Проф. Попов: Заразихме се от Македония с мания за бутафория

Професор Петър Попов е сред водещите български реставратори, специализирал се в реставрацията на произведения на изкуството от Античността, Средновековието и поствизантийския период– стенописи, мозайки, икони. Работил е и продължава да работи по много от най-интересните обекти в страната, сред които Базиликата "Св. София", Бачковския манастир, множество тракийски гробници и др. Той бе един от гостите и лекторите на провеждащия се на 30 и 31 май в столицата семинар на тема „Съхраняване и реставриране: от декоративни повърхности до исторически сгради”, организиран от ИЧЕ – Агенция за пoдпомагане и интернационализация на италианските предприятия в чужбина, италианското посолство, българските им партньори и др. Събитието е принос към повишаване стойността на археологическото и художествено наследство на България чрез опита и технологиите на световния лидер в областта - Италия. OFFNews се срещна с проф. Попов, за да обсъдим тенденциите в реставрацията на исторически паметници на културата и архитектурата, световния опит в областта, провалът на Ларгото, унищожаването на културното ни наследство с цел печелене на пари и възможностите да го спасим. Каква е темата, която ще представите на семинара? Поканен съм в качеството си на специалист по основната тема на семинара, която е консервацията и реставрацията на антични и средновековни артефакти. В случая могилни покрития с гробнични структури вътре, нашите т.нар. тракийски гробници. Едно от нещата, които ще представя, е работата ни по проекта за реставрация и консервация на подовата мозайка от най-ранния храм под Базиликата „Св. София“, който датира от средата на 4-и век, когато се създават условия в тогавашния некропол да се изгради малък християнски параклис. Неговият под е бил с мозайка, която е оцеляла в достатъчна цялост, и ние сега се стараем да направим така, че да я реставрираме и да я възстановим много близо до мястото, където е открита и преди 15 години сме извадили за консервация. Както знаем, Италия е страната в Европа с най-много археологически обекти, и се предполага, че реставрацията е на наистина много високо ниво. Какви са общите неща в практиката между България и Италия, и има ли какво да учим още от тях? Имаме твърде много какво да учим от тях, защото Италия както е люлка на реставрацията и консервацията на паметници на културата и произведения на изкуството от последните няколко века, така има и примери за съответните грешки и неуспехи. Консервацията и реставрацията е изпълнена с не само положителни и напълно успешни проекти. За съжаление или не, това е както в хуманната медицина свързано с много експерименти, непрецизни и недалновидни операции. Засега във всяка една сфера, както в монументалната архитектурна консервация, така и в най-малките детайли на иконите, манускриптите и др. се откриват неща, които не би трябвало да се правят така, но преди 20, 40 или 120 години това е било решението и единственият шанс. В началото на 20 век са открили цимента и с бетон са направили консервация и реставрация на такива неща в Италия, от които сега не могат да се отърват от тази консервация. И при нас има такива случаи, където с цимент през 30-те години е направена консервация на контурите на фрески в църквите в Трапезица, в резултат на което са останали само циментовите поправки, а оригиналът е изчезнал. Не е лесно да се извърши една много добра консервация или реставрация, тя е резултат на много усилие и не една и две грешки. Тъй като практически всичко е имперично установимо, докато не премине изпита на времето, дадена консервация не може да получава хвалебственост, а само критика. Критиката е най-полезното нещо, тъй като няма случай, в който при някой паметник всичко да е перфектно направено. Винаги се установяват разрушителни процеси от вторично естество, било то с повече или по-малко принос на това, което наричаме опазване, с разбирането в онзи момент, когато е взето. Разбира се, нищоправенето не е най-доброто решение. Немислимо е да се лиши човекът и цивилизацията от възможността да общуват с произведенията на Античността, Средновековието. Той е неизменно важен. Затова консерваторите и реставраторите правят всякакви добронамерени усилия да ограничат разрушителния процес. Да го премахнат е почти невъзможно, но да го ограничат е в програмата на добрите реставратори. Защото ние съхраняваме едно състояние на нещата, не съчиняваме, не интерпретираме прекалено . Не можем да направим от факта фалшификат, това е един от най-големите грехове, където автентичността, както у нас напоследък доста често се случва, е подценена до степен, където на наблюдаващия се предава една визия, една