Визитка:

Офелия Кънева е магистър по трудови пазари и системи за заетост от Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Притежава бакалавърска степен по управление на социални организации и преквалификация и насочване на работната сила от Софийски университет „Св. Климент Охридски“

Има дългогодишен опит в областта на защитата на детските права

В периода 2009-2011 г. е заемала длъжността директор на дирекция „Закрила на детето“ в Агенцията за социално подпомагане

- Г-жо Кънева, почти месец сте председател на Държавна агенция за закрила на детето (ДАЗД). Какво според Вас трябва да се промени в работата на агенцията?

- Държавната агенция за закрила на детето съществува вече 15 години.

Този период е достатъчен, за да се направи анализ на мерките, които са били предвидени при създаването на агенцията. Със сигурност има много неща, които трябва да се променят. Но няма нужда да се правят революционни и резки промени, защото това не помага на нито едно дете. Ще се съсредоточа върху няколко неща в рамките на лятото, с които да подобря комуникацията в самата администрация и между органите на закрила на детето. Ще подпомогна и инициативата на социалния министър Зорница Русинова за издигането на авторитета на централния орган за закрила на детето. Вече текат преговори с неправителствените организации, Националното сдружение на общините. Предстои среща с работодателите и всички официални партньори на правителството. Целта е да намерим най-точния начин, погледнат от всички страни, за да репозиционираме ДАЗД така, че тя наистина да бъде централен орган за закрила на детето.  

- Вие имате наблюдение върху процеса на деинституционализаиця от преди да заемете поста на председател на ДАЗД. Как според Вас върви той, има ли забавяне?

- Ако попитаме поколения от 1991 г., които са израснали в специализирани институции, безспорно има забавяне. Но, ако попитаме децата, които набързо натоварихме на едни бусчета и ги преместихме в други региони, те ще кажат, че това се е случило твърде бързо.

Деинституционализацията се случва и ще продължи. В момента сме на крайъгълния камък и трябва да отчетем внимателно пропуските, предизвикателствата, на които не можахме да отговорим. Но и много добрите неща, които се случиха за първи път в България – съчетахме ресурси от няколко мегаминистерства, никой друг не е постигал това. Именно интересът на децата успя да подчини всички други интереси.

Създадохме един приоритет, който обедини всички останали политически, общности и граждански интереси в името на деинституционализацията. Постигането на тази симбиоза е нещо, с което България трябва да се гордее. Всеки голям процес, какъвто е деинституционализацията, води след себе си и негативи, и неуспехи. За мен този процес като намерение, национален интерес и солидарност на различните страни е нещо, с което можем да се похвалим.

Както казах, за едни деца деинституционализацията се случи твърде бързо, затова трябва да се стремим да не допускаме тази грешка отново. Изпълнихме всички индикатори, но не съм сигурна, че отговорихме на всички очаквания на децата.

Деинституционализацията е процес, в който са намесени и проблемите на образователната система, и на здравеопазването, и на възможностите за оползотворяването на свободното време и намирането на таланти и за тяхната подкрепата. Истината е, че деинституционализацията до този момента не беше сезирана за възможността някои от децата да бъдат талантливи. Ние приехме, че говорим за децата с увреждания и няма начин те да са таланти. А защо да няма начин? Сега е моментът да вземем предвид тези неща и да ги включим в новия план за деинституционализация.

- Преди няколко години имаше идея да се забрани изоставянето на деца в институции, вие как гледате на тази идея и как би работила една такава мярка на практика?

- Не знам как би се случило на практика. Малцина са хората, които изоставят целенасочено и осъзнато децата си. Причините за изоставяне на дете са много. Има значение в кое населено място живее майката,  самотен родител ли е, има ли подкрепяща среда. Факторите са комплексни, но изоставянето на дете бележи целия живот. Не съм сигурна, че забраната ще бъде универсален отговор. Не съм привърженик на крайните мерки, защото децата не са едни и същи, нито пък ситуациите, в които попадат. Можем да регулираме нещата чрез много по-добро партньорство между създадените възможности. Инвестирани са много усилия и за развиване на капацитета на гражданското общество. Можем да разчитаме на работещи партньори на местно ниво, не само неправителствени организации, но и различни обществени комитети, които са ефективно работещи. Ние не сме ги признали като национални партньори, но на местно ниво съществуват. Може би е редно да им отдадем повече уважение и да използваме капацитета и ресурса им за това как да подобрим нашето административно действие на централно ниво. Много деца са подкрепени точно от една лелка, която гледа на тях като на деца, а не като на деца в риск. И така те получават шанс да имат уроци по пиано, да тренират бокс, да печелят медали, въпреки че са настанени в резидентна услуга. Това се случва точно, защото някой човек от местна инициатива е бил до кмета и са обединили усилията си. Искам да обърнем внимание на тези реални възможности.

- Колко деца са били изоставени от началото на годината. Какво според Вас трябва да направи в посока на превенцията на изоставянето?

- Само за първите 4 месеца се е наложило са се предприемат мерки за закрила за 1615 деца. В специализирани институции са били настанени 251 деца, в резидентни услуги – 579, в приемно семейство – 402 деца, а при близки и роднини - 383 непълнолетни. Децата се настаняват в специализирани институции в краен случай, само когато няма друга алтернатива. В крайна сметка бяха направени много сериозни стъпки за деинституционализацията.

- Спомняте си предполагам за репортажите в медиите за злоупотребите в центровете за настаняване от семеен тип. Смятате ли да направите проверки и ревизии на тези институции?

- Проверки се правят непрекъснато. За по-малко от месец съм назначила няколко. Искам контролните функции на агенцията, не само за центровете за настаняване от семеен тип, да са по-ефективни. Освен това да бъдат с подкрепяща роля за проверявания, защото целта на проверката не е само да накажем проверявания, но и да коригираме нещата, които не са се случили по най-добрия начин.

- За този близо месец получавали ли сте сигнали за нередности в центрове за настаняване от семеен тип?

- Да, няколко. Единият сигнал беше за шамар на дете, което действие често се подценява. От нашите проверки става ясно, че тези на пръв поглед леки провинения като това някой да бъде ударен зад врата, са сериозна тенденция, която често бива пренебрегвана. За ДАЗД тези провинения не са леки и им се обръща сериозно внимание.

- Все повече се говори за нова група деца в риск – става дума за деца, чиито родители работят в чужбина. Какви мерки обмисляте за защита на тези деца?

Мерки за закрила се предприемат за тези деца тогава, когато системата разбира за тях. В малките населени места е лесно тези деца да се идентифицират. По-голямата част от мигриращите родители са именно от малки населени, което ни дава възможност да си свършим работата по-бързо.  Има и един друг феномен, свързан с тези деца  – обратната миграция. Много от родителите, които преди години заминаха в чужбина и оставиха децата си при баби и дядовци, сега се връщат. С тези семейства имаме много работа, защото децата и родителите са отчуждени един от друг. Затова децата продължават да са в риск, въпреки че вече са с родителите си, защото нямат топла връзка помежду си. Тази липса на семейни взаимоотношения е част от проблема и е много подценяван. Една от мерките, която се прави и сега, но не масово, е на местно ниво чрез ресурсите на консултантските центрове да се подкрепят деца и възрастните. Знам за няколко случая в Северна България, в които екипи на два консултантски центъра работиха 5 месеца, за да направят така, че майка и дъщеря да си проговорят, след връщането на майката от чужбина.

 - 9-годишното момче Станимир, което се загуби в гората край Карлово, беше открито. Сега той ще бъде настанен в приемно семейство, защото се оказа, че е подлаган системно на домашно насилие. Достатъчна ли е според Вас тази мярка и нужни ли са по-сериозно мерки за такива родители?

- Тъй като не съм достатъчно информирана за този случай, ще отговоря принципно. Наказанието винаги трябва да бъде последната мярка, която предприемаме. Преди това трябва да сме направили всичко възможно, за да подкрепим семейството. Никой родител не е оправдан, когато не осигурява най-добрите условия за детето си. Но също така трябва да видим по какъв начин всички, които сме в системата за закрила на детето сме подкрепили това семейство. Ако в даден случай става дума за лоши родители, разбира се ще се наложи крайната мярка за извеждане на детето.