Как изглежда светът? Как се представят Великобритания и Европа? ЕС се е разпаднал. По-голямата част от Европа сега е част от новия китайски път на коприната „Един пояс, един път“, който включва инфраструктурни проекти из цяла Евразия.

Това обаче не значи, че Европа е стабилна. Тя се е превърнала в пространство на геополитически съперничества. Русия е наложила влиянието си в много държави и тайно се притеснява от растящата сила на Китай. Гърция се е присъединила към създадения неотдавна от Русия Православен съюз, проект, описан като „културна и духовна цивилизация“. Същото е направила и България.

Френската президентка Марин льо Пен се готви за преизбиране. Тя е дошла на власт през 2022 г. с платформа за антиглобализация и антиимиграция. Тя бързо организира референдум за „Фрекзит“, който незабавно да сложи край на лансирания през 1957 г. европейски проект. Без Франция просто не можеше да има какъвто и да било съюз. Льо Пен издигна лозунга „Щом британците го могат, значи можем и ние“.

След напускането на Франция оставащите членове свикаха среща на върха в Брюксел за анулиране на договорите на ЕС и подписване на „споразумение за мир и братство“, но никой не беше сигурен какво означава това или как ще се прилага. Бившият председател на Европейската комисия Жан-Клод Юнкер избухна в сълзи по телевизията. Германия отдавна се е отказала да играе каквато и да било водаческа роля в Европа, както се опита да го направи по бежанския въпрос десет години по-рано, защото след като Великобритания напусна ЕС, все по-доминиращата позиция на Германия я превърна в мишена на яростни критики от съседите й.

Франция не можеше да действа като противотежест, защото гражданите й радикално бяха отхвърлили всякакво понятие за „повече Европа“. Вместо това германците се съсредоточиха върху развитието на нови експортни пазари в Азия и глобалния Юг и поставиха квоти на имиграцията, за да се справят с демографския си проблем.

В последвалото Брекзита десетилетие единствените европейски държави, където крайнодесни или популистки партии не успяха да поемат властта или да влязат в управляваща коалиция, бяха Норвегия (която никога не е била член на ЕС и запази значителни собствени ресурси благодарение на петрола си) и Испания (където спомените от годините на Франко някак се задържаха и попречиха на възхода на екстремисти).

На други места протекционистки и антиглобалистки групи, някои от които силно ксенофобски, постигнаха изборни пробиви. Самият Брекзит не създаде тези групи, но помогна за укрепването им. След като излезе от ЕС, Великобритания бързо установи, че „специалните й отношения“ със САЩ в действителност не струват кой знае колко, тъй като новата марка изолационизъм на Америка я накара да обърне гръб на Стария континент.

САЩ насочиха енергията си към Азиатско-Тихоокеанския регион, където се водеше интензивна стратегическа надпревара с Китай. Това преориентиране започна при управлението на президента Обама и се ускори при управлението на приемника му Доналд Тръмп. Президентът Тръмп приветства Брекзита, както направи и Владимир Путин, но никой не бе готов да помага на Великобритания да преосмисли мястото си на международната сцена.

Приемникът технократ на Путин продължи да печели от фрагментацията на Европа и нарастването на нелиберализма сред народите й. Всичко това обяснява защо Великобритания в крайна сметка избра по-тесни отношения с Китай. За отбелязване на сближаването летището Хийтроу бе преименувано на Атлантическо летище „Си Цзинпин“.

Китайските пари пристигнаха, често пъти през офшорки, но бяха придружени от политически натиск, включително над медийните организации. Безследно изчезна британски разследващ журналист, който проучваше китайски холдинги и финансирането на британски депутати. Китайските въоръжени сили проявяваха все по-нарастващ интерес към Атлантика и видяха във Великобритания удобна платформа.

Скоро китайски ескадрен миноносец хвърли котва в Девънпорт, най-голямата военноморска база в Западна Европа. Десетилетие след Брекзита ЕС е избледняващ спомен. Някои учебници го описват като проект, който не е издържал на изпитанието на 21-и век и чиято постепенна смърт е започнала, след като британците са обърнали гръб на „лошо замислена, бюрократична организация“, която „заляла страната с мигранти“ и определяла каква форма да са бананите.

Няма война в Европа, но някога здрави съюзи са се разклатили. НАТО не е изчезнала, но е куха черупка. С разпадането на ЕС и загубата на интерес на Америка към континента, НАТО изгуби политическата си основа. Европейските държави вече не се вълнуваха особено от американските гаранции за сигурност: първо, защото бяха изгубили вяра в тях (след като Америка ясно даде да се разбере, че й е омръзнало от „псевдо-съюзници гратисчии“); и второ, защото антиамериканските настроения нараснаха успоредно с възхода на популистките движения.

Това се случи дори в балтийските страни, които Русия активно дестабилизира чрез корупция, тактики на сплашване и манипулиране на малцинствата. Даже не й се наложи да нахлува – просто изчака демокрациите им да залязат. Днес, 23 юни 2026 г., фойерверки се издигат над река Темза, а скоро камбаната на Биг Бен ще отекне за отпразнуване на референдума, който „възстанови свободата на Великобритания“. Свободата на Великобритания обаче е празен лозунг. Тя живее на края на континент, чиято стабилност не е осигурена и където са се завърнали европейските националистични призраци.

Големите сили се опитват да сплашат малките или да купят верността им. Русия, Китай, а понякога и САЩ се състезават за влияние, ползвайки отделни държави като пионки. След Шотландия и Каталуния сепаратистките настроения се увеличиха, предизвиквайки в някои случаи териториални спорове. Издигнати са стени.

Европа сега има южна Желязна завеса, за да отблъсне бежанските потоци от Африка и Близкия изток – регион, който все още е обхванат от 30-годишната си война. Европа отдавна е престанала с опитите да е играч в световните дела. Вместо това тя е разтърсвана от външни сили, които няма надежда да контролира, и е разяждана от вътрешни съперничества.

източник: dir.bg