фантазия за реставрираните паметници, която почти е фалшива. Доколкото знам, за да се предприемат реставраторски дейности до зъбер, да се зида, трябва да има много ясни исторически сведения и то от повече от един източник? Нашите документи, в които сме полагали символична клетва, е да се ограничим до границите на оригинала. Всички хипотези и реконструкции са възможни само в определена и доста ненатрапчива форма. Нищо не може да се възстанови, оригиналът изчезва бавно и постепенно, такава е съдбата и може би философията на Създателя – всяко нещо да има начало и край, и колкото и да се продължава, не е необходимо то да бъде съчинявано прекалено. Както виждате, в Италия почти никъде никой не си позволява да зида и строи, да фантазира свободно. Дори всички знаят много добре, че огромна част от скулптурите на Микеланджело са със следи на недовършеност – правено и обобщено оставено на фантазията на наблюдаващия. Въображението не трябва да се пренебрегва, то трябва да се уважава, интелигентният човек сам ще възпроизведе необходимите образи дори в детайл. Когато видите един лист пергамент от Евангелие от 3-4 век, някаква окъсана хартия, никой няма нужда и полза от това, ако листът бъде попълнен с целулоза и там бъдат написани, макар и с най-съвършени техники, букви от вече изчезнал вероятно текст. Автентичността е феномен, който е толкова важен за психологическото възприемане на паметника, че само с едно духване може да се разпадне всичко. Затова в реставрацията трябва да има много важен принцип, който да се уважава – че престараването е като преяждането. Какво е мнението Ви за показването на хипотетичната визия на паметници на културата и архитектурата чрез 3D графика и компютърни технологии ? Това е най-добрият, коректният и елегантен начин да се подпомогнат въображението и разсъждението, на който се интересува от тези неща. Това не накърнява оригинала и дава свобода с предусловие, че не се говори за натрапчива действителност, а просто се предлага разсъждение. Все повече и повече ще бъде възможно да се възпроизведе каквато и да е хипотеза, защото във всеки случай и обект има поне няколко възможни насоки за развитие на хипотезата – първичната и насложилите се функции. Всеки паметник съществува с няколко периода на развитие, на промени, на преустройства – коя е оптималната дата, кой е оптималният вид на творбата? Ако видите Джокондата без патината, какво? Ако видите ръцете на Венера Милоска, какво ще стане? Чувал съм, че в Древен Рим и Древна Гърция статуите са били оцветени , не са били във вида, в който достигат до нас. Така е, това не означава, че трябва да ги изрисуваме и изпълним с пигмент. Пак казвам, че с феномена на времето оригиналът придобива сложен комплекс от стойности, в който времето и промените, които настъпват, създават достатъчно основание за разсъждение. Канилюрите, счупванията и т.н. не донасят естетическа или художествена по-висша стойност на творбата, но изграждат представата за натрупването на това, което се случва. Епикризата на творбата. Някои хора смятат, че е по-добре археологическите разкопки да бъдат погребани, ако не могат да се възстановят в момента или това ще стане некачествено, съгласен ли сте? Да, да, да, това за България просто трябва да излезе едва ли не като закон – че по-добре да се създадат проекти за затрупване и трайна консервация, че да не се консумира обектът, защото това води до неговото унищожаване. Огромна част от суперструкциите и какво ли още не открито, сега са разрушени само за няколко десетилетия, което налага да се построяват пак, но този път с нови китайски материали. В тази връзка, какво е мнението Ви за последните реставрации, които се направиха на Ларгото, на Цари Мали Град, например? Не съм привърженик, ще трябва друг да Ви отговори по-позитивно и въодушевено по темата. Това за мен не е консервация, това са атракции, които могат да съществуват, но това вече не са паметници на културата. Нито едно копие, нито една визуализация от този род не може да се нарече оригинал. Те са си някакъв оригинал, но са се отдалечили до такава степен от автентичното, че придобиват други стойности. Те са оригинал от 2016 г., не от преди 2000 години. Точно така. Те са атракциони, там може да бъде въведено и модерно изкуство, да бъдат създадени школи за плетене на тръстика , всичко може да бъде направено. Много Ваши колеги са против случилото се и продължаващото да се случва, както сега при Асеновата крепост, защо обаче гласът ви не се чува, а вместо това министър Рашидов посочва двама-трима реставратори, които го подкрепят, и си кара, както си знае? Това е тежък въпрос, свързан с по-лесните пари. Строителството е по-доходоносно, консервацията, която е с много по-малко средства, дава по-скромни резултати, не дава този атракцион. Консервацията създава произведение, което трябва едва ли не да се види в музей. Атракционите и реконструкциите създават възможност на няколко типа продукти да се развият и разцъфтят, като съвременно строителство и много други функции. Като се погледне демократично, произведението на изкуството е многозначително, но етиката предполага то да бъде оставено да въздейства с максимално автентичните си параметри и стройности. Но никой, за съжаление или не, не може да забрани на някого да си направи каквито иска преобразувания с това произведение на изкуството. В епохата на попарта сме виждали какви ли не комикси и превъплъщения на шедьоври от средновековието и античността. Всичкото това не може да бъде забранено, не може да бъде забранено взривяването в Палмира , то се случва, животът е такъв. Сега обаче, ако някой иска да строи взривеното, без да няма дори 3D документация или направено с лазерен скенер заснемане, всичкото това ще е измишльотина. Никой няма да бъде щастлив, ако се издигне Родоският колос. Имаше такива планове . Има, но много са малко хората, които подкрепят, парите ще бъдат сериозни, говори се за десетки милиони. Може би, ако Храма на Афродита в Ефес някой се опита да го издигне с ей толкова големи колони от цели парчета и т.н. Но надали, надали това вече може да въодушеви възприемането. Пак казваме, че автентичното и оригиналното са цехови понятия от изкуствознанието, използвани по-широко. Те не са разтегливи обаче, не се деформират така лесно. Не може от едно копче да се ушие костюм, някои го правят, но съвсем безсмислено. Дадохте пример със стореното от „Ислямска държава“ в Палмира, а и не само там , но това са терористи, а у нас подобни неща се извършват от официалните институции . Може ли да се говори за културно престъпление, ако не за престъпление по закон? Не знам дали е престъпление, това е просто изблик на маниакалност. За престъпление е малко тежко да говоря, аз поне не съм такъв род човек, но това е едно, за съжаление, егоцентрично, маниакално понякога, надскачане на всичко позволено за създаване. Това в Македония стана и ние се заразихме до някаква степен. За мен драмата е, че ние лесно се заразяваме от лоши неща. Можете ли да ми дадете положителен пример за реставрация в България и в чужбина, и за отрицателен съответно? Много са. Положителен пример за реставрация в България е старата казанлъшка гробница, над която по времето на Втората световна война с елементарни средства и брезент е направено перфектно решение за защитата ѝ. Тя не е загубила и един процент за периода след откриването си. Това е добър пример за мен и даже става за учебник. Реставрацията и консервацията не са еднократни кампании, после в годините сме сложили климатични инсталации и т.н. Но се касае за последователност, в която са малко лошите компромиси. За света иначе... Чували сте за пещерата Ласко , която посещаваха заради праисторическите рисунки десетки и стотици хиляди хора, които докарваха пари, туризъм. Но за да се съхрани оригиналът, правилното решение бе тя да се затвори, както сториха, и да се направи в известна дистанция копие – каверна, в която моделираха вътре нещата по същия начин, условно. Това е копие, не са поправяли оригинала. Така би трябвало да се правят и в България нещата, който иска да реставрира замъка Асеневци, крепостта, която никой от живите не е виждал, или еди какво си – около Търново има баири, да си направи един „скансен“ и да си построи там и църкви, и копие на крепост, копие на замък, не да измисля патриаршия, която не е била такава, не да вдига 2-3 метра зидове от тухли, които никога не са били такива. Така се изкривява възприятието, като се пипа грубо оригинала, се стига до положение, че авторът започва да се обръща в гроба си от отчаяние какво правят с неговите неща. В чужбина има отрицателни примери също доста. Там, за съжаление, за да се стигне до по-ранния вид на произведението, се отстраняват вторични или други периоди на наслагвания. Елиминират се покрития, надживописвания на икони и картини, например, в които има друга информация, друга реалност, последващи мода и интереси, които не трябва с лека ръка да се премахват, за да се стигне до руината от някакъв пра-пра-пра период. Така цялата техника на археологията и в България се гради на това, че се отстранява късният период, за да се стигне до по-ранния. Както се случи с Ларгото, където османският и средновековният период бяха напълно премахнати, за да се стигне до римския. Така е, така е. Това са жестокостите в реставрацията, че някой трябва да бъде отстранен.

Прочети цялата новина http://offnews.bg/news/n_1/n_630175.html

Свързани новини: