Възгледите на Росен Марковски за изкуството и живота

Тесни улички със сиви ъгли и причудливи малки магазинчета. Потайни входове към блокове с тъмна фасада, скрила в себе си спомените на старите поколения, неизвестно къде отпочиващи сега. Малък бар, който предлага евтини питиета на местните мъже, неизвестни и в същото време пращящи от славни истории за жени, свади и дребни сделки. Пронизителен смях някъде в тъмното, смях от едно гърло, смях на абсурда. Всичко тече, или може би спи, а докато спи, единствено котките водят битки и този живот наоколо наподобява последните усилия на страшния европейски дракон да издиша натрупаната умора. София, център. Тук може да ти стане студено, от онзи студ, който обърква хората и ги поставя в позицията на безпътни играчи. Казано по-просто, на това място не можеш да намериш нещо за себе си, особено ако имаш друга цел, различна от безцелна разходка. И в лицата на хората не се вижда цел, а само от онзи лепкав студ. Крачка встрани, малко по-навътре и светът вече мирише на лято. Не, не си се загубил, а тази на вид изоставена постройка, до която стигаш през калта и чиито прозорци са здраво стегнати в решетки – сякаш да подчертаят разграничението между студа и лятото – е обитавана от младостта и вдъхновението. Защото там живее и работи един художник. Един бохем. Бонвиван с четка и китара, а понякога и с каскет, така че той просто стои като изрязана и залепена в декора снимка. Такава снимка – цветна и извадена от обектива на страстите; като латино-джаз парче, изпъленено в ла минор. Но да надникнем в ателието на художника Росен Марковски. Първо влизаме в голямо помещение с бели стени, на които са окачени много картини. Предимно женски фигури, портрети, но има и вази с цветя, а също и риби, за които разбираме, че са плод на плодотворни дни с приятни развлечения на остров Тасос. В жените виждаме свобода, свобода е и призванието на самия художник. Тук има всичко необходимо за едно щастливо съществуване – освобождаваща обстановка, музика, млади хора, привлечени от изкуството и разбира се, бои, четки и платна. Това не е особняшкият затворен свят на самотния художник. Това е мястото на музите и работата, на питиетата и китарите, на дълбоки разговори и весели шеги, на влюбване и потъване. При това тук е работил и интериорен дизайнер със стил и здрави ръце – самият художник в едно от многото негови превъплъщения. Но да не се увличаме в празно възхищение, а да се запознаем с Росен Марковски, макар и вече да го обичаме. Роден е през 1964 година в Троян – град на промишлеността и обикновената порядъчност. Такъв е той като дете – добре възпитан; едно от първите неща, които научава е именно порядъчността. Разбира се, после идват бунтът и експериментите, но дали порядъчността ще се върне с тихото очарование на зрелостта? Предстои да научим от него. Като ученик Росен се справя отлично с математиката и физиката, изобщо с всички технически науки, а също и с рисуването; той не се кара с учителите и успехът му става повод неговият баща да реши, че по-малкият му син трябва да стане архитект. Но още в началното училище се появява ангелът на промяната, учителят по рисуване Тодор Иванов, който освен че събира децата в орекстър (Росен свири на китара в него), но казва на момчето, че трябва да продължи образованието си в художествено училище. В същото време в дома на бъдещия художник се води полумълчалива битка с изкуството, макар че баща му е художник-любител. „Музикант къща не храни” е изречението, което малкият Росен често чува вкъщи. Останалото са твърдите препоръки относно бъдещето – сериозна професия, а рисуването хоби. Такива са времената – сякаш им липсва цвят, но ще дойде време, когато Росен сам ще добавя цвят в живота си. Още в шести клас той рисува с масло върху платно в дърводелската работилница на дядо си. Когато се пишат биографии на художници, няма как да бъде избегнато детството с неговите щастливи или нещастни моменти и фактори, за които е прието да се мисли като за предзнаменования за велик живот. Детството на Росен не е по-различно от това на децата в махалата, има ги всички бели, като опасните ракети, които той и приятелите му си правят от епруветки, откраднати от кабинета по химия. Или пък бомбите с карабит. Приключенията с неговия по-голям брат, който винаги поема вината върху себе си, също оставят спомени. Онова русо момче със сини очи не изчезва – Росен Марковски е дете, жадно за игри и непримиримо с грозното; мъж на средна възраст, незабравил да се вълнува. Художественото училище, в което приемат Росен след седми клас, се намира през реката срещу къщата, в която живее. Когато заявява на родителите си, че ще кандидатства в това училище (СХУПИ – Троян), баща му казва „чупи си главата!”. И оттогава Росен Марковски повежда битката да докаже на всички, че е избрал правилния път в живота си. „Чупи си главата” го води напред, където не само че талантът опровергава тази реплика, но и немалкото успехи, интересен живот, любов и приятелства го запазват здрав. А родителите му така и не отиват на нито една родителска среща. „Някак си на това място, по това време, професия художник въобще не звучеше сериозно. И аз дълги години не казвах, че съм художник, а си измислях разни други професии. Истинските мъже са инженери, доктори, трактористи... – такова усещане имах.” Макар че той сам взима решение да следва в НХА. И въпреки, че майка му го изпраща с думите „върви, синко, но не се притеснявай да се върнеш, ако не успееш”, Росен Марковски е приет да учи „Порцелан и стъкло” (тогава „Силикатни форми”), специалност, която почти не го интересува. Години след като завършва Академията, той живее с мисълта, че трябва да се докаже като художник и чак тогава да нарече себе си такъв. По-късно осъзнава, че щом работи и живее като художник, значи е такъв и ако на някой това му звучи несериозно, проблемът е негов. Следват години на работа, в които Росен Марковски експериментира с различни изразни средства – освен рисуването, той е изкушен от музиката – свири на китара в различни групи, от рок банди до сладкото латино звучене, което постигат с Николай Димчевски (кахон) и Трендафила Трендафилова (вокал) в групата TriOh. Също така той е автор на много хоум мейд късометражни филми. Пише стихотворения, автор е и на два разказа. Росен Марковски е познат на публиката и като китарист на групата „Три и половина”, която възниква някъде около 1996-а година в София. Там свирят Тони – Антони Ненов, Еци и Росен. После се появява и Малкия (Невена) с цигулката. „Тя беше наистина малка на години. Учеше в Музикалното училище все още... Свирехме нещо като арт рок с блус подправки. Предимно по ателиетата.”. Това е период, в който музикантите се срещат с Джендемите, с Херманс улф бенд и други музиканти, журналисти и всякакви хора на изкуството. За групата това са плодотворни години. Парчетата се раждат за часове. „Един ден решихме да не сме „оркестър без име” и седнахме четиримата да мислим име. Минаваха ни всякакви глупости – Тояга, Кашон, какво ли не... В един момент Еци каза „Аз отивам да си взема един джин, някой иска ли нещо?”. И ние с Тони казахме „Добре, хайде и за нас по един.”. Еци попита Невена: „Малък, а ти?”, а тя отговори „И за мен един, но малък”. Значи три и половина. След което четиримата се спогледахме и името беше решено. Оказа се, че това е много функционално число. Сякaш звезда засвети над нас – започнаха концерти, покани за участия, фестивали и клубове. Свирихме в Стейтсайт. С нас свиреха Духи, легендарният вокал на Херманс, Ачо Джендема, Наско, Венци, кой ли не... Милена е пяла с нас, Васко Кръпката също. Драган Милев-Дари на хармоника... По-късно, когато гадният рак отне живота на Еци, на бас свиреше Иво Миневски.” Доколкова им потръгва в онези силни години, че щом се съберат по обед, те си задават въпроса „а днес къде сме?”. През 2000 г. издават албума „Страсти на парцали” с подкрепата на Рива саунд. Клиповете на групата, които си правят почти сами, се въртят по телевизиите и това за тях е златно време. „Клипът на „Грамофона” се въртеше навсякъде. Сценарият и разкадровката си бяха наши. Затова всичко беше разказвателно, буквално играехме текста, но стана весело и забавно. В този клип участват петдесет актьора. Снимахме вичките си приятели. Правехме ги на маймуни и те ни помагаха с удоволствие.”, споделя Росен. Текстовете на парчетата пишат сами. В албума половината текстове са на Тони, а другата половина на Росен. „Еци също правеше и музика, и текстове, но той беше по-взискателен, докато ние с Тони правехме по песен, докато си пием уискито. Да си автор на музиката или текста в Три и половина беше нещо много разтегливо, защото като занесеш идеята, веднага се намесват всички и променят всичко да неузнаваемост.”, разказва Росен. „Наистина бяхме група. Не че не спорехме и не се карахме, но накрая ставаше яко. Груповото свирене е като групов секс, ако на един не му е гот, всичко се проваля. Все едно свириш на всички инструменти сам, все едно скачаш от „голите скали”, все едно движиш крайниците си в абсолютен синхрон. Знаехме кой какво ще изсвири в точния момент. Това повлия на хората и те ни обикнаха.” Както казва Лили Иванова – „моята публика” - ние пеем за нашата публика. Когато знаеш и усещаш, че публиката те харесва, ставаш витуоз. До ден днешен се изумявам от растящата фен група. „Три и половина” се оказа важен фактор в живота ми, допълва музикантът. За живота му на художник, за вдъхновението, смисъла, професията, образованието и гилдията си говорим без цензура в следващите редове. - Какви са твоите впечатления от Националната Художествена Академия и образованието, което тя дава? Интересни са ми твоят опит и твоята позиция. Аз просто нищо не научих от този предмет - керамиката, защото не ме интересуваше. Не исках да работя това. Въобще Академията като образование нищо сериозно не ми е дала. Получих средата, в която живеех, контакта с истински художници и студенти и някак си самоувереността, че ти можеш да го правиш това нещо. Нямам широки наблюдения за това какво се случва днес, но познавам студенти и те също смятат, че не научават нищо там. И не е тайна, че интересът към тази професия е паднал много, защото да си художник в България в момента означава да си без пари. Ако не си име, ако не си в официалните среди, почти нямаш шансове. Много студенти след това започват работа в разни фирми, на компютър. Преподаватели са протежетата на старата гилдия и тази Академия си остава една затворена система. Преди две години присъствах на обявяването на двете стипендии за живопис - решението на комисията беше взето, след като Светлин Русев посъветва членовете й. - Ти не си член на Съюза на Българските Художници... Да, не съм член. Обмислях да стана, приготвих си всички документи, но в последния момент се отказах. Реших, че не ми е нужно това обвързване със Съюза. В държавните структури нищо не се е променило, стилът им е следствие на академичното образование. Аз не харесвам този стил, защото в Академията още се учи по руската школа и продължават същите принципи. Това академично-анатомично рисуване е руска школа и още не можем да се оттървем от него. Техните изисквания са много малка част от голямото изкуство. - Все пак кои са твоите учители? Единственият човек, от когото съм учил живопис е Вихрони Попнеделев. При него учих една година, когато той преподаваше в училището в Троян. След това ходих на курсове при него, интересувах се от неговите работи, ходил съм в ателието му. Определно мога да кажа, че това което знам, го знам от него. Преди няколко години направих изложба в Дупница. Дадох интервю, в което казах, че се уча от импресионистите и тогава излезе една статия, която беше озаглавена с големи червени букви - „Ученик на Пикасо прави изложба в Дупница.” Хаха. Това са моите учители – Пикасо, Гоген, Матис... Отделил съм много време да ги чета, а след това да си правя собствени заключения. Разчитането на картини не е проста работа и не всеки може да го прави. - Кога един художник става професионалист? Който живее художник - яде, спи, пие, живее като художник, той е професионалист. И се храни от професията си. Не влагам отрицателен смисъл в думата „професионалист”. Тя означава самодисциплина, спокойствието да станеш сутринта и да кажеш днес ще рисувам. Тоест, не се забавлявам с лов и риболов, а днес трябва да рисувам и правя самото рисуване забавление. Когато човек има смелостта да каже - това е най-важно и всичко друго отива на заден план, е професионалист. Макар че понякога работата на художника е да се погрижи за любимите си хора, за нещата от които зависи неговият живот. Защото моята концепция е, че не художникът, а неговият живот рисува картините. Средата, местата, кафенетата, които посещаваш, обстановката в ателиетата – това рисува картините. - Любовта извор на вдъхновение ли е? Аз мисля, че да. Много често загубата на любовта или липсата на любов прави нещата. Самотата не ме вдъхновява. Изпитвал съм самота, въпреки че около мен винаги има хора - когато нямаш близки, навалицата те товари още повече. Преди известно време бях в десетмесечна депресия, изпитвах самота, не ми беше ползотворно време. Любовта стимулира, дава енергия, дава идеи, тя е движещата сила. Макар че понякога любовта – тази гладката, щастливата ти взима много време. Мен любовта ме зарежда с енергия. Дори почвам да рисувам по-добре, някак си имаш пресни спомени за чувството, за топлината, и имаш обострени сетива. Прави ме по-чувствителен, по-съзерцателен, по-спокоен, в зависимост от любовта. Най-малкото те прави смел, защото си уверен в себе си и ставаш по-решителен, а за рисуването тези качества, както и самочувствието рисуват картините. Точно, когато има любов, правя експерименти. Но това, което те вдъхновява, не винаги е обект на твоите картини. Може да ме вдъхнови жена и да нарисувам ваза с цветя. Тя просто провокира друга естетика – по-фина, по-цветна, по-експресивна. И морето може да е муза, макар че не съм маринист. Със същите материали и теми, но там нарисувани, картините стават по-различни. - Какво забелязваш в един човек най-напред? Абсурдът е, че аз не съм добър физиономист. Не запомням лицата на хората. Мога да си говоря с някого един час и после да ми е трудно да кажа дали е с брада или без. Но в мен много силно се запечатва излъчването, ако човекът има такова. Много силно ми въздействат хората с добра енергия. Имам сетивност за нея. Друго важно е дали имаме допирни точки, общи теми, дали се харесваме, най-грубо казано. Така хората стават важни и маловажни за мен. Външният вид никога не е бил важен за мен. Впоследствие откривам качества, чар, които не съм забелязал у човек, чийто външен вид не ми е направил впечатление. - Често участваш в пленери – на остров Тасос, в Копривщица... На пленера нямаш друга работа, от сутрин до вечер рисуваш, имаш материали, подслон и храна. Имаш време. Гениалните неща се раждат в момент на скука. Хубавите работи стават много бързо. Много бързо и много лесно. И когато си съсредоточен и имаш една седмица само да рисуваш и да се развличаш, се получава. Начинът, по-който се развличаш е много важен. Ако един художник не пилее половината си ден, той пилее живота си – не знам на кого е тази мъдрост, но много ми допада. - Как си позволяваш всичко това? Как се издържаш? С единия крак съм в пропастта, с другия съм на огромния път към успеха. Не съм само аз. Просто си казваш - сега ще дойде един клиент... Всичко е въпрос на вяра и на смелост. Стъпка по стъпка мислиш по проекта, който искаш да осъществиш. Това много изтощава. Неслучайно изкуството се ражда там, където има богата държава. Но това също така ме стимулира. Успявам да практикувам, защото има хора, които ме подкрепят. Понякога разчитам на добронамерени към моята дейност хора. Друг път приятелите купуват в много важен за мен момент - Като каза държавата, сърдиш ли й се? Аз съществувам в собствен свят. Не съществувам в държавата. Не очаквам да получа нещо от държавата. Обаче ще отворя една скоба. Забелязах как Екс ан Прованс може да бъде едно топло, жълто, романтично място, на което продават цветя и топли франзели и е пълно с кафенета, а на гърба на менюто пише кои личности са посещавали това кафене... И това съществува отдавна. Екс ражда Емил Зола, Пол Сезан. Предразполага към творчество. От много време импресионистите отиват там да рисуват Червената мраморна планина. Съвсем близо е Арл – също е цветно, там е мястото на Ван Гог. Докато Авиньон е един сив и скучен град, което действа смазващо. Красиво и естетско, но смазващо. И тогава се замислих как това зависи от кмета на града и приоритетите, които той поставя. - Ти си ми казвал, че на българското изкуство се гледа като на постсоциалистическо изкуство. Мнението на хората в чужбина е, че българите, които са завършили по време на социализма са с промити мозъци и от тях не може да се очаква изкуство. Ако си млад българин, все пак имаш някакви шансове, предполага се, че може да си поклонник на западна култура или да разполагаш с повече информация. В чужбина се пробива с личен контакт, тогава хората си променят мнението за теб. - Разкажи ми за Париж. За много малко време – десет дни - видях много неща. И много неща не видях, защото трябваше и да рисувам. Имах уникалния шанс да вляза в ателието на Пикасо. Бях поканен от Клер Моро, която сега населява това ателие и е художничка от световен мащаб. Впечатление ми направи, че в началото хазаинът беше стриктен и строг като всеки хазаин – не пипай това, можеш да ползваш само това и онова... Но после го поканихме с нас на Сена и той беше впечатлен от средата, която успяхме да си създадем – с виното, хайвера, синьото сирене, музиката, музикантите... После му пуснах видео от концерти, в които съм свирил с моята група, един концерт на площад Батенберг. Той ни покани на един купон, на един покрив и всички бяха впечатлени от нас. Домакинката изпълни шансон, за да ни поздрави, всички се занимаваха с нас. Там имаше учител по блус, дадоха ми китара и аз свирих.... Бях изумен как хазаинът ме прие. Преди няколко дни дойде на гости в ателието ми, тук в България. Казва се Мишел. Останахме приятели. По този начин мога да изляза навън, само с личен контакт. - Така ли се случи и с италианския художник абстракционист Албино Питти, с когото бяхте близки? Ти дори започна да рисуваш абстрактно... Да, наистина станахме много близки. За него вече няма проблем, че съм възпитан в соца.Той ме въведе в един друг свят, в една друга логика на рисуването и аз просто реших да пробвам. Абстракцията е много интересен стил, защото вече не можеш да играеш със заучени неща. Чрез абстракцията стигаш до същото лице по друга пътека. Не тръгваш от композиция, форма, анатомия, а тръгваш от усета, чувството, от това, което те е дръзновило. Аз преоцених стойността на една картина, почнах да я ценя по друг начин – вече виждам какъв усет има този художник, а не каква техника има. Това са неща, които се учат, докато истинското изкуство е усет. - А не е ли вярно, че абстракцията е натрупване от умения за перспектива, композиция и т.н.? Не. Това е остаряла теория. Абстракцията има друга логика. Рисуването е наподобяване на природата. Природата е божествена. Няма по-силна дума от това. Ние смъртните имитираме природата и правим само едно лошо копие. Ти никога не можеш да направиш истинската природа. Освен видимото в природата, което е пречупено през твоята глава и всеки го вижда по различен начин, ти не можеш да нарисуваш функцията на тази визия. Само Бог може да направи божествена картина. Не виждам логиката да се рисуват фигурални картини, разбираемите неща. Още по-малко има смисъл да се рисува реалистично. Това за мен са само технически умения на един много добър занаятчия. Възхищавал съм се на много такива неща, но въпреки това рисуването е мислене, тоест ти трябва да храниш своето дръзновение от реални обекти, от природата. Погрешно е да взимаш идеи, да се дръзновяваш от изкуство. То не е Божествено. Веднъж синтезирано, не трябва да го пресинтезираш, защото тогава става все по-неизлъчващо нищо. Трябва да се зареждаш от природата, когато рисуваш. Единственият начин да си драг Богу е да откриеш нещо ново. Да оставиш неговото божествено да работи. И тогава се появява абстракцията. Тогава, когато не ти е ясно какво правиш, работи подсъзнанието. Защото когато мислиш с твоите три процента от мозъка, става нещо по човешки сбъркано. - Как се справяш с творческите колаборации? Какво дават те? По принцип художниците са много затворени хора. Самият акт на това изкуство е самостоятелен. Колкото повече потъваш в тишина и уединение, толкова си по-съсредоточен. Така наречената муза за рисуване е такова състояние на мозъка, особен вид мислене, което ти отваря някакъв друг поглед върху нещата. Себични, особняци, дори дървени глави, философи, социалният живот им издиша – това са художниците. От друга страна ателиетата са място, където художниците контактуват с много различни хора. Преди фейсбук аз нямах с кого да говоря за моите прблеми, нямах колега, с когото да коментирам, дори на занаятчийско-техническо ниво. Благодарение на фейсбук започнах да колекционирам художници. По картините разбираш много за начина на мислене. Така намерих и Николай Димчевски и Трендафила – млади художници. Направихме доста пърформанси с други хора, Николай и Трендафила дори работиха в едно ателие, осъществихме тримата заедно и проекта 3D ACT.... Оказа се, че мога да работя с хора, с които мога да коментирам нещата на моето ниво на мислене. Иначе не обичам екипната работа. Споделям мисълта на Висоцки, че не може да има една песен с двама автори. С Николай Димчевски сме работили и съвместно, например правихме бодиарт върху едно момиче, но това са пърформанси. Тримата с Мария Налбантова рисувахме върху една стена. Това е движение, не е картина, не е краен продукт. Важно е да намериш съмишленици – с един език. Рисувайки в екип, ти оставаш индивидуалист, ти оставаш себе си, със своя характер и своя почерк. От друга страна има едно много полезно крадене на идеи, палене. Това е силата на екипното рисуване - когато срещнеш добра проява, състояние, талант, тогава ти започваш да рисуваш добре. Това го има и в свиренето, и в секса – начинът на твоя партньор да му бъде добре, е да направиш така, че на теб да ти бъде добре. Тоест, начинът е да си искрен. Рискът също е голям, защото и убиването може да е голямо. При мен и Николай Димчевски няма доминиращ - аз съм по-силен в неща, които съм научил в Академията, той е по-силен в добрата идея, в новата интерпретация на класическите теми. Има едно допълване. Това е смисълът на тандема. - Ти свириш, снимаш, пишеш... Това са изразни средства, които идват при теб. Аз не съм човек, който пише разкази. Изразяването с думи не ми е силна страна. Но колкото повече изразни средства владееш, толкова по-добре се изразяваш. Когато почнах да пиша разказа си, нямах никакво желание нито да пиша поезия, нито да рисувам, нито да свиря. Тогава рисувах абстракции и в общи линии изследвах настроението си. Но тогава ми дойдоха думите, комуникирах с хората и чувах думите, виждах черти, които не мога да опиша в стих или в песен. Тези неща могат да се опишат в разказ. Въодушевлението може да е едно и също, но като повод да правиш нещо е различно. - ... Но през повечето време си и бохем... Какво е да си бохем? Бохем е ти да създаваш емоцията, средата, атмосферата. Ти да си двигателят, ти да си оазисът на тази атмосфера. Да имаш ателие, да имаш музика, да може хората да влизат в друга вселена. Когато хората идват в моето ателие, те да се чувстват на една друга планета, а не в центъра на София. И да живееш в тази вселена. Бохемството е и тежко физическо натоварване. Прилагам практики за възстановяване – медитация, йога. Общуването с хората е много изморително. Ние постоянно се излагаме на показ – изложбите например. Ти си постоянен актьор във филм. Бохемството е когато си пиеш кафето сам и никой не те наблюдава, да го правиш на люлка. Бохемският начин е твоето жертвоприношение в името на картините – животът рисува картините. Най-голямата ми инвестиция е в свободата и сега се чувствам много по-свободен отколкото преди и отколкото другите. - И последно, да те питам за морала. Ти май си от хората, които ненавиждат морализаторстването.... Много интересна тема. Аз съм доста ексцентричен човек и нищо човешко и нечовешко не ми е чуждо. Намирам всичко за нормално – и морала, и неморалното. Отворен съм в това отношение. Нямам нищо против женската любов, нито против мъжката любов, нито хетеросексуалните, какъвто съм и аз. Моралът е много мръсна дума. Има възрастни хора, които са много по-мръсни в мисленето си и в желанията си, отколкото младите момичета, които се целуват със своите момчета в трамвая или се събличат, за да бъдат рисувани. Те не мислят за морал, не познават тази дума, но всъщност са много по-чисти и честни в помислите си. По повод голите тела, които рисувам, съм си мислил много за границата. Всъщност в последно време открих думата порядъчност. И е добре човек да е порядъчен. Правил съм какви ли не експерименти - с всичко. В момента се чувствам узрял, за да се върна към първото нещо, което възпитаха в мен – да си порядъчен. Това означава да си откровен с хората, да не ги лъжеш, да не играеш игри, да не си фалшив, да нямаш задни мисли, да си абсолютно прям с хората. И много важно – да си добронамерен. И добродеятелен. И мисля, че това е бъдещето. Младото поколение върви с рогата напред, както всяко младо поколение, но имам усещането, че това са преломни години - сменя се мисленето, ценностната система. В космически план се променя животът ни и много вярвам на това ново покление. Аз се уча от младите хора, много обичам да контактувам с тях. Това е скок, страхотно преобръщане и моралът има съвсем други стойности. Той вече не е фалшив. Това да нарисуваш една гола жена и да я покажеш на хората..., обществото слага една граница – ако е арт може, ако не е арт, не може. Артът може да показва всичко, но той показва нещо интимно - тогава доколко морален акт е да покажеш голо момиче? Години наред се опитвам да рисувам така, че едно голо женско тяло да действа красиво и да не е еротично. Камо ли да действа порнографски! Границата е много тънка. Едно голо тяло да излъчва красота – много време съм се опитвал да го постигна. Скоро си говорих с колеги, че дали е красиво еротична или порнографскa една картина е проблем на гледащия, а не на рисуващия. И все пак си мисля, че рисуващият може да направи така, че картината да действа красиво. Той може да накара зрителя да види в картината му лудостта, свободата или да го накара да си качи краката на масата, докато си пие кафето. Да те освобождава – това е една от основните функции на изкуството според мен. Бодиартът е с една крачка в грубото погазване на морала. Всъщност целта на всеки вечерен акт или бодиарт е чиста и морална. От разговора аз оставам с убеждението, че човек сам избира кой цвят да вижда, дали да му е цветно въобще и как да му въздействат блоковете със старите мазилки – ужасяващо или топло. И тъкмо бях решила, че Росен Марковски е обърнал гръб на ежедневието с неговите битовизми, че бунтарят в него е заспал за дълго време и се е отдал на всепоглъщащото изкуство и бохемски живот, и той повежда кампания срещу Министерството на културата, наречена „Да свалим срамния печат от картините си”. Става въпрос за закона, принуждаващ художниците да предоставят творбите си пред специална комисия, която да удостовери, че картините им не представляват обект на българското национално културно наследство. „Повеждам война срещу таксата и печата, с който дамгосват картините ни, за да можем да ги изнасяме зад граница. За мен този печат е срамен и абсурден. Решил съм да организирам серия от некултурни прояви пред Министерството на културата”, коментира възмущението си художникът. За съжаление гилдията мълчи.

Прочети цялата новина http://offnews.bg/news/n_1/n_630430.html

Свързани новини: