Харалан Александров: Парадоксалният ни свят и мисловните варвари*

Да започнем със саморефлексия. И с красивото немско “Weltschmerz”: умората от света, или, по поетическото подхвърляне на Ленау, самата умора от разбирането на действителността. Какво правим ние с теб, когато вече всички сами са си “анализатори”, дори “културолози” и “антрополози”? Да те допълня веднага - дори не умора, а отчаяние от постоянно осуетяващия се опит за разбиране на действителността. Кумулативният ефект от ускоряващата се промяна и потопа от противоречива информация е когнитивна паника – нарастваща тревога от невъзможността за осмисляне на объркания и непредсказуем свят. В такава ситуация професионалистите на знанието – различните “-лози” - са обречени да догонват събитията, които все се изплъзват от опитите за обяснение и опровергават предвижданията. В режим на надпревара с реалността ролята на експерта е подложена на натиск от различни посоки – от една страна, времето за проучване, анализ и рефлексия не достига; от друга, постигнатите прозрения бързо остаряват и се обезценяват; от трета, демократизацията - да не кажа лумпенизацията на публичното говорене все по-яростно оспорва експертното знание и подрива професионалния авторитет. Живеем в парадоксален свят, в който всички се надпреварват да обясняват, но който все по-малко се поддава на обяснение. Да не ги съдим твърде строго – това е копнежът по логоса, неволно сведен до абсурд. Над който като че повече от всякога у нас специално царува киркегоровия вид anxiety. “Преведено”, ужасът от българското съществуване. Така е. Ние изглеждаме захвърлени в един все по-неподреден и непроницаем свят. Един здравословен отговор е усилието на мислещите хора - чрез интензивно общуване в мрежи - да организират в що-годе внятни цялости парчетата от света, който им се явява в насипно състояние. Така че аз приветствам напъните на голям брой омрежени умове да пребивават в някаква нова свързаност, пък била тя повърхностна, трескава и невротична. Тази на пръв поглед крехка и хаотична омреженост ще еволюира – надявам се – в някакъв нов “ендоскелет”, изтъкан от връзки на споделено разбиране, достатъчно здрави, за да удържат на ударите на ентропията, докато институционалният и обяснителен “екзоскелет” на социума се разпада къс по къс. Това е моята оптимистична прогноза, която, както като току-що казах, има всички изгледи да не се сбъдне (смях). А на въпроса “какво правим ние с теб” – стратегиите според мен са две. Едната е да се оттеглим и да съзерцаваме упадъка на света в печална самота или в малка група от себеподобни (“да си свирим на ушенце”, както беше предложил, мисля, Андрей Райчев), а другата е да се занимаваме с мета-анализи, след като заниманието със специализирани анализи девалвира. Но дори на метаниво големите разкази са разколебани. Там е проблемът, чудесно наблюдение: разколебани са тъкмо големите разкази, които задават концептуалната рамка и обяснителния контекст на опитите за разбиране на актуалните развития. Затова дори блестящите анализи, които упорити и просветени умове продължават да произвеждат, увисват някак безпомощно в мисловния вакуум. Тъкмо това позволява на агресивното невежество, съоръжено с последните технически средства, самонадеяно и подигравателно да отхвърля експертния авторитет. Харалан Александров Сякаш вид мисловни варвари – вече във виртуален Рим? Да, най-вече в социалните мрежи. Но държа да отбележа, че тези мисловни варвари са някак невинни в разрушителния си разгул, също като готите и вандалите, които са успели бодро да съсипят една цивилизация, преди да се научат да я разбират и ценят. В случая никой не си е дал труда да научи масовия потребители в мрежата да различава информацията от знанието, фактите от интерпретациите, фантазиите от реалността и пр. Това позволява всевъзможни и често безумни идеи да минават за чиста монета. Иначе казано, статутът на истината рязко девалвира. Или, в категориите на Попър – загубена е способността да отграничаваме нашите добри и не дотам добри хрумвания от валидното знание. Според неговата теория за “фалшификацията”, пренесена на родна почва: изгубен е критерият, според който критичната маса разграничава науката от псевдо-науката. Т.е. това смазва епистемологичния аргумент. Не само е изгубен критерият, но е отхвърлена самата идея, че е необходим такъв критерий. Но като казваш “преди”: предишният режим на установяване и поддържане на истината – в категориите на Фуко – не ползваше непременно епистемологически аргументи, а по-скоро властови, статусни аргументи. Просто имаше едни овластени хора, които – по силата на позициите, титлите, публичното си присъствие и авторитета си – имаха правото да упражняват “знанието” и да произнасят “истини” от последна инстанция. И да не забравяме, че детронирането на традиционните авторитети не става от само себе си, а се осъществява от друг тип авторитети, чрез деконструиране на установените “истини” и на големите разкази, в които те са разположени, както ти спомена. Много преди да се появят интернет и самодостатъчните социални мрежи, доста забележителни умове – например френските постмодернисти – се захващат много сериозно с тази работа и постигат, както виждаме в перспектива, забележителен успех. Този разрушително-освободителен проект се увенчава с победа – дискурсите за реалността стават напълно автономни и спират да се съобразяват със скучните изисквания на емпиричната наука. Разкрепостените умове започват да си играят с вербалните конструкции и радостно разкъсват веригите между света такъв, каквато ни се явява през нашите ограничени сетива, и обяснителните модели за него. Въпросът е, че “деконструиращото” се масовизира чрез технологически средства – и вече стигна дотам, че да стане отрицание на самото себе си. Или пък кристализира в копнеж по изгубения – или по-точно погубения – авторитет. Или пък просто варваризира. (смях) Всъщност да. Инфантилният триумф над низвергнатите експерти, наританите авторитети, детронираните патриарси, сринатите кумири и прочие, е опияняващ, но кратък, тревожен и виновен. И скоро ражда собственото си отрицание - поради огромната несигурност, която внася в живота. Релативизирането на истината е плашещо – спираш да знаеш кой от алтернативните разкази да вземеш насериозно. Когато има един властен разказ, който не дава никакви признаци, че може да загуби своята хегемония – да използвам хубавия, добре забравен термин на Грамши – светът изглежда сигурен и подреден, макар и ограничен. В такъв свят играта с истините и интерпретациите носи отрада, защото не застрашава устоите на реалността. Това е еманципиращо, освобождаващо упражнение. През 90-те преживяхме – спомняш си, ти беше активна част от това – период на епистемологически оптимизъм, вдъхновен от идеята за себепознание и себепораждане. Убедеността, че всеки човек има свободата и задължението да произведе собствена, уникална версия за себе и света и т.н. Оказа се, че този идеен подем е възможен само в рамките на някаква базисна идеологическа сигурност, т.е. нуждае се от голям разказ, достатъчно стабилен и надежден, за да може да бъде преразказван, оспорван и атакуван, без риск да се срине. Когато стана ясно, че големият разказ – в случая либералният – е в тежка криза, изведнъж от свят на безкрайни възможности се пренесохме в свят на безкрайни заплахи. Така сме устроени, че ако не разполагаме с “достатъчна стабилност” – епистемологическа, психическа и цивилизационна, – играта с алтернативни идеи и реалности спира да бъде здравословна. И махалото се люшва в другата крайност – настава масивен групов регрес, който ражда всевъзможни фундаментализми. “Меката” версия е световната конспирация. Радикалната е войнстващият ислямски тероризъм. По средата са фанатизираните последователи на Ердоган, които безкритично прегръщат неговата параноична картина за света и страстно настояват за връщане на смъртното наказание за предателите. На което настояване вождът току-виж реши благосклонно да откликне. Как видя случая с Бююк? Вид български опит за Realpolitik или обикновена целесъобразност, за сметка на законосъобразността? Няма никакво съмнение, че това е действие по целесъобразност. Би могло да бъде разказано като конфликт между две ролеви етики. Очевидно е, че съдът се придържа към деонтологичната етика, която повелява да се следват установените принципи без оглед на последиците – максимата “законът да пребъде, па светът да пропадне”. Това, че българският съд следва тази максима, между другото, е много добра новина, която в суматохата остана незабелязана и неоценена. От другата страна обаче са политиците, хората на действието, с тяхната телеологична етика, която се ръководи не толкова от принципите, колкото от резултатите. Едва ли Борисов и неговите министри са имали време да размишляват в етични категории, преди да вземат решението за екстрадиция, но такава е логиката на техните действия. “I did what I had to do, and saw it through without exemption”? Ако изобщо позволиш подобна ирония? Отлично казано, и аз бих го повторил, и то без твоята ирония. Действията на Борисов във външнополитически план са еманация на целесъобразността – така, както той я разбира, и пример за това е заиграването с опасния съсед Ердоган. Утилитарната етика на политиката повелява в кризисна ситуация да се направи каквото е необходимо, или пък каквото към момента изглежда необходимо и наложително – независимо от принципите. Политикът – почти всеки политик – разсъждава така: “В крайна сметка мен няма да ме съдят според това дали съм от тази страна на закона, от онази или на ръба, а според това дали е обслужено общото благо”. А в случая общото благо повсеместно се разбира като това да не се допусне нахлуването на неуправляеми тълпи от мигранти. Не, чакай малко. Циничният властови триумф на целесъобразността над законосъобразността си остава. На мен простата морализация отдавна не ми е интересна, но тук се прекрачи една, как да я наречем, чисто семиотична граница. И въпросът е защо няма граждански отклик на този знак. Какво означава граждански отклик? Очевидно е, че българските граждани се интересуват много повече от това да не им бъде разтурен рахатът, отколкото от злочестата съдба на някакъв турски дисидент. А политиците правят онова, което избирателите очакват от тях. Не ми е приятно да го кажа, но в огромното си мнозинство хората по света, ако бъдат достатъчно уплашени – и ние, българите, не правим изключение – са готови в името на сигурността да захвърлят на бунището гражданските права и свободи, барабар с техните апологети; разни там правозащитници, либерални интелектуалци като нас и прочие безродни космополити, които имат неблагоразумието да оспорват колективната мъдрост и да надигат немощен глас в защита на абстрактни принципи. Но тези принципи са залегнали в Конституцията и произтичащото законодателство. Къде отива общественият договор? Общественият договор си е на мястото, твърд и непоклатим, просто той няма много общо със записаното в Конституцията, по-скоро има общо с травматичния исторически опит на нацията. Същинският обществен договор не е експлицитен, а имплицитен, той се сключва не на нивото на формални принципи, а на нивото на колективните нагласи и вярвания – и, под натиска на груповите емоции, флуктуира в определени граници, зададени от споделената култура. Тъкмо тези неписани норми определят какво е допустимо да се прави в дадена ситуация и какво не. Политиците разчитат настроенията в общността и отчасти ги следват, отчасти се стремят да ги управляват и насочват според собствените си убеждения и интереси, но винаги са наясно, че имат ограничено поле за маневриране. Законите и магистратите, които ги тълкуват и прилагат, на свой ред имат задачата да не допускат разрушителни крайности при силните колебания в обществените настроения, тласкащи към политическа радикализация. Борисов неотклонно следва договора, който членовете на общността имплицитно са сключили помежду си и по силата на който той е овластен да взима съдбоносни решения. Независимо дали ни харесва или не, този договор повелява, че властта трябва да е готова на всичко, за да ни защити от враждебно нашествие. В този смисъл действията на премиера са напълно релевантни на ситуацията и начина, по който тя се преживява от мнозинството наши сънародници – търси се решение на криза при сложни обстоятелства и с цената на тежки компромиси. Нека припомня, че в условия на криза ролята на лидерството е да се тревожи от името на групата – да поема, удържа и преработва колективните страхове и да намира адекватни политически решения. Борисов, поне досега, се справяше с първата част то задачата, а доколко предложените решения ще се окажат адекватни, предстои да видим. Напоследък обаче изглежда искрено притеснен и угрижен – явно му е все по-трудно да удържа масивните страхове, с които го натоварва катастрофичното въображение на нацията. Това вече е повод за притеснение. По поему е обратното – Борисов, с действията си, е окончателният наш знак за демодернизация. Макар че България, като цяло, никога не е била част от никаква модерност – ако не броим отделни красиви жестове. Да, като добре знаем, модернизацията на България започва късно, протича неравномерно и не прониква в дълбочина. Българските елити много внимават да не прекалят с модернизационните напъни, за да не дразнят “народа” и да не си разтурят рахата. За сметка на това и елитът, и народът дружно и упорито настояват, че България е модерна европейска държава - и се сърдят, ако някой оспори тази претенция. Но в моменти на голямо разтревожване, през какъвто преминаваме сега, ние със смайваща лекота захвърляме тази фасада, сваляме дрехата на модерността и се вижда какво стои под нея, и то най-често не ни харесва. Но мен ме тревожи не демодернизацията на България, а демодернизацията на света. Представи си, че Борисов, когото ти така тънко иронизираш, всъщност е прав. Той се държи така, сякаш знае нещо, което ние не знаем, сякаш вижда нещо, което ние не можем или отказваме да видим, и това нещо е стряскащо и тревожно. Представи си, че неговият жизнен политически инстинкт – необвързан с идеология, неограничен от скрупули, необременен от ерудиция – интуитивно го води във вярната посока, а тя е да забравим онова, в което непоклатимо сме вярвали и сме се клели, ако искаме да оцелеем. Представи си, че нашата версия за реалността рязко е остаряла и вече живеем, без да осъзнаваме докрай, в един различен, непознат и плашещ свят – свят, за който нашето образование, знание и ценности не са ни подготвили. Ние веднъж станахме свидетели на такова историческо отместване след краха на комунизма и знаем ужасната цена, която платиха неподготвените за промяната. Ето това е нещо, за което си струва да помислим. Още на facebook.com/ivailo.noisy.tsvetkov NB! Адвокатът на OFFNews.bg напомня: препечатването на този текст (изцяло или отчасти) става само с изрично писмено разрешение от OFFNews.bg и автора. *Този текст е начало на серия от диалози между Александров и Цветков относно съвременната българска съдба, душа и мисловност. Те ще се появяват периодично в OFFNews.bg – б.р.

Прочети цялата новина http://offnews.bg/news/n_1/n_635195.html

Свързани новини: