Александър Секулов пише поезия, издал е не един сборник с публицистика и няколко успешни романа, но през последните месеци е трудно да бъде накаран да излезе от храма на Мелпомена. На 10 септември в рамките на фестивала „Сцена на кръстопът“ спектакълът „Възвишение“ по добилия култов статус роман на Милен Русков ще се върне към живот след възстановяването на опожарения Пловдивски театър. На 12 септември пък премиера на форума под тепетата ще има постановката „Вълци“ по „Трънски разкази“ на Петър Делчев. Секулов е автор на драматизацията и на двата текста, а репетиционния процес с режисьорите им Иван Добчев и Диана Добрева нарича изумително преживяване в биографията си на артист.
 

- Г-н Секулов, как се чувствате по-комфортно – като писател, чийто диалог с белия лист е занимание самотно, или като драматург, човек на театъра, чиято работа е свързана с екип и зависи от много хора?

- Няма да занимавам читателите с личните си преживявания. Ще кажа само, че много бих се радвал, ако повече български писатели работят във и за българския театър. Смятам, че това ще бъде от полза както за литературата, така и за драматургията. Силно се надявам, че следващият бум – след бума на поезията в началото на 90-те и след бума на романа към средата на първото десетилетие от новия век – ще е бум на добрите пиеси. Очаквам разцвет на българската драматургия.

- Какво ви кара да мислите така?

- Театърът дава възможност някои процеси в света около нас бързо да бъдат показани и преживени от публиката. Мисля, че едно общество, което живее в изключителен стрес, с много травми като нашето, всекидневно има нужда от театъра като форма на обяснение на света, ако щете – и като екстатично преживяване на битието ни, като оценка на самия живот. Аз вярвам, че през българския театър и през български текстове за театър ние, които живеем в тази държава, ще осмислим тоя урок: какво правим и с държавата, и със себе си.

- Предстои ви сезон в „чисто нов” театър, възстановен след изпепеляването. Какво е усещането? Ще преоткрие ли публиката Драмата в Пловдив като едно различно пространство?

- Трябва да кажа някои неща, които остават скрити за масовата публика. Чест прави на Министерството на културата, подкрепено от Министерството на финансите, че реши не просто да възстанови изгорялата част от сцената и салона, а всъщност да построи наново сценичната механизацията и цялата инфраструктура на театъра в Пловдив. Малко хора знаят колко сложен е театралният механизъм и колко различни „подсцени“ работят вътре. Става въпрос за километри въжета, за сложни конструкции, които в един момент трябва да се задействат в синхрон без никаква пречка. Сега, след този изключително качествен ремонт, мисля, че ще можем да осъзнаем каква изключителна придобивка за един град е модерно съоръжена по европейски стандарти драматична сцена.

- Какво ще видят зрителите на нея? Очакваме повторното сценично раждане на мегаспектакъла по романа на Милен Русков „Възвишение”, чийто живот бе прекъснат от пожара в театъра. Какво още да предвкусваме в репертоара?

- От средата на септември, живот и здраве, освен много други представления ние ще имаме завършен един 5-годишен труд, чийто гръбнак е опитът на театъра да осмисли и вдигне на театрална сцена три съвременни вече класически български произведения: „Възвишение“ по едноименния роман на Милен Русков, „Сестри Палавееви“ по романа на Алек Попов и „Вълци“ по „Трънски разкази“ на Петър Делчев. Казано накратко, „Възвишение“ е опитът на българина да живее без свобода, „Сестри Палавееви“ е опитът на българина да живее без история, а „Вълци“ е опитът на българина да живее без Бог. Има такива прагматични, добре организирани публични опити на нашего брата наистина да живее без тези три фундаментални категории в човешкото съществуване. Разбира се, спектаклите на едни ще се харесат, на други – вероятно не, но съм горд, че Пловдивският театър положи това усилие и трите ще бъдат в афиша по едно и също време. Мисля, че всеки български театър би се гордял с подобни представления, защото, първо – те развиват отношението към българската литература, и второ – обогатяват българския театър с теми, които не се срещат често в него, опитват се да разсъждава върху категории, които са извън малките сюжети и малките истории на обикновените пиеси. И трите са поставени от най-добрите според мен български режисьори в момента – съответно проф. Иван Добчев, Елена Панайотова и Диана Добрева. Създадени са с много сериозен подход и по отношение на подготовката на текста, и по отношение на актьорската игра, и като работа на екипите. Няма подобен проект в нашия театър, мисля, че наистина такава трилогия не е правена.

- Част от ценителите вече са успели да гледат „Възвишение“ и „Сестри Палавееви“, или поне са чели и слушали за тези постановки, но „Вълци“ ще е абсолютна изненада за публиката. Повдигнете лекичко завесата над нея?

- Изключително сме благодарни на режисьорката Диана Добрева, че се нагърби с този огромен риск. С нейната надреална естетика тя работи с един текст, който на първи прочит предполага бит. А всъщност тя го превръща в мит. Надявам се спектакълът да има силен успех, защото да се превърне българският бит в български мит е много трудно.

- Три години след театъра огнено бедствие почти унищожи и Тютюневия град в Стария Пловдив. Как се допуска в бъдеща културна столица на Европа очевидно злоумишлено да се изгарят архитектурни паметници като някогашните тютюневи складове?

- В отговор ще ви кажа нещо много просто. Както изгоряха тютюневите складове в Пловдив, така и българската държава е престанала да съществува. Толкоз. Всеобщо безразличие и безхаберие. Повече нямам какво да коментирам. По въпросите на Пловдив като културна столица през 2019 година съм ограничил изказванията си до минимум. Надявам се, че хората, които се занимават с това, ще направят всичко необходимо не само да се покаже голямо европейско изкуство в града ни, но и да се създаде голямо българско изкуство.

- Въпреки дългите години без собствен покрив, артисти от Младежкия театър в София са споделяли, че и от онзи „бездомен” период имат хубави спомени. За вас борбата с трудностите не беше ли и стимулираща – сезонът ви трябва да е бил щастлив, защото спечелихте „Аскеер” за драматургия?

- Награди получиха много актьори и спектакли, не съм единственият. Всъщност Пловдивският театър спечели много национални награди в този тригодишен период – не мога да ги изброя, над 10 са. Когато има партньорство и диалог между държава и театър, нещата изглеждат по-различни, по-оптимистични, а в случая такъв имаше.

- Това твърдение не противоречи ли на другото, което изказахте по отношение на казуса с тютюневите складове?

- Във всичко си има изключения...

- Ако приемем хипотетично, че подобно на героите от вашата наградена пиеса „Няма ток за електрическия стол“ оцелеете след атомна катастрофа, какво бихте направили най-напред?

- Бих потърсил семейството си. Човек трябва да търси човека. И себе си да намери, и другия.

- Не сте ли разочарован, че театралните награди подминаха сценичната реализация на пиесата ви, прекрасните изпълнения на Калин Врачански и Красимир Доков? Или пък че „Сестри Палавееви” не бе достатъчно оценен като могъщ цялостен, ансамблов спектакъл?

- Театралните награди са такива, каквито са. Трябва да ги приемаме със съответната доза ирония и самоирония и да се опитаме следващия път да работим по-добре.

- Романът ви "Скитникът и синовете" е номиниран за тазгодишните литературни отличия "Хеликон" и тези на клуб "Перото" - доколко е важно това за вас?

- Националните литературни награди, противно на всеобщото мнение, според мен стават все по-добре организирани, все по-отговорни, все по-защитими в публичното пространство. И аз мисля, че те вършат изключително полезна работа на подбор и препоръка в ситуация, в която наистина липсват сериозни ориентири кое е ценно и кое не. Това е най-важното: публиката да разбере, че, от едната страна, има книги, а от другата, има книжни продукти. Нека книжните продукти да се произвеждат, продават и търсят, но само да не бъдат представяни като книги...

- Каква струна в човешката душа се надявате да докосне новата ви книга? Кое е специалното послание, което искате да излъчи?

- Че да си баща е много трудно. Казвам го като баща...