„Съотечественици! Граждани на Съветския съюз! Обръщаме се към вас в тежък, критичен за съдбата на Отечеството и нашите народи час! Над нашата велика Родина е надвиснала смъртна опасност! Започналата по инициатива на Михаил Горбачов политика на реформи, замислена като средство за осигуряване на динамично развитие на страната и демократизация на обществения живот, поради редица причини стигна до задънена улица. Възползвайки се от предоставените свободи, погазвайки току-що появилите се кълнове на демокрация, възникнаха екстремистки сили, поели курс към ликвидация на Съветския съюз, разрушаване на държавата, завземане на властта на всяка цена“.

Тези тревожни думи бяха чути от съветските граждани от Държавния комитет по извънредното положение (Государственный комитет по чрезвычайному положению, ГКЧП) в СССР на 19 август. Тогава те въобще разбраха за съществуването на самия ГКЧП.

Три дена противостоене

В комитета, създаден в навечерието на събитията, участват представители на висшето ръководство на СССР, председателят на КГБ, министър-председателят, вицепрезидентът на СССР. Последният, Генадий Янаев, издава указ, в който възлага на себе си да изпълнява функциите на държавен глава, обяснявайки това със слабото здраве на президента Горбачов. Самият Горбачав, подготвящ в този момент по същество нов проект за съюзна конституция, превръщаща СССР в рехава конфедерация, е блокиран от участниците в преврата в Крим, където той е в отпуска.

ГКЧП въвежда цензура, ограничава телевизионните предавания. По телевизията, след като е сменена програмната схема, постоянно се върти балетът „Лебедово езеро“, който и до ден днешен много хора асоциират с онези събития. В Москва са вкарани войски. Но всичко това не помага на участниците в преврата.

 

Комитетът просъществува само три дена. „Пучистите“, както в онези дни привържениците на популярния тогава руски лидер Борис Елцин започват да наричат членовете наГКЧП, не успяват да се справят с центъра на съпротива, в какъвто се превръща Белият дом, в който се разполага правителството на Русия. Членовете на комитета не се решават да щурмуват сградата. В същото време обкръжението на Елцин успява да достави Горбачов от Крим в Москва. Членовете на ГКЧП са арестувани.

От поражението на пуча най-големи политически дивиденти извлича Борис Елцин, избран за президент на РСФСР два месеца по-рано. Авторитетът на неговия основен политически опонент – Горбачов (а заедно с него и на цялото ръководство на СССР и на самия Съюз като политически проект) е необратимо подкопан. Привържениците на Елцин, в дните на ГКЧП, се стичат да защитават Белия дом, възприемат опита за преврат като опит да се върне миналото, предперестроечният период на Съветския съюз. Но дали това е така? Какво щеше да стане, ако ГКЧП все пак се бе задържал на власт, въобще, възможно ли бе това да се случи?

Удължаване на „агонията на СССР“

Политологът Алексей Зудин е убеден, че това е било невъзможно, защото към момента на пуча процесът на разпадане на СССР е придобил необратима инерция – „успехът на пуча само би удължил агонията“. Анализаторът е на мнение, че СССР е бил обречен, каквото и да бяха направили членовете на ГКЧП. А това означава, че на неуспех са били обречени всички стъпки на Комитета, желаещи запазване на Съюза.

Според думите му същността на проблема на СССР се корени в това, че още преди Горбачов съветските ръководители останали без цели за развитието на страната, които преди това са се формулирали в рамките на комунистическата идеология. „Тези хора [ръководителите на Съюза] не вярваха в целите, които провъзгласяваха, и това бе главната причина [за разпадането на СССР]. Страната загуби смисъла и целта на нейното съществуване“, смята Зудин. Този поглед върху бъдещето липсваше и на ГКЧП.

Модест Колеров, бивш сътрудник на Администрацията на президента и ръководител на информационна агенция „Регнум“, също не вижда как ГКЧП би могъл да постигне нещо. Според мнението му „централизираната държава бе разрушена в течение на последните години на Перестройката“, през 1989-1991 г. Редица републики, от Прибалтика и Закавказието, вече бяха изявили нежеланието си да останат в състава на СССР. Колеров подчертава и това, че на пучистите им липсвала програма за реформи.

ГКЧП можеше да победи

Обаче съществува и мнение, че ГКЧП е имал шансове за успех, ако членовете му са били по-добре подготвени за завземането на властта. Историкът и политолог от МГУ Дмитрий Андреев смята, че от военна гледна точка, през 1991 г. всичко е било направено много неправилно.
При това той отхвърля тезата, че ГКЧП не е имал програма. В обръщението към съветските граждани се заявява свобода на предприемачеството, демокрация, борба с престъпността и т.н.

Виктор Милитарьов, член на неправителствената експертна организация Съвет за национална стратегия, също е убеден, че ГКЧПе имал своите шансове. При това експертът е сигурен, че ГКЧП би водил политика, която принципно не се отличава от тази на Горбачов. Експертът смята, че „поради факта, че през дните, докато ГКЧП са на власт, техният PR е неправилен, техните публични изказвания се възприемат като заплашителни. Но от това не следва, че те са се стремели към диктатура. По същество, те искат същото, което и Горбачов [запазването на реформиран СССР]”.