим какво ще правим. Трябва да се концентрираме върху задачата, която предстои”. И когато Линда излизаше да се разхожда, аз отивах да правя снимки.

Линда, кое беше по-голямото предизвикателство за теб – физическото или психологическото преживяване на проблема?

ЛИНДА: Физически не ми беше лесно, защото трябваше да ме оперират, после ми правиха пластика. Самият оздравителен процес след операцията продължи поне 6 седмици. После започнах химиотерапия. А когато тялото е отслабено, терапията е по-тежка. Вътрешно все още се терзаех дали ще оцелея. Да, много се знае за това заболяване. Но когато отидох при моя лекар изрично го помолих да не ме засипва със статистика. Казах му “Всеки случай е различен. Да говорим за МЕН!” Лечението ми продължи 18 месеца – химио- и лъчетерапия. Мисля, че когато тялото ми се почувства изцерено, същото се случи и с ума ми.

Боб, ти си професионален фотограф. Как се смесиха работата и предизвикателството, пред което бяхте изправени?

БОБ: Да, от 23-годишен правя снимки за рекламни, търговски и финансови цели. По-късно в Ню Йорк се захванах и с работа за издателски къщи, на детски книжки например. Идвайки от малък пазар в големия град, аз можех да правя всичко. Не съм снимал сватби например, но много снимах хора. Точно това обичам да снимам най-много – концептуални портрети. Когато майка ми почина през 1993 г., аз започнах да си правя такива автопортрети. Снимах главата си по нестандартни начини. Например, увисвам някъде с главата надолу, снимам се и после завъртам снимката. Използвах сребърен грим и т.н.

Правех това като вид терапия, за да се справя с болката

И така в продължение на девет години. Правих изложби в Ню Йорк и в Европа, кариерата ми се развиваше добре. Хората знаеха, че работя нестандартно и ме търсеха.

Първата снимка на Боб с балетна пачка – през 2002 г.

Когато станах на 42, решихме да се преместим в Ню Йорк. Не беше така лесно, както ако бяхме на 20. Но определено го искахме. По това време направих първата си снимка с балетна пачка – беше преди 13 години. Когато Линда получи тежката диагноза, аз просто продължих с тези снимки като авто-психотерапия. Първо, за да се почувствам аз самият по-добре. Когато тя укрепна след лечението, започнахме да пътуваме заедно. Тя винаги е била моят продуцент, а в този момент връзката ни вече беше съвсем различна и с тази работа успявахме да забравим ситуацията, в която се намирахме.

После почина баща ми. Изобщо – много смърт ни се събра. Имаше и други близки хора, които ни напуснаха в период от около 2 години. И за да преборим поредната болка тръгнахме на 10-дневно пътешествие по Източния бряг в южна посока. Единственото, за което мислехме, бяха балеринските снимки. Изобщо, в такива моменти сме най-щастливи – когато пътуваме, не знаем какво предстои и живеем минута за минута.

Пачката, която сега използваш онази първата ли е?

БОБ: Тази ми е четвъртата. Първата я изгубих някъде по пътищата. После със сестра ми направихме нова, която използвах сигурно 7 години. Тази втората я дадох на една шивачка като модел, за да ми ушие нова. И тя взе, че изхвърли „модела“. Преставяш ли си? Нещо, което е било по изложби и експозиции изведнъж някаква жена просто го изхвърли. Но какво да се прави. Все още ползвам от тези, които тя ми уши, но пак трябва да поръчвам, защото вече не са в добро състояние.

А защо са розови?

БОБ: Първата снимка, която направих с пачка, беше черно-бяла. И ми трябваше нещо различно от бяло за тон. Затова избрах розова. Впоследствие това съвпадна с факта, че това е цветът на борбата с рака на гърдата.

Обичате ли балет?

БОБ: Никога не бях ходил на балет, до първия си проект по темата. Е, бях виждал племенницата ми да танцува, когато беше на 6 годинки. Сега ни канят в Линкълн Център (бел.ред. – американският лидер в представянето на сценични изкуства – там са Метрополитън опера, Нюйоркският балет и т.н.). Имах дори една фотография на сцената на Нюйоркския балет по време на
Лебедово езеро. Оттогава сме ходили няколко пъти на балет и го намираме за прекрасно!

