Националните герои не умират. Не само символично, но и биологично. Народът не иска да приеме, че Васил Левски е обесен, а Христо Ботев застрелян. Вярва, че са оцелели, за да крепят неговия дух. С легенди, които са живи и днес.

 

За Левски се говори, че е екзекутиран негов двойник. За Ботев се твърди, че е заловен, заточен и освободен. Доживява дълбоки старини в Цариград.

 

Генезисът на този

 

мит е във

 

възрожденския печат

 

По-точно във в. “Български глас”, който излиза в Болград. Той се списва от Киро Тулешков, революционер и близък другар на поета. “Български глас” първи публикува известие за преминаването на четата. С дата 25 май 1876 г. четем:

 

“Пишат ни из Свищов, че Христо Ботйов Петков се появил с една чета въстаници в Рахово, който е на Дунава срещу Бекет. Тия храбри юнаци всичките бяха облечени в българска народна форма и с левове нашити на шапките им, запалиха Рахово и като се присъединиха с жителите заминаха за Враца и Плевен.”

 

Не може да виним Тулешков за грешките, защото Болград е далече от България. На 15 юни той се поправя: “Щом стигнали на брега срещу селото Козлодуй, то всичките наскачали на брега в своето окаяно отечество и с радостен глас всички извикали:

 

“Да живее България

 

и нашият храбър

 

войвода!”

 

“В това време - продължава Тулешков - г. Ботйов извадил сабята си и направил кръст на земята, после казал: “Братя! Ето че ние в тая съща минута се намираме в нашето поробено отечество, в което ако ние не бяхме се сдружили да минеме по своята собствена воля, то никога не щяхме да стъпиме в неговите прекрасни предели. Нас ни са прокудили тираните да се скитаме немили и недраги по чужбини; да ходиме голи, боси, гладни, жадни и от всяка една народност презрени затова, защото не сме искали да гледаме как турчинът беснее и да прекланяме глава на дивите азиатци и чорбаджии. Всички сега последен път трябва да се закълнеме как ще бъдеме верни на отечеството си и че ще се бориме до последната си капка кръв. А нашата храбра чета ще носи име Св. Георги.” Всички в един глас извикали: “Ще се биеме, ще измреме за отечеството си”. После като вземал всеки един в ръката си пръст и я целувал”.

 

Оттук нататък Киро Тулешков изпада в това, което наричаме революционна романтика и исторически оптимизъм

 

Четниците веднага убили десет турски низами. Първа жертва паднал Димитър Пехливанина, който всъщност оцелява. Към дружината се присъединили 105 местни храбреци, а са били само петима. При Траянови врата бойната единица вече брояла 5000 юнаци и влязла в сражение с четири батальона турска войска. Над 2000 жертви дали поробителите.

 

В следващите броеве Киро развинтва фантазията си със страшна сила. Четата отдавна е разбита, войводата е мъртъв, а той информира: “Ботйов е президент.”

 

Поборниците са изклани, избесени и пратени на заточение, но редакторът е оптимист: “Пишат ни из Цариград, че войводата Ботйов се намирал във Витош планина. Разказват ни още, че някой си Сидер, който се е появил в последно време по тия места с 500 души, бързал да се присъедини с тоя храбър войвода.”

 

Дописките в

 

“Български глас”

 

безкритично се

 

препечатват

 

от другите емигрантски издания. Само сериозният в. “Нова България”, основан от Христо Ботев, се съмнява: “Обичаме да излезе истинска новината на “Българ. глас”, който казва, че войводата Ботйов се намирал по Витош планина и че някой си Сидер с 500 души бързал да се присъедини с този войвода. Ние се двоумим на това известие, защото, ако беше се появило от българска страна нещо колкото една игла, турците би го направили досега на черясло и срещу 50 души въстаници изпратили би 500 и повече души потеря.”

 

Чуждата преса пък праща Ботев от Витоша в Рила. През октомври нашият в. “Стара планина” преразказва новина от немския “Везер Цайтунг”: “Една доста значителна чета се намерва в Рила планина, едно стръвно горско място на юг от София. Главатар на тази чета е прочутият Бончур (Ботйов), който е познат още от приключението на “Радецки”.

 

В чужбина никога не са били наясно с българските национални герои. Много по-късно поетът Кирил Христов сочи, че руските вестници често бъркат Ботев с Левски. А на Киро Тулешков такива са му били информаторите. Дойде някой в редакцията и чул-недочул, разказва небивалици.

 

По същото време Константин Иречек е в преписка със Симеон Христов-Пиротчанец. Чешкият историк иска сведения за случващото се в България. С дата 8 август 1876 г. Симеон му пише от Белград:

 

“Известих се за някои новини, но за които не мога ви дам никаква сигурация за верността им. Дошли в Кладово някои момчета, пребягнали из България, и приказвали, че в околностите на Търново, Габрово, Свищов и места, които лежат около Рилската планина, подигнали се с нови сили и отчаяно се борят. За прибежище си избрали Рилската планина, гдето се намерва и г. Ботйов. Искат да кажат, че Рилската планина е пълна с бунтовници, понеже тез гористи места само са свободни за тях, гдето могат свободно да дихат.”

 

На 28 септември

 

Иречек праща

 

от Прага депеша

 

на Пиротчанеца:

 

“Дойде едно момче из Свищов, което ще тука учи сапунджилък. На 11 мая беше в Габрово на училище. Разказваше ми за въстанието, за бедно въстание, за което във вестници толкова шум направихме! Бяха 1000 селяни с 400 пушки, под предводителството на поп Харитона и на учител Кира. Кабакчиев и сега още ходи по сливенските и дряновските планини. Ботйов, каже, седи с останци на четата му нейде в Тетевенско (аз мисля, че давно вече погинал).”

 

Константин Иречек е прав, но кой да вярва? На 3 ноември 1876 г. в “Стара планина” е поместен “Мартиролог на български ратници”. Включен е и Христо Ботев с бележка под линия: “Ний не знаем да повярваме ли за смъртта на героя Ботйова, когато разказите на разните очевидци и другари негови разказват твърде различно.”

 

Много жилава

 

е легендата

 

за живия Ботев

 

Народът е убеден, че поганците са го пленили, оковали и хвърлили в Диарбекирската крепост. През 1896 г. тръгва слух, че избягал от там заточеник е лежал заедно с поета, който щял да бъде освободен. “Научи ли новината, че Ботев е жив? Бил заточен в Мала Азия”, спирал Яворов минувачите пред телеграфната станция в Чирпан.

 

Ботевата майка Иванка до края на дните си чака сина. Не й казват, за да не получи припадък. Дъщерята Иванка, кръстена на баба си, е студентка в Женева и също не знае. Съпругата Венета обаче изтръпва от вълнение.

 

Приятелят на семейството Илия Янулов си спомня: “Може да си представим какво ставаше в душата на Венета. Тя стягаше един куфар - ще отива да посреща Ботева, макар че сама не знаеше точно къде. Иванка трябваше да бъде предупредена. Писахме й писмо в Женева, че има такъв слух - “кажи й го с много заобикалки”, ме предупреждаваше майка й - “каквато е буйна, да не тръгне веднага, да чака телеграма”.

 

Съпругата на поета

 

преживява

 

още един стрес

 

Нейната внучка Венета Рашева-Божинова разказва: “Към 1900 г. на “Марно поле” в Търново се разположил някакъв чуждестранен паноптикум, в който имало сандъци от прозрачно стъкло с восъчни фигури на Ботев, Хаджи Димитър, Петьофи и др. Отишла да го види и Венета.

 

Щом застанала пред сандъка с фигурата на Ботев, тя започнала да бледнее и се строполила безчувствена на земята. Свестили я присъстващите и искали да я отведат до дома й, но тя отказала. А изкусно направената восъчна фигура представяла смъртно ранения Ботев със струяща кръв над окото, опасваща бялата му шия. Отпосле всеки ден, докато паноптикумът стоял в Търново, Венета отивала в него и безмълвна стояла пред восъчната фигура на Ботев.”

 

През 1927 г.

 

Христо Ботев

 

трябва да е

 

на 80 лазарника

 

Като изрежда легендите за неговата съдба, родолюбецът Борис Казанлиев пише: “Ботев е паднал жив и здрав в плен във време на боя, когато другарите му са били избити около него и когато се е лутал да събере и сплоти живите борци. След пленяването му турците пръснали слуха, че Ботев е паднал убит във време на сражението - и под най-строга тайна го изпратили на заточение в Диарбекир. Там той бил жив и до днес, но турците старателно заблуждавали и го криели.”

 

Преди десетина години получих писмо от Илия Василев Вишков, жител на дряновското село Гостилица. “През 1959-1960 година бях в гр. Хасково - пишеше Илия. - Там някои мои познати ми казваха, че Христо Ботев бил още жив в Турция на 112 години. Там имало някакъв човек, който нищо не говорел освен това, че се казва Христо и от време на време рецитирал стихотворенията на Христо Ботев.”

 

Народът не може да приеме, че Ботев го няма. Нужен му е да крепи неговия дух в сегашното бездуховно време.

 

 

Христо Ботев на парахода "Радецки"

 

Две песни за

 

безсмъртния Ботев

 

Митът за безсмъртния Ботев периодично се явява по хълмовете на времето. Фолклоризира се и влиза в народното творчество.

 

По време на освободителните борби в Македония се пее песен за дафиново дърво с вършини до небето и клони до земята. На него е кацнало “пиле соколово”, към което се обръща народният певец:

 

Кат стоиш, пиле,

 

толко нависок,

 

ти видиш, пиле,

 

Каравлашката земя,

 

Каравлашката земя,

 

земя Молдовия.

 

Там седи, пиле,

 

през тих бял Дунав,

 

жив и здрав, пиле,

 

Христо ми Ботйов.

 

Та ти кажи, пиле,

 

на Ботйо войвода,

 

да избави, пиле,

 

наши мили братя,

 

наши мили братя,

 

наши мили сестри!

 

През Балканската и Първата световна война Христо Ботев отново е под знамената за национално обединение. Тогава нашата войска пее:

 

Бея си събрал войници

 

сред нива

 

под зелен чадър,

 

не знае, че Ботйо

 

ще доде,

 

Ботю ле,

 

Христю Ботйова,

 

баш дотук,

 

море Мраморно!