Баронеса Любка Биаджони: Няма вече Турско робство и комунизъм, защо преглъщаме всичко?

На 17 и 18 септември в София и Пловдив ще свири един от най-известните цигулари в света - Найджъл Кенеди , който ще представи у нас своя нов поглед върху "Годишните времена" на Вивалди. Компания на британеца на сцената ще правят неговият бенд, гъдуларят Георги Андреев, Лондонският български хор с диригент Десислава Стефанова и оркестърът „София Симфоникс” с диригент Любка Биаджони. Баронеса Любка Биаджони цу Гутенберг е и един от виновниците прочутият музикант да дойде у нас отново. Тя е родена в семейството на италиански политик и българка, работила в посолството ни в Рим. Завърша висше образование в Музикалната академия в София и в Сиена, както и философия в Рим. Била е диригент на многобройни оркестри по света, докато най-накрая не основава свой собствен - "София симфоникс" , съставен от български музиканти, които тя неведнъж хвали, че са на световно ниво. Женена е за немския барон Енох от прочутия род Гутенберг - също диригент със собствен оркестър - с когото имат двама сина и живеят в семейния им замък в Бавария. Преди броени дни Маестра Любка Биаджони бе номинирана за „Будител на българската култура в чужбина”, а през октомври ще получи сребърен медал за принос в музикалния живот в немския регион Оберфранкен. OFFNews получи възможността да разговаря с баронесата за предстоящите ѝ концерти в София и Пловдив, за качеството на българските музиканти, за отношението на държавата и хората към културата, възпитанието на любов към изкуството у подрастващите, защо трябва да сме по-смели и кой ни е виновен за проблемите. За пръв път ли работите с господин Кенеди? Да, за пръв път работим заедно, сега се срещнахме на репетицията. В момента той работи по „Годишните времена“ с моя оркестър и с неговия бенд – това ще бъде едно ново изпълнение, нов поглед върху творбата за софийската и пловдивската публика, защото е нещо, което досега не бях чувала. Лондонският български хор  ще участва на концерта, какво ще изпълни той заедно с Найджъл Кенеди – някаква нова версия на „Годишните времена“ с вокали или нещо съвсем различно? „Годишните времена“ не се пеят, те са само за оркестър. Хорът ще се включи с други пиеси на Кирил Тодоров. Гледахме да направим българо-италианска програма, втората част с Вивалди, а първата с българска музика. Георги Андреев ще партнира на Найджъл Кенеди и ще бъде български празник за Деня на София. Защо решихте да поканите точно г-н Кенеди? Защото има един български цигулар в Лондон – Иво Станков – той организира фестивал за българска музика в английската столица всяка година, като тази ще участва Найджъл Кенеди, и затова решихме този концерт да го предложим на българската публика, за да може и тя да се радва. Това все пак е един изключителен и необичаен проект, и си казах: „Защо да го слушат само в Лондон, да го направим и в България“. Така се роди проектът. Той май доста харесва България, често идва у нас. Да, не съм го питала дали му харесва, но явно ако идва, значи му харесва. Смятам, че тук отношението към него е много специално, музикантите, с които работи, в случая с моя оркестър, са изключителни. На репетицията много се радвах на цигуларите, защото виждам, че те могат спокойно да партнират на Найджъл Кенеди и явно това му прави удоволствие, ако не беше доволен с България и музикантите ѝ, вероятно нямаше да дойде. Много пъти сте споменавали, че българските музиканти са от световно ниво, въпреки тежкото им финансово, материално и т.н. положения – смятате ли, че въпреки професионализма им родната публика се отнася сякаш с по-малко уважение към тях, пренебрегвайки ги за сметка на чужди артисти. Например, концерт на немски оркестър у нас би предизвикал много по-голямо внимание и уважение вместо изпълнението на Софийска филхармония, въпреки че са еднакво добри. До някаква степен може би е така. Аз се старая със своя хор и оркестър „София симфоникс“ да ни покажа за символ на качество не само в Германия, но и тук. Без да искам да звуча нескромно, мисля, че вече се е разчуло, че при нас свирят най-добрите и сериозни български музиканти. Нивото е различно и знам, че хората идват при нас да чуят какво става, какво е новото. Смятам, че новото не зависи само от мен като диригент, но и от отношението, което сме изградили, доверието, което ни кара да музицираме по различен начин. Затова искам да изградя и да знам, че „София симфоникс“ е символ за качество, и то от България. Тогава хората идват и ни слушат, и започват да си казват: „Аха, добре, нищо, че е български оркестър, иди и го чуй, той е добър“ . Националните и държавни институти много често имат проблеми с методиките, които постоянно сменят. Така те много често се оказват принудени да продават билети, а не да гледат качеството, а, за съжаление, това се чува и концертите стават безинтересни, ако трябва да сме честни. Затова частните ансамбли имат шанс да са независими и да покажат различно изкуство. На какво се дължи политиката на институтите и Министерството на културата да търсят не качеството, а финансовия отзвук? Не знам дали търсят финансовия отзвук, според мен те искат институциите да бъдат независими, и когато тези институции станат независими, властта преминава напълно в директорите им. Те започват да правят каквото си поискат и тъй като трябва да плащат заплати, тези директори гледат да имат субсидии, да се продават билети, независимо как. Често просто нивото и качеството отиват надолу. Познавам музиканти, а предполагам, че Вие познавате много повече такива, които принудени от тежките финансови условия у нас, са заминали да свирят в чужбина, ако са късметлии, или да работят друга работа. Тези дни френският посланик у нас Ксавие Лапер дьо Кабан в заключителната си реч заяви, че ако емигрираме, оставяме страната си на Пеевски – какво е Вашето мнение? Намирам за разбираемо, когато нашите таланти искат да напуснат държавата, от една страна, когато искат да учат в чужбина. Аз отдавна съм завършила Музикалната академия в София, която навремето беше една прекрасна институция, но сега чувам, че нивото вече е малко по-различно и разбирам, когато музикантите решават да отидат да учат или специализират при даден музикант, професор, светило в дадения инструмент. Би било хубаво, ако се върнат след това в България, за да могат това, което са научили, да го приложат. Често обаче хората решават да останат там, защото са си намерили работа или по семейни причини, или защото са по-добре платени, което не е тайна. Трудно разбираемо е, когато разкажа на Запад с какви заплати живеят нашите музиканти . Затова, от една страна, имам пълно разбиране спрямо тези музиканти, но се радвам, че все пак все още имаме толкова много добри музиканти, които са останали тук – като музикантите в моя „София симфоникс“, които са в България. Тези музиканти са тук, за да се борят с тази действителност и да покажат своето ниво в тази действителност, която е една със сигурност тежка реалност, но това е тяхната държава, тяхната родина – и аз намирам това за прекрасно . Затова реших да създам „София симфоникс“ преди няколко години, за да мога да покажа, че музикантите, които са останали тук, са надеждата за България. Това е едно огледало за културен живот в България, което трябва непременно да се развие и да излезе навън, за да се покаже, че и тук са останали добри музиканти. Изглежда, че всичките са изчезнали – не са всичките изчезнали. Естествено, че когато човек отиде след музикалното училище в Германия, Австрия и не знам къде, и учи с някакви особено добри учители, има повече възможности да се развие. Но има и хора, които са останали тук и въпреки всичко са вълшебни музиканти, сериозни професионалисти и това трябва да се отчете, уважи и покаже. Чувал съм, че от времето на комунизма у нас е останало мнението, че хората на културата са безделници, че диригентите махат с някаква си пръчка, а музикантите свирят там нещо, но не вършат тежка работа, не вършат реален труд – не е като да носят чувал с цимент, например. Сякаш много хора изпитват пренебрежение към дейците на изкуството и труда им, може би наложени от едни предни времена. Как може да се промени това, да се създаде любов към културата у хората? Не съм съгласна много с Вас, че идва отпреди мнението, че музикантите или диригентът нищо не правят. Навремето, тъй като аз съм живяла и учила преди промените, имаше голямо уважение към културата, музиката, диригентите. Това беше една много уважавана професия и със сигурност на никого не му е дошло на ум да каже, че диригентите нищо не правят. Аз, като гледам, съм от сутрин до вечер – когато дирижам, репетирам, занимавам се с ученето на партитурите, което е най-основното нещо, за да може след това да се дирижира. Занимавам се сама със „София симфоникс“, трябва самичка да организирам турнета, да се занимавам с ноти, плащания и хиляди неща, които диригентът прави. Не мога да кажа, че навремето не се е уважавало музикалното изкуство. Даже бих посмяла да кажа, че преди промените много повече имаше уважение към музиката, към културата и към изкуствот о. Защото системата, която беше преди, отделяше много усилие, време и финанси на възпитанието на хората - това, което сега изчезна. Сега в тази уж демокрация, която имаме тук в България, а и не само, всеки трябва да намери начин да се спасява сам и културата е чак на последно място. Всеки гледа да си нахрани семейството по някакъв начин, да намери криво-ляво работа, независимо каква, и вече не става дума за никакво изкуство. А навремето, когато бях студентка в музикалната академия, все още се говореше за изкуство, имахме съвсем други разговори, съвсем друго интелектуално ниво, което наистина много се различава от днешното време. Ако ме питате, как може да се възпитава публиката в култура – първото е родителите да се занимават с техните деца. Защото ако ние не възпитаме нашите деца, няма кой да им покаже нещо, нито училището, нито бабата и дядото, това са родителите. Мога само да кажа на родителите, че ако държат децата им да имат култура, те трябва сами да ги възпитават и да се занимават с тях. Вие имате двама сина, доколкото ми е известно, водите ли ги на концерти, учите ли ги да свирят? Разбира се, разбира се, това е съвсем ясно: и ги водя на театър, и ги водя на изложби. Моите деца, естествено, знаят много, защото аз им показвам с колко обич изживявам музиката и изкуството въобще. Когато ходим някъде им показвам архитектурата на това здание, този дворец, гледам да ги направя чувствителни за красотата и изкуството. Но това могат само семейството, фамилията и родителите. Не трябва да сядаме и да чакаме отгоре някаква помощ. Единственото нещо, което дойде след промените тук и което не е положително, но все пак е възможност за човек да се развие, е, че сега няма никой, който да ти помага и да те храни, трябва сам да се раздвижиш, за да дойде нещо. Ако човек чака - и това е много опасен манталитет, когато се чака нещо да стане – няма да стане нищо и тогава всичко пропада. Мога само да кажа на хората, че ако нещо не им харесва, не им пасва, трябва да реагират, да казват истината и да се борят, защото от само себе си нищо няма да се промени. Това ли трябва да правят и музикантите в България – да се изправят срещу лошото ръководство, тиранични диригенти? Да, естествено. Не може човек постоянно да преглъща всичко и да казва: „Ами така е в България, така е всичко, ние така сме свикнали, Турското робство...“ Нямаме вече Турско робство, вече нямаме една система, която уж потиска – имаме вече една система, която дава възможност всеки да се развие поединично, но да направи наистина конкретно нещо. Хората трябва да имат смелостта да направят нещо, защото иначе държавата ще остане в ръцете на определени хора, защото 99% от гражданите мълчат, защото ги е страх и това е огромен проблем. Не може постоянно да се страхуваме от всичко, защото всичко ще спре, а това е много страшно и то не само тук, а навсякъде. Хората глобално трябва да имат повече смелост, да се борят за истината. Това ли се случи в Софийската филхармония – Вие тогава напуснахте и си казахте какви са проблемите ясно и открито. Но много Ваши колеги, които са там, сякаш не правят същото, не се изправят срещу този проблем. Така е, защото ги е страх. Аз го казах в моето писмо навремето във Фейсбук и продължава да е без промяна, защото хората ги е страх да не си загубят мястото, това се случва навсякъде. Но аз смятам, че когато има проблеми, трябва да се казват. Колкото и да твърдят по телевизията от Министерството, че няма сигнали, има много сериозни писмени сигнали, че нещата не са добре. Затова трябва хората просто да се осмелят да кажат истината, но, за съжаление, аз освен да бъда пример и да казвам истината, да изричам какво мисля – повече не мога да направя. Всеки решава за себе си. Но намирам за много жалко, че всякакви неща, институции и музиканти трябва да се съсипват и да се разрушават само защото начело на тези институции и групи има хора, които не са за това място. Тази слабост плаща културата в България, което е много страшно и опасно, защото културата е едно от малкото неща, които могат да извисят една държава и да я различат. България за мен наистина е един златен остров поради много причини : защото има невероятно много интелигентни хора, много талантливи, много работоспособни. И хората го знаят, и затова идват отдалече да правят записи, да снимат филми, да ползват българските ум, дух, сръчност, талант - но българите позволяват да им плащат малко, защото ги е страх и тези малко парички да не получат. И те самите правят така, че хората да ги използват, което намирам за абсолютно недопустимо и гледам да се боря срещу това нещо, да заплащам нормално, дори повече отколкото трябва, само и само хората да разберат, че трябва да се борят за своето достойнство. Иначе те ще продължават да бъдат използвани и няма как след това да ги покажа в чужбина без това достойнство, за което се боря. Когато пътувам с тях, те пак ще бъдат смачкани и на мен ми трябват 3-4 дни да понапомпам музикантите с малко самочувствие, и от самочувствието излиза музиката. Характерът на музиката излиза от нас. И сега, когато започнахме репетициите, пак им казах какво значи сценично поведение, какво значи човек със самочувствие да застане на сцената и да се радва на музиката. Това трябва да се покаже, а не да са всичките мишки само защото в националните институти има хора, които ги тероризират . Това е много страшно за качеството на музиката. Според Вас добре ли се управлява държавната култура у нас от страна на Министерството, институциите и т.н. И ако не, защо – заради некадърност или целенасочено смазване на културата? Не мисля, че има целенасочено смазване на културата. Както знаете, Берлускони, една доста проблематична фигура в Италия, затвори почти всички оркестри в страната още преди 20 г., защото гледаше неговите пари – уж държавни – да се насочат към други важни неща – като футбола, например. Не смятам, че тук е така, защото хората са прекалено интелигентни, но има един основен проблем – тъй като вече имаме друга икономическа система, вече нямаме един социализъм, който теоретически се грижи за държавата и така нататък. Вместо това държавата има един бюджет, който е решен не само от МК, но и от Министерството на финансите със сигурност, но те не могат да знаят от колко пари се нуждаят различните неща. Министърът, да речем, слуша различни хора какво му говорят и решава да прави делегиран бюджет, мислейки че като дава възможността да са автономни тези институции и всеки да се спасява поединично, ще направи най-доброто. Това, от една страна, е добре, но не смятам, че след като Министерството каже: „Даваме ви 10 милиона, направете всичко“, можем да очакваме от артистите да се справят, просто не е възможно. Те наистина, според мен, се стараят да има богата палитра: да се спасяват малките театри, да има култура и в малките оперни сцени, други театри, да има малки симфонични оркестри. По някакъв начин се стараят. Проблемът е много сложен въобще в културата, не само в България, ами навсякъде. Затова съм на мнение, че има неразбиране, когато се смята, че Министерството не прави нищо. Така е трудно да се каже, трябва да се гледа малко по-диференцирано, да се каже: „Аз представлявам една институция и се опитвам държавните пари, които ми се полагат – толкова и толкова – така да ги инвестирам и така да правя нещата, че да мога да привлека публика“. Когато начело на една институция са грешните хора, които инвестират тези пари по неправилен начин, тогава нещата стават сложни , защото публиката не идва. Когато се правят вместо 4 концерта на месец – 30, няма как да дойде публиката. Аз не бих критикувала сега толкова министерствата, защото всички те – знам го и от политиката в Германия – са свързани, размислят по въпросите и съм сигурна, че не искат да унищожават културата, но единичните случаи на институциите са проблематични, защото това може да доведе до абсолютно рухване на едни истински символи на българската култура. И там трябва индивидуално винаги да се търси най-доброто решение, за да се помогне на българската култура да просперира.

Прочети цялата новина http://offnews.bg/news/n_1/n_636143.html

Свързани новини: