Както може би знаете, в Хамбург също има търговски складове, които са обявени за паметници на културата и са една от световноизвестните забележителности на града. Намират се в центъра, до пристанището, от двете страни на каналите на Елба. От миналата година сградите са в списъка на ЮНЕСКО. Строени са в периода 1883-1927 г. Стилът е неоготика. Пловдивските са малко по-стари и са в стил сецесион. За разлика от тях обаче тези в Хамбург не са потънали в разруха и не са опасани с предпазни огради, за да не пострада някой минувач. Част от помещенията и днес се използват като складове, в други са се настанили офиси на фирми. Има и празни, които очакват своите наематели.

Собственик на складовете е общината. Тя се грижи за тях и печели, като отдава площите под наем. И, разбира се, стриктно следи за запазването на конструкцията и фасадата. Те не могат да бъдат променяни от никого и по никакъв начин.

Същите правила важат и за други, не толкова забележителни за туристите сгради, които са паметници на културата. Това са уникалните 5-етажни жилищни блокове от малки червени тухлички. Построени са преди близо 100 години и се намират в един от скъпите квартали на Хамбург. Точно в такъв блок съм отседнала при приятели. Вътре апартаментите са модерни, а единствената промяна отвън за тези 100 години е новата дограма и тя е еднаква навсякъде, въпреки че собствениците са най-различни хора и фирми. Те обаче нямат право да извършват каквито и да било преустройства – никакво надстрояване, пристрояване, заграждане на коридори и балкони, монтиране на външни простори, навеси или каквото друго се сетите. В тези сгради дори не може да се пуши.

Навсякъде има датчици, чиято изправност се проверява периодично от фирмата, която засича водомерите и топломерите. Малцината пушачи могат да бъдат забелязани на някоя от пейките пред блока. От фасовете им, разбира се, няма и следа.

За ново строителство в изключително апетитните междублокови пространства и детски площадки никой не си и мечтае, въпреки че тук инвеститори бол - Хамбург е градът с най-много милионери в Германия. Така или иначе на никого и през ум не му минава, че може да наруши правилата и да забогатее от това. Сигурно глобите са зловещи дори за един истински милионер. Но едва ли само те спират евентуалните нарушители. Голямата спирачка е в манталитета, в чувството за отговорност, което е дълбоко вкоренено в съзнанието на всеки германец.

А какви мисли се въртят в главите на хората, които придобиват паметници на културата у нас обикновено за жълти стотинки според нормалната практика в България? Те много добре знаят какво купуват. Наясно са, че нямат право да събарят тези сгради и че трябва да се грижат за тях за своя сметка. Но знаят и друго - няма закон, който да ги задължи да го правят, нито пък има кой да ги контролира. И започват да се чудят как да се отърват от проклетото културно наследство, за да осъществят върху ценния парцел под него великите си инвестиционни намерения от рода на мол, казино, хотел. Дали да чакат паметникът на културата да падне сам, или да се молят някое голямо природно бедствие да разчисти терена? А може и някой клошар да свърши работата - драсва клечката и багерите тръгват. После потичат едни печалби...

Но да се върнем пак в Хамбург. В края на юли 1943 г. градът преживява най-тежката бомбардировка в историята на въздушните боеве за онова време. Загиват над 50 хиляди души, унищожени са 250 хиляди сгради, включително голяма част от складовете, дори асфалтът се запалва. След войната всичко е възстановено в предишния си вид – по снимки и спомени и с цената на много труд и лишения. Пловдив никога не е преживявал подобен апокалипсис. И както е тръгнало "разчистването", май не му й трябва.

Днес в Хамбург живеят около 1,8 милиона души. Градът е разделен на седем административни района, които се управляват от един кмет. Населението на Пловдив няма и половин милион души. Районите са шест, но затова пък кметовете са седем. И пет пъти повече да бяха, все тая, ако не са си на мястото и не си вършат работата, за която им се плаща.

В понеделник министърът на културата Вежди Рашидов се закани, че ще настоява Тютюневият град в Пловдив да бъде напълно възстановен за сметка на собствениците. Дано да успее. Междувременно може да закрие Националния институт за недвижимо културно наследство, както и Инспектората за опазване на това наследство. Ясно е, че тези чиновници не могат да опазят нищо, освен топлите си местенца. Крайно време е и депутатите да напишат един читав закон с ясни и категорични правила. С кръпки нищо не става. От март 2009 г. до юли 2016 г. в Държавен вестник 16 пъти са публикувани разни изменения и допълнения на Закона за културното наследство. Ефекта го видяхме в Пловдив, а и не само там. В противен случай пожарът на алчността и безхаберието много скоро ще изпепели и последните останки от това наследство.

Между другото в наши дни паметници на културата унищожават само терористите на Ислямска държава. И ние.