А кой те снима?

БОБ: Ако има някой с мен, го използвам да направи снимката. Ако не – сам. Слагам камерата на статив, подготвям композицията и активирам спусъка с дистанционно. Веднъж снимах в парк в Чикаго, беше около Коледа. Бяха се събрали много хора да ме гледат – аз бях сам, с дистанционно в ръката. Изведнъж от храстите изскочи някакъв мъж, грабна камерата ми и избяга. Имах застраховка и получих нов фотоапарат, но толкова се ядосах тогава…

Имал ли си забавни ситуации покрай снимките?

БОБ: Постоянно.

По правило винаги идва полицията

Имахме едно пътуване с ферибот и като се качихме на него, реших, че платформата му би била страхотна за една снимка. Говорих с член на екипажа, обяснявайки какво правя и че искам да се снимам облечен само с пачка там. Той се разсмя и каза – „Точно там гледа капитанът. Със сигурност ще те види“. Подготвих камерата и всичко, излязох и след около трийсетина секунди наоколо беше пълно с екипаж. Добре, че бързо бях заснел нужните ми кадри. Трима души бяха хванали Линда, други трима ме сграбчиха мен. Мислеха, че имам нож или бомба. Заради дистанционното, което държах в ръката си – евтино китайско, с антена. Когато стигнахме брега, полицията вече ни чакаше, претърсиха караваната с кучето. Изобщо… забавно беше. Веднъж на Таймс Скуеър в Ню Йорк пък един полицай дойде и ме попита дали съм добре, да не съм болен нещо? Почти всяко излизане носи със себе си интересна случка.

Снимката на ферибота през 2008 г.

Какво представлява Проектът Туту сега?

БОБ: Фотографиите в огромна степен живеят собствен живот. Имаме благотворителна фондация в помощ на жени с диагнозата рак на гърдата. Спонсорирани сме от веригата Блумингсдейл. Аз съм правил няколко разговора в платформата TED, говорим на медицински конференции за рак на гърдата и т.н.

ЛИНДА: В един момент всичко това излезе от нашата собствена история. Започнахме да получаваме писма, в които хората обясняваха за диагнозите, терапиите си и че нашите снимки ги карат да се чувстват щастливи. Знаехме, че искаме да направим нещо за другите хора.

Започнахме да събираме пари за нуждаещите се и това продължава вече три години и половина. Не знам дали сте запознати, но тук здравната застраховка не е като на други места по света. Тя не покрива много съпътстващи неща, като перуките, транспорта до медицинското заведение, грижата за децата. И затова ние помагаме на жени в нужда по отношение на тези съпътстващи разходи. Помагаме и на мъже. Много е странно, но и при мъжете се среща рак а гърдата. Просто е много по-рядко – около 1%. Проблемът обаче е, че когато се открие, той вече е в напреднал стадий.

Има и още нещо, което често се пропуска. Аз все още съм на химиотерапия. Ракът на гърдата ми се премести в черния ми дроб година и половина, след като приключих с първото лечение. Това стана преди около 9 години. И знам, че до края на живота си ще бъда на терапия. Трябва да призная, че се чувствам добре, а лекарят ми е много доволен от начина, по който протичат нещата. Най-важното е, че имам хубав живот, работя здраво, помагам на други хора, пътувам.

Какъв е съветът, който даваш на хората, които ти се обаждат за първи път?

ЛИНДА: Много неща са. Имам цял списък. Едното е, че трябва да са добри към себе си. И ако им се плаче – да се наплачат. Но да не се оставят на меланхолията твърде дълго. Защото тя може да ги събори. Казвам им – вие сте най-добри за самите себе си и най-много можете да си помогнете. Опитвам се да ги слушам – да знаят, че при мен винаги могат да говорят. Има неща, които не могат да кажат на семействата си, а трябва да бъдат казани.

И нещото, което много ми помогна на мен – смехът. Ние винаги много сме се смяли. А с този проект успяваме да се смеем дори повече.