Стандарт за гражданин

Министерството на образованието и науката представи дългоочакваните „Държавни образователни изисквания за учебно съдържание за Културно-образователна област: Обществени науки и гражданско образование”, Приложение № 4 към чл. 4, т. 4, чл. 4, т.41. Те би трябвало да отразяват представата на българската държава за онзи обем от знания, който е необходим на всеки млад човек, завършващ средното си образование, за да бъде компетентен и отговорен гражданин на България.  Продължилите дълги години дискусии по отношение на гражданското образование изглежда ще приключат с този образователен стандарт. Неговото оповестяване не предизвика скандал за разлика от една фраза, включена в учебното съдържание, която доведе до смяната на министър и даде повод на българската патриотарщина да се развихри за пореден път. Извън коментарите на новината, като че ли никой не се интересува от това какъв обем от знания и какви изисквания към учебното съдържание ще определят качеството на българското гражданство. Стандартът обединява учебни предмети като роден край, човекът и обществото, история и цивилизация, география и икономика, предметен цикъл „Философия” (психология и логика, етика и право, философия), свят и личност. Но по-важното е как се съчетават базисните знания по тези научни дисциплини и как изискванията се разполагат в процеса на обучение в средното образование.  Една от най-дискутираните теми през годините винаги е била свързана с това дали гражданското образование трябва да бъде самостоятелен предмет или трябва да се вписва в учебното съдържание на много други дисциплини. Състоянието на българското образование като че ли безпрекословно налага това да е самостоятелен предмет, най-малкото защото няма никакви гаранции, че елементите на учебното съдържание, вписани в други предмети, ще бъдат преподавани така, че учениците да могат да установят и да разберат връзките между тях. Очевидно решението на министерството е за създаването на самостоятелен предмет, но става въпрос за толкова минимален брой часове в целия курс на образование, че всъщност този предмет не е и не може да бъде самостоятелен. Продължителната конкуренция между история и философия, но най-често между учителите, преподаващи тези предмети в училище, и университетските преподаватели, ангажирани в подготовката на всякакъв вид учебни помагала и учебници по гражданско образование, не постига конкретен резултат в новия стандарт. Професионалните интереси на двете основни групи, за съжаление, се свеждат до броя часове, от които зависи формирането на тяхната трудова заетост. В този смисъл, стандартът изглежда като компромис между тезата на историците и на философите за това как би трябвало да се формира представата за гражданството и социалната компетентност на младите българи.  Новият стандарт продължава да говори на езика на училищната инерция. В неговата основа не стои цялостна концепция за качеството гражданин. Наукообразният език на стандарта не се различава съществено от стилистиката на българските учебници, но остава все така неадекватен спрямо променящия се свят, в който ще трябва да постигат своите житейски цели младите хора. Но още по-лошото е в това, че подготвените по общ шаблон изисквания, всъщност нямат нищо общо с разбирането за формирането и развитието на съвременна гражданска култура.  Подходът на авторите на този стандарт не надхвърля обема от знания, вписващ се в популярната представа за „обща култура”. Именно тази обща култура, на която досега се разчиташе, ни доведе до сегашното състояние, при което доминиращата агресивна посредственост формира мащаба на отношение към гражданите и тяхната позиция в политическите процеси. Липсва смислово ядро, което би могло да организира и осмисли по нов начин знанията, преподавани все така в насипно състояние, в различни периоди от обучението, най-често без каквато и да било връзка помежду им. Както и досега, новият стандарт разчита на откъслечни елементи на знание, отговарящи на традиционната матрица за постигане на резултат, без да предлага основа за прокламираната в изискванията интердисциплинарност на гражданското образование. Не обемът на часовете или техният брой, сам по себе си, а липсата на каквато и да било връзка с живота и личностното развитие на учениците е най-тежкият дефицит на новите държавни образователни изисквания.  Обучението за действия при терористична заплаха или познанията за противодействие на корупцията не са съизмерими като обем от познания и би трябвало да произтичат от общо разбиране за права и задължения на гражданина, което не съществува в новия стандарт. Преходът от статута на малолетен към непълнолетен не намира никакъв отзвук в предложената последователност на обучението по гражданско образование. Правната страна на този преход, както и наказателната отговорност, нямат място в новия стандарт. Учениците, които на шестнадесет години вече ще имат документи за самоличност и могат да сключват граждански брак и да имат деца, всъщност нямат шанс според този стандарт да разберат какво означава всичко това. Тук дори няма смисъл да бъдат коментирани часовете, посветени на демокрацията, до които част от учениците дори няма да стигнат в последните години на гимназиалния курс. Няма смисъл да бъдат коментирани и заявленията, че учениците щели да се запознават с методите за купуване на гласове, след като те няма как да разберат какво представлява самото гражданско и политическо участие. Няма основа, върху която тези откъслечни знания и идеи да бъдат проектирани така, че младите хора да познават и отстояват своите права и задължения като граждани. А след като тази основа липсва, всичко друго остава въпрос на административен подход, на механично смесване на образователните изискванията по различни учебни дисциплини.  В сегашния си вид, стандартът можеше да бъде приет много по-рано, всъщност - когато и да било, тъй като той не отразява някакъв цялостен процес на публична дискусия относно обема от знания, които младите хора трябва да притежават, за да могат да бъдат активни граждани. Навършвайки пълнолетие, днешните ученици придобиват правото да гласуват, но все така няма да имат шанса да разберат какъв е смисъла от това. С този стандарт министерството обяви безпомощността си да създаде интегрална концепция за гражданско образование. Самият факт, че дискусията по съществена част от връзките и отношенията между преподаваните знания намира място само в „часа на класния ръководител”, (каквото и да означава това) показва че училището, както и до сега приема да абдикира от своята отговорност. Свързаността и зависимостите между различните политически процеси са оставени отново на „неформалното образование”, на семейната среда или на вездесъщата „улица”, която все повече е дигитална и се разгръща в пространството на Интернет. На мястото на липсващата концепция за гражданска култура, тази среда ще продължи да предлага на младите хора в България житейската философия на чалгата.  Съществува и такава гледна точка, свързана с разбирането, че училището не трябва повече да се ангажира с възпитание, а да се ограничи единствено и само до своите образователни функции, тъй като върху „възпитанието” в съвременния свят влияят все повече външни фактори. Като че ли декларацията на министъра, че демокрацията се учела чрез практика, а не на теория, води именно към това. Но, това са държавни изисквания към компетентността и подготовката на учениците, а това ангажира отговорността на държавата към формирането на нейните граждани.  В този си вид стандартът е безполезен и безсмислен. Той е неприложим като стандарт, независимо от самочувствието и амбициите на неговите автори. Той не би могъл да навреди повече, отколкото съществуващия хаос и некомпетентност по отношение на гражданската култура, но трябва да бъде спрян и конпецтуално променен. В този си вид стандартът не трябва да бъде прилаган в българското образование. Ако подобна мисия не намери подкрепа сред гражданското общество, това просто ще означава, че самото то не познава своето място и отговорност.

Прочети цялата новина http://offnews.bg/news/n_1/n_634994.html

Свързани новини: