От какво се страхуваме

Родните реакции на терористичните актове в Брюксел са аргумент в полза на политиката на временно медийно затъмнение, практикувана в държави като Турция. Общества, които не могат да удържат мярата и се впускат в разгулно паникьорство, само биха спечелили от едно двудневно охлаждане на страстите – blackout. Стига това да беше възможно в един свят на социални мрежи и глобални медии. Ако има богове, които награждават терористите, то това са медийните богове: щедро и въпреки всякакви забрани те даряват атентаторите с огромно внимание, като преекспонират ефекта от постигнатото от тях и несъзнателно ги героизират. Гледайки българските телевизии, незапознат наблюдател би останал с впечатлението, че България вече е станала съюзник на ДАЕШ и споделя основните й цели: Европа да е слаба и да се разгради, Меркел да си ходи заедно с либерализма, мултикултурализма, толерантността; да се обяви война и ислямът да бъде официално признат за враг; САЩ (и Европа) да се обявят за империя на злото, виновна за всички беди в Близкия Изток, който без тях би процъфтявал чрез система от светски диктатури. Е, за последното твърдение ДАЕШ може и да не се съгласят. Какво може да се направи, за да се неутрализира страховия експресивизъм и разгулното паникьорство (като изключим неработещото медийно затъмнение)? Едната стратегия е Просвещенската: на емоциите да се противопоставят факти и рационален, по-възможност хладен анализ. Другата е фройдистка – да се назовават най-интимните страхове на обществото, да се накара то да се "срещне" директно с тях и по този начин да се научи да живее въпреки тях. Страх за, а не от бъдещето на интегрирана Европа В тази посока, Иван Кръстев (в "Панорама") назова една широко разпространена страхова дилема: това, което се е мислило за решение – европейската интеграция – сега започва да изглежда като проблем. Падането на границите например беше възможност ние да ходим на други места, а сега други хора искат да дойдат при нас. Мобилността, свързаността, бързите комуникации дават възможност и на други да се възползват от това, което е било запазено само за нас и т.н. На този фон първото отрезвяващо твърдение би трябвало да бъде, че европейската интеграция не е неизбежна природна даденост. Тя е плод на свободни хора и суверенни държави и като такава винаги подлежи на преоценка. Но като сложим на кантара всички "за" и "против", балансът – поне за нас българите, но и за останалите – е пределно ясен. По думите на Андрей Райчев разпадането на ЕС е най-големият риск за България, който би довел до "мутризирането й за месеци". Тоест българинът трябва да се страхува не от бъдещето на интегрирана Европа, а за това бъдеще. Извън Европа страната би загубила стратегическата си перспектива и би станала лесна плячка на регионални сили като Турция и Русия. България започна преговорния процес на нива на БВП 25% от средното за ЕС. Сега сме на 47%. След десет-петнадесет години (дори без радикални промени и геройства) ще бъдем по богатство почти неразличими от средния европеец. Това всъщност може да загубим, ако ЕС се разгради. Страх, че тероризмът печели Актовете на тероризъм трудно могат да бъдат прекратени – уви, те ще се случват , колкото и успешни и координирани да са европейските служби (а поле за подобрение в тази област безспорно има). Но тероризмът успява не поради невъзможността да се предотвратят определени актове. Той може да постигне целите си, само ако има политически процес, който подкрепя тези цели. През 70-те години в Германия около една трета от населението подкрепя действията на радикални партии и групи. Възстановената комунистическа и неонацистка партия отново функционират. Правителството на Вили Бранд е изправено пред дилема: дали пак да се иска тяхната забрана (като през 1952 г.) или да се приемат "по-меки" мерки. Тръгвайки по втория път през 1972 г. то издава Декрет срещу радикалите, който изисква всички на държавна длъжност (включително професори и учители) да са лоялни на демократичния режим. Уволнени са хиляди хора за членство в радикални организации – стига се до нова макартистка вълна както в САЩ през 50-те години. Поуката от тази история е, че в реакциите си към политически опоненти държавата може доста да преиграе, мотивирана от страха от терора. Този терор не успява в Германия не заради Декрета (който е безславно отменен през 1979 г.), а заради консолидацията на основните демократични партии зад принципите на конституцията. И тук е главната опасност на сегашната ситуация – мейнстриймът в Европа не е достатъчно обединен, ефективен и уверен по отношение на базови въпроси. От една страна, терористите нямат свой политически гръб: тук няма ислямистки партии. От друга, парадоксално повечето от техните цели се споделят от евроскептични, популистични и националистически партии: разграждане на ЕС, крах на либерализма, мултикултурализма и т.н. Ако определени лидери и интелектуалци в Европа си пуснат бради и сложат копие на Корана под мишница, ще станат трудно различими от представителите на радикалния ислям. Както между другото Хомейни си е приличал с френската радикална левица преди десетилетия. В този смисъл успехът на тероризма зависи от политическия успех на евроскептичния националпопулизъм в Европа. Днес има два политически лагера – проевропейският мейнстрийм на ляво и дясноцентристки партии и всякакъв друг национален и повече или по-малко радикален популизъм. От приличие и остатъчна политическа коректност вторите стоят зад кухата фраза "Европа на отечествата", което е просто заместител за "разграждане на ЕС". Невярната презумпция, че всички поотделно ще сме по-силни отколкото заедно, е интелектуалната основа на този модел. Той върви също така с антилиберализъм или дори расизъм (на места). Точно от тези политически среди идва и най-голямото паникьорство в момента – те съзнателно го използват, за да отслабят политическите си противници. От другата страна са основните политически партии на Европа, които редовно биват медийно описвани en blocкато некомпетентни, нерешителни, неефективни и пр. Каквито и кусури да имат обаче те са тези, които реално се противопоставят на тероризма и неговите цели. Кресливите популисти изглежда, че му се противопоставят, но всъщност политическата им съдба е свързана с успеха на тероризма в Европа и те са заложили на този успех. Те разчитат, че всяка бомба им носи нови избиратели. Огнян Минчев е един от тези, които вярват, че между проевропейския мейнстрийм и популистите има алтернатива – "трети път". Макар че не го е развил в детайли, този проект би изглеждал като някакъв нов "консерватизъм", който отрича досегашния широк консенсус по базовите принципи на либералната демокрация, но не отива до "крайностите" на популистите. Минчев твърди, че отпадането на мултикултурализма, политическата коректност и прекомерната ЕС бюрокрация например са едни от чертите на неговия "трети път". В държава, в която професори говорят за мигранти и бежанци като "престъпници" и "друг биологичен вид", човек да се чуди как някой се е загрижил за "ексцесите" на политическата коректност. А за "прекомерната бюрокрация" трябва да се знае, че работещите за Европейската комисия са около 20 хиляди души, докато само нашето МВР има личен състав от около 50 хиляди. Но по-важното възражение срещу Минчев е, че "трети път", какъвто той вижда, всъщност няма. Затова няма и позитивен пример за подобна алтернатива (партия или лидер у нас, или в чужбина), а само примери за това, какво третият път не е. Този апофатически похват не успява поради едно базово неразбиране: консерватизмът и либерализмът са идеологии, които се конкурират вътре в либералната демокрация. Винаги ще спорим какъв точно да е балансът между свобода и сигурност: едни ще са по-либерални, други по-консервативни. Но – в огромното си мнозинство – и либерали, и консерватори са всъщност в един лагер по отношение на бъдещето на Европа и това не е лагерът на националпопулизма. За да стане по ясно, няма как да сте за интегрирана, силна Европа и да подкрепяте Орбан и Качински: те са тези, които в момента действат срещу основния интерес на проевропейските либерали и консерватори. А и една Европа пълна с орбановци няма да е силна Европа – както Минчев желае, а ще е реплика на средновековната раздробеност на княжества и херцогства, всяко от които е по-велико от останалите. И в много от тях властта на князете ще е толкова произволна, колкото те си поискат (справка Орбан). И за капак някои княжества ще са по на завет, а други – като нашето – на силно течение. Страх за и от Турция Като стана дума за течение, българите имаме двойствено отношение към Турция в момента. Ясно е, че ако Турция се провали като държава, това ще е най-сериозната екзистенциална опасност за нас: ИДИЛ ще се разхожда по нашата граница. От друга страна, прекалено силна Турция е традиционен червен флаг за опасност в очите ни. Раздвоени между тези страхове се литкаме ту в юнашки нападки, ту в комплекси за малоценност спрямо съседите. И, разбира се, това се използва политически от националпопулисткия спектър. Каквато и позиция да заеме Европа по отношения на Турция, у нас тя винаги може да се критикува или като мека, или като твърде опасно конфронтационна. Последните атаки са за това как Европа "клекнала" на Ердоган и се споразумяла с него. А представете си какво щяха да говорят, ако не се беше споразумяла?! Както и в случаите по-горе, страхът работи против премерените, балансирани позиции. Ясно е, че Ердоганова Турция няма да стане член на ЕС с авторитарната си политика към медиите и по отношение на гражданските права на кюрдите. Но също така е ясно, че Европа няма интерес от дестабилизация на Турция. В тези граници се води и ще се води възможната към момента политика, въпреки разнопосочните страхове по въпроса. Игра на страхове Страховете са си страхове – те трябва да се отчитат, но не бива да са водещият фактор при политическите решения. Тези страхове, с които толкова много се спекулира, са силно всъщност преувеличени. Ако хората у нас и в Европа наистина се страхуваха от разпадането на ЕС, успех на тероризма или провал на турската държавност, те бързо щяха да се консолидират зад единственото възможно решение: подкрепа за проевропейските, интеграционно настроени, мейнстрийм партии, защото те са основните гаранти и срещу трите опасности. Заиграването с популизма и с неговия дискурс – както у нас, така и на Запад – показва, че тези страхове не са всъщност толкова големи. Парадоксално, но това само по себе си може да е опасно подценяване на ситуацията. Да създаде една негативна спирала на политическа динамика, която да даде възможност на популизма да нанесе сериозен удар на евроинтеграцията. Великобритания ще бъде истинският тест-казус за пораженията дотук. Така че опасността е двойна – едната е свързана с преекспонирането на страховете и паникьорството. Другата – с подценяване на заплахите и негативните тенденции в политическата динамика. А когато става дума за консолидация зад проевропейския мейнстрийм, вредно би било и да се създават прекомерни очаквания за нейните резултати. Сега не е моментът за грандиозни федералистки проекти – ЕС няма да се превърне във федерална държава в отговор на тероризма. Най-важното е запазването на постигнатото, затягането на някои общи политики – като общата охрана на границите и координацията на службите например. За наистина обща външна политика и армия ще мислим по-нататък, в по-спокойни времена. Пренапрягането на консолидацията в интеграционистка посока може да повтори провалът с амбициозния Конституционен договор, който беше отхвърлен на референдуми във Франция и Холандия през 2005 г. Основното с две думи е да не се върнем до княжества и херцогства, проваляйки се в управлението на рационални и ирационални страхове. * Mediapool препечатва анализа на Даниел Смилов от Портал "Култура" без редакторска намеса.

Прочети цялата новина http://www.mediapool.bg/ot-kakvo-se-strahuvame-news247205.html

Свързани новини: