- Г-н Карабашлиев, прочухте се като даровит белетрист и драматург. Като киносценарист обаче имате премеждия покрай филма “Имало едно време един уестърн” с участието на Каудия Кардинале, сниман по ваш сценарий. Сложна е историята, стигнала до съд и засяга авторското право. Каква е ситуацията с това право у нас?

- Проблемът с авторското право не е чак толкова сложен, колкото някои хора опитват да го изкарат. Ако си, да речем рибар и ти откраднат мрежите - ти си лишен от препитание и затова крадецът трябва да бъде наказан не само защото е присвоил това, което не му принадлежи, а защото те е лишил от възможността да храниш себе си и семейството си, нали така? Същото е ако си архитект и проектираш по поръчка къща за някого, а той после я построи хем калпаво, хем вземе, че не ти заплати обещаното. Или си скулптор като министър Рашидов и някой ти възложи да направиш пластика на тракийски конник, но след това този някой ти я присвои и преправи на бедуин с камила, а после твърди наляво и надясно, че ти дори не си автора.

 Присвояване на плода на чужд труд, на чужд талант, на чуждо време и чужди усилия е кражба, както и да го погледнеш. И е дълбоко неморално. Но, вижте, моралният компас на някои хора е повреден и няма какво да се прави, защото такива хора има навсякъде по света. Проблемът е, че у нас съществува система, която не само не санкционира такива действия, а напротив - тя ги храни с обществени средства, които идват от нашите данъци. Националният филмов център например е такава обществена институция, боравеща с милиони на данъкоплатци, но реален обществен контрол там няма, а прозрачността е като в мочурище. Моят случай е просто един пример.

- Това не е ли частно-правен проблем обаче? Вие търсите авторските си права, но продуцентът от отсрещната страна, който е направил филма твърди друго?

- Това би бил частно-правен проблем, ако ме беше излъгал един частен продуцент, който си е извадил от джоба едни частни пари и беше направил един частен филм. Ако беше такъв случаят не бих занимавал нито Министерство на културата, нито НФЦ, а единствено прокуратурата. Когато обаче един продуцент е взел едни публични средства с уговорката да създаде един културен продукт - това вече е публично-правен проблем. Виждате ли разликата? Частни пари - частен проблем. Обществени пари - обществен проблем.

- Само в киното ли се случва това?

- Не. Преди 7-8 години например имах подобен казус с моя пиеса, която се игра из цяла България без да има договор с мен. Режисьорът беше решил да я “подобри” и я беше окастрил - рязал персонажи, сюжетни линии, добавял текст и т.н… без въобще да има договор с мен, автора. А на плаката гордо пишеше, че пиесата е подкрепена от Министерството на културата. По това време живеех в Америка. Писах писма, брах ядове, сезирах въпросното Министерство на културата, в което има агенция Авторско право. Имаше един чиновник там, забравих му името, който получаваше заплата, за да защитава авторските права на гражданите, а на практика единственото, което направи беше да каже, че от него нищо не зависело. Сигурно още работи там и още получава заплата. (Смее се.) Та, тогава, с помощта на адвокат потърсих правата си. И доникъде не стигнах. Качих се на самолет, дойдох до България, отидох до Министерството на културата, срещнах се със заместник министъра. Казвам така и така - тази моя пиеса се играе, ей тук на Раковска, но с мен няма договор, може ли да спрете това? Нямало законови основания. Ама, казвам, нали пише “с помощта на Министерството на културата”, значи с ваша помощ тук се вършат незаконни неща. Какво съм имал предвид? Ами - казвам - играе се пиеса без договор с автора й. Няма как да задължим продуцента да има договор с автора. Значи - казвам - вие, Министерството на културата субсидирате пиратство? Вдигане на рамене. Оказа се, че едикойси познавал едикойси и не искал да си има неприятности с еди-пък-койси. Ей такива неща...

- Какво ви съветваше адвокатът?

- Съветваше ме да направя случая публичен, да осветя всички тези лисугери и техните мизерии, но аз не го послушах. Прекратих делото. Виждате ли, човек инвестира ужасно много енергия, а и пари в подобни негативни емоции, не си заслужава. Но ето че години по-късно подобна история се повтори, застигна ме отново, този път с присвояване на мой сценарий и незаконното му използване в “Имало едно време един уестърн” с режисьор и продуцент Борис Десподов. Както често се случва в живота, недовършените неща рано или късно те навестяват пак. Явно не съм си научил кармичния урок...

 Та, искам да кажа краде се не само в киното и не се случва само на мен. След като разгласих това ми се обадиха десетки хора - сценаристи, писатели, режисьори… плагиатства се, вършат се първобитни, грозни неща. И, ако едно общество е с ерозирали морални устои, а законът го позволява - ще продължава да се краде повсеместно.

- Доколкото се запознах с премеждието ви, в което като потърпевш се оказвате едва ли не обвинен. Разчитате ли на справедливост, възмездие някакво?

- Не се изживявам като жертва. Не рева, не мрънкам. Разчитам на справедливост, разбира се, затова направих каквото трябва по законния ред.

- Можехте да дадете гласност на това, когато Клаудия Кардинале беше в България. Може би по-бързо щяха да се решат нещата.

- Да. Още преди почти 10 месеца. Можех да тръгна по медиите и да превърна цялата тази работа в един медиен цирк. Но не го направих, а тръгнах като последния наивник по законния ред да сезирам с официални писма всички възможни инстанции, които са финансирали този филм - Националния Филмов Център, Министерството на Културата, Българска Национална Телевизия и др., посочвайки им, че е налице грубо погазване на авторските права. Адресирал съм писмата си до Вежди Рашидов, до Камен Балкански, до Вяра Анкова, до Севда Шишманова. Поименно. Преди почти 10 месеца. Познайте досега има ли някакви реални резултати. Би ми било любопитно да видя как щеше да реагира Министърът на културата, ако нещо подобно му се беше случило като творец.

-Помоему става дума за вид присвояване, кражба по народному. И се сещам за даровития поет-циганин от миналото, който при отсъствие на музата му, подирил друга от далечните съветски републики. Пипнал оттук оттам чуждата творба и се подписал. Но го спипали и изобличили в плагиатство. Посрамен, съкрушен повече не прописал. На такова “покаяние” способни ли са “плагиатите” във вашия случай?

- Не знаех тази история. Има обаче нещо красиво в това, че циганинът се посрамил и спрял да краде. Тук обаче никой никого не спипва за плагиатство; няма и как да спипат някого, ако не го гонят. А тук не гонят. И плагиатите продължават да висят на държавната хранилка.

  Вижте, има две понятия, които са основни за формирането на които и да е общества - понятията срам и страх. Срам пред ближния, срам от съседа, срам от колегата, срам пред децата… И страх от закона. Страх от бога. Страх от наказание. В по-традиционните, по-примитивни общества, понятието срам работи отлично. В по-напредналите, индустриалните работи само страха от закона. В нашето и двете не работят. Докога?

- Но да продължим с авторското право. И в него е проблемът, освен в междутворческите взаимоотношения. И тук ли авторът разчита на дадена дума от някого, комуто се доверява, а не на точно установени регламенти, неподлежащи на субективни тълкувания?

Всичко винаги започва с дадена дума и за мен свършва с нея, но разбира се, не всички мислят така, затова са изобретени и регламентите. Ако обаче тези, които уж трябва да съблюдават за точните регламенти при разходването на обществени средства - Националния филмов център, например - са свързани по някаква линия - роднинска, приятелска или по интереси - с ползвателите на тези средства, както е в случая - какво правим тогава? Някои хора се облагодетелстват, други се блъскат нахалос. Дотук - не е чак такава беда - няма как да има за всички, нали така? Но ако въпреки това, че са се облагодетствали, тези помазаници не са успели да произведат блага за обществото - тогава какво правим? Как измерваме полезността им? Истината е, че порочните практики дават уродливи резултати - просто вижте колко малко читави филми са направени в последните 25 години. Резултатите говорят сами за себе си.

- Споделяте, че ще продължите да си пишете вашето, все едно не е било горчивото преживяване. Ще го метнете ли снизходително зад гърба си?

Моето писане не зависи от моралните устои на този или онзи. И не става въпрос за моето писане тук, а за това, че има сериозен проблем в системата за финансиране на културни продукти в България. И тази система отказва да се самореформира. А без да се реформира колкото и пари да се наливат - те ще отиват по същите корупционни другаро-мафиотски схеми. Системата има нужда не от просто реформа, а от реформатиране.

- Станахте главен редактор на изд.”Сиела”. Разбрах, че довършвате роман…

Да, главен редактор съм на най-голямото българско издателство. Но то е голямо не само заради най-големия си паричен оборот, а заради човешкия си потенциал, заради хората, които работят там - с ум, сърце и талант. Удоволствие и отговорност е.

Да, довършвам роман от доста време насам. Голямо довършване падна.

- Как го съвместявате писането?

- Ами - просто пия повече кафета.

- Книгоиздаването е също бизнес, подобно киното. Какви са ви затрудненията?

- Не сте права. Книгоиздаването в България е бизнес, киното не е. (Смее се.) Тук книгоиздаването се налага да е бизнес, защото няма обществени средства, които да го подкрепят. Не мисля, че е и нужно. Книгоиздаването си е реален бизнес и връща на държавата немалко данъци всяка година. А киното се издържа почти изцяло от обществени средства. Донякъде разбирам това. Но е изключително странно защо Министерството на културата подкрепя кино и театър, а няма ангажимент към българските писатели, към българските разказвачи, българските драматурзи, сценаристи, към българските издатели, към българските редактори, въобще българските хора на словото. От словото тръгва всичко. В цял свят и най-добрите филми или пиеси тръгват от автори, от писатели, от сценаристи, от писаното слово.

- Искате да кажете, че нямате подкрепа от държавата?

- Подкрепа нямаме. Но пък имаме един от най-високите в Европа ДДС върху книги. За сравнение в Англия е 0%. В България - 20%. България е единствената страна в ЕС, която не се е възползвала от възможността да облекчи данъците върху книгите. Явно сме по-богати, или по-умни, та нямаме нужда да четем толкова. Тъжно.

- Как се справяте?

- С работа. Нашето издателство има доста над 30% ръст в последните 2-3 години. Отварят се нови книжарници. Издаваме страхотни книги, които децата всъщност четат. Тийнеджърите са все по-четяща група, ако има какво да им се предложи. Искам да подчертая и да алармирам: най-грозният враг на България е невежеството. И войната срещу него, макар и тежка трябва най-сетне да бъде обявена. Но, ако правителството има интерес невежеството да пуска бюлетини, нашата задача става много трудна. Засега не виждам какъвто и да е ангажимент от страна на властимащите към грамотността и културата на народа ни. Библиотеките в страната нямат целеви бюджети за купуване на нови книги, а искат да вкарат деца в читалните. Как да стане? Нали всеки има поне един брой на “Овчарчето Калитко” вкъщи. Децата искат нови книги, нови истории, ново знание.

- И си му дойде редът на баналните въпроси от прословутия "Терминал 2". Липсва ли ви Америка, в която поживяхте? Ако ли да защо, ако ли не – пак защо?

- Не ми липсва Америка. Обичам България и съм избрал да живея тук. От Америка ми липсва единствено усещането за неизбежността на закона. За това, че ако погазиш закона и те гепят ще ти счупят бъдещето. И в Америка се извършват всякакви престъпления, но всеки знае какво го чака, ако бъде хванат - безрадостни дни и дълги нощи. И нежелани мъжки приятелства. (Смее се)

Нашият гост:

Захари Карабашлиев е роден във Варна през 1968 г. Завършва „Българска филология“ в Шуменския университет и филмови продуцентски класове в Лос Анджелис. В САЩ живее от 1997-а до 2014 г. Автор на романа „18% сиво“ (награждаван преиздаван неколкократно), сборника с разкази „Кратка история на самолета“,на пиесите „Аутопсия“, „Неделя вечер“, „Откат“, отличавани на редица фестивали.