Докога ще гасим пожари?

Духът на градовете ни си отива. Късче по късче и парцел по парцел. Пожарите на това бездушно отношение към градската среда (ще) идват в много форми – буквални и метафорични. В събота пламнаха тютюневите складове на Пловдив, едни от малкото опазени образци на индустриалната ни архитектура. Същите онези складове, за които през пролетта цялата държава се възмути, че им е посегнато. Разбира се, през уикенда. Когато институциите не работят. Стълбът от горчивия им дим се виждаше в цяла Тракия, но сянката му отдавна тегне над страната, пише Гергин Борисов от гражданската инициатива "Спаси София".  Защото той е материализацията на неспиращата разруха на материалната памет на градовете. На един невидим, но истински пожар, който не успяхме да угасим. Въпреки гнева заради Къщата с ягодите, Борисовата градина, зелените пространства в ж.к. Младост, ролетната порта на Сердика, складовете в Пловдив и Харманли, кино “Възраждане”, дори Японския хотел… Списъкът е безкраен. Загубата на #Пловдив се вижда от далеч и се усеща още по-горчиво. #СпасиСофия #пловдив #СтолицанаКултурата Снимка, публикувана от Спаси София (@spasisofia) на %месец %-ден %година в %-часа:%минути%сутрин/вечер ST Този пожар поглъща историята ни. Не само Пловдив осиротя днес. Цяла България стана по-бедна. Малко по малко онова, което прави градовете ни истински, ни бива отнето от алчни и безидейни инвеститори, неспособни да видят бижутата, които притежават в техния пълен потенциал; както и от пасивни общински администрации, свиващи рамене пред медиите и опитващи се да замажат нещата с една-две оставки, ако много замирише на електорално недоволство. И на върха на пирамидата на отговорностите седи един “културтрегер”, набеден за мениджър, нарочен за министър, търкалящ се из медиите в облак цигарен дим и обясняващ, че повереният му ведомствен кораб не потъва. С такава линия на защита от произвола на частните инвеститори имаме ли изобщо право да се учудваме, че губим битките? Да сме изненадани, че истинските паметници горят, а фалшификациите и бутафориите се освещават със светена вода, примесена с човешки изпражнения? Тепърва ще се търси какво е причинило пожара и дали наистина е умишлен палеж, но едно поне е ясно: истинско разследване и наложено наказание едва ли ще има. Да, ще се обявят някакви резултати – след няколко месеца, когато темата ще е изстинала, а руините разчистени. В държавите без правосъдие паметта се екзекутира първа, а палачите й живеят с чувство на безнаказаност. Няма да издаваме присъди, но не можем да не забележим приликата с известната сталинска сентенция, която перифразирана звучи така: Има паметник – има проблем. Няма паметник – има свободен терен за строеж. Колко такива сгради загубихме през годините, само в София? Оставени да се самосрутят, а окажат ли се по-инатливи от очакваното – лишавани от покрив (разбира се, само за ремонт, който никога не свършва), незаконно събаряни в неделя, когато администрацията почива, или просто изоставени с избити прозорци на милостта на клошарите, дъждовете и снега? Колко голяма е крачката от безцеремонно нарушение на закона до умишлен палеж? Докато не се научим като общество да настояваме ценните архитектурни образци да се пазят, да им се вдъхва нов живот, да се връщат в градското случване под една или друга форма, тези пожари ще ни горят докато от идентичността ни не остане и помен. Непрекъснато повтаряме, че отговорността е на обществото: то носи тежката корона на абсолютен суверен. Като такова то трябва да е информирано и да изисква експертни и обосновани решения. Да настоява за отговорност и прозрачност, за да може да контролира всички звена по веригата. Защо на Запад този процес работи, а тук – не? Отговорът не се ли крие в т.нар. строителен бизнес? Преди дни една асоциация на “бизнесмени”, превърнали Черноморието в бездарния бетонен хаос, което е, предложи на собствените си клиенти да емигрират в Северна Корея или да се върнат “на село”, задето искат междублоковите пространства в ж. к. Младост да останат незастроени . Ако дружният глас на хората, строящи градовете ни, е дотолкова лишен от разбиране какво представлява градът като функция, то как да очакваме от тях да погледнат Захарна фабрика (например) и да видят какво можеше да бъде? Не, такива невежи ще видят безценната й тухлена фасада изличена и заместена с безлична стъклено-бетонна буца. Истинските строители са най-гласните защитници на качественото градско планиране. В крайна сметка именно то държи цената на даден имот висока. От разпространяващи глуповати провокации към хората паралии, играещи си на строители, не можем да очакваме нито прозрачност, нито отговорност. Не, те не са основните виновници за състоянието на системата. Те са просто симптом за това колко болна е тя и колко т. нар. Преход успя напълно само в това да създаде една псевдоелитарна група. Изключително социално неангажирана, но крайно самовлюбена сбирщина собственици на фирми, претендиращи, че са “бизнесмени”. Сещате се, от онези, които садят изкуствени дървета с лампички на мястото на истинските. Тогава може би причината за провала е в управлението? Може би депутатите и министрите от последните няколко кабинета са виновни за целенасоченото разсипване на Националния институт за недвижимо културно наследство, за изтъняването на бариерите, стоящи пред разрушаването на паметниците на културата, за непрекъснатото угаждане на ненаситния частен интерес, крещящ “комунизъм” всеки път, когато някой му каже, че има и по-големи приоритети от неговите? Може би главните архитекти са виновни, че през годините са позволявали планове за премахване на ценни сгради и застрояване на градинки? Може би кметовете от промените насам са виновни, че не са се борили достатъчно активно за реституция след градоустройствен анализ, за адекватно зониране, за включването на повече сгради в списъците с паметници, за стриктен контрол върху състоянието им, за национализация на умишлено изоставени архитектурни паметници? Или може би виновен е сегашният ни двукратен министър, който си позволява арогантността да обяснява кой какво може и не може да говори? Може би, човек, толкова запленен от идеята за собственото си достойнство, е неспособен да бъде министър, съхраняващ това на цялата нация? Когато на всяко ниво във властта – държавна и местна, срещаш хора, незнаещи защо са на постовете си, неоценяващи паметта на градовете ни, неуважаващи историята на хората, не можеш да не се запиташ: “Защо?” и още повече – “Докога?” Защо продължаваме да тъпчем на едно място? Да гледаме как колективната ни къща гори, докато сме нагазили във водата, нужна за нейното спасение? Докога ще гасим пожари и докога ще скачаме един на друг като озверели, вместо да сложим ред в държавата и градовете си? В нечия болна фантазия този мастодонт е запазил духа на бирената фабрика на Братя Прошек… Днес Пловдив гори. Утре в Пловдив ще се строи. Фасадите на изгорелите складове ще бъдат “инкорпорирани” в новите. Да се чете – фасадите на изгорелите складове ще бъдат формално загатнати, колкото да се спази някаква буква в закона. Така стана с фабриката на Прошек, така ще стане и с кино “Възраждане”. И този списък може да продължи до безкрай. Днес гори индустриална архитектура. Утре какво ще лумне в пламъци? Възрожденска къща в Копривщица? Или във Велико Търново? Трявна? Или някое от малкото останали бижута в центъра на София? Архитектурните паметници не са феникси. Те не се възраждат от пепелта. Веднъж разрушим ли ги – сме ги загубили завинаги, колкото и разпалено да опонира на тази теза Покровителят на историческата профанизация – Божидар Димитров. Но общественият ред е способен да възкръсва! И сега има достатъчно гореща и достатъчно напоена с възмущение пепел, за да го събудим веднъж и завинаги.

Прочети цялата новина http://offnews.bg/news/n_1/n_634809.html

Свързани новини: