Рискованата политика на Путин в Близкия изток му носи дивиденти

Владимир Путин превръща в изкуство обръщането на слабостите в сила. Руският президент явно се очертава като доминираща сила в Близкия изток в момент, когато руските и сирийските сили бомбардират Алепо при най-мощния щурм в петгодишната гражданска война в Сирия. Преди две години Русия буквално нямаше никакво присъствие в региона, като изключим една военноморска база в Сирия. Днес изтребителите и ракетите на Москва летят над сирийското, иранското и иракското въздушно пространство. През последната година Путин въвлича Русия в сирийския конфликт и укрепва режима на президента Башар ал Асад, който беше на прага да се срине. Руският лидер изгражда нещо като военен съюз с Иран, който му позволява да упражнява влияние в Персийския залив - нещо, което убягва на Москва от края на Втората световна война. На всичко отгоре отношенията на Путин с Турция, които изглежда бяха тръгнали към сблъсък, след като Анкара свали руски изтребител миналата година, сега се затоплят дотам, че Путин и турският президент Реджеп Тайип Ердоган са на път напълно да възстановят дипломатическите отношения. През цялото това време Путин поддържа близки и продуктивни отношения с израелския министър-председател Бенямин Нетаняху. Как Путин успява да маневрира толкова ефективно в променливата обстановка в Близкия изток и да изгражда връзки със страни, които наглед са скарани помежду си? Защо Русия е по-ефективна от Съединените щати в прокарването на собствения си дневен ред в региона? Путин е в състояние бързо да определи външнополитическите интереси на Русия в даден конфликт и да осигури ресурси за тях, а после рязко да смени курса, щом основните интереси на Москва бъдат задоволени или се променят. От ислямската революция в Иран през 1979 г. Съединените щати обвързват интересите си в Персийския залив със сунитски монархии като Саудитска Арабия, Кувейт и Катар. На свой ред тези страни сериозно инвестират в Съединените щати - от изкупуване на американски дълг до инвестиране в недвижими имоти и купуване на американско военно оборудване за милиарди долари. Арабските държави също така сериозно инвестират във Вашингтон, като купуват влияние във властовите среди, финансират изследователски центрове и наемат фирми за връзки с обществеността, които да им помагат да разпространяват послание защо техните страни са от съществено значение за интересите на Америка в Близкия изток. Отношенията между Рияд и Вашингтон продължават да са особено силни, въпреки че американската общественост поставя под съмнение логиката зад съюз със страна, чиито действия често противоречат на интересите на Вашингтон. Тези страни смятат, че Вашингтон е длъжен да споделя техния възглед за Близкия изток, което значи да ги подкрепя, независимо от това дали даден конфликт, в който те участват, влиза в противоречие с интересите на Съединените щати. Те нямат подобно влияние в Москва. Въпреки че Москва подкрепя водещата шиитска сила Иран и режима на Асад в Сирия, сунитските арабски лидери продължават да ухажват Путин и търсят пътища за сътрудничество с него. Например Саудитска Арабия в момента се опитва да съгласува с Москва как най-добре да се стабилизират петролните пазари и иска Путин да притисне Иран да направи същото. Партньорствата на Русия се основават на студен, твърд реализъм. Единствената цел на Путин е да прокарва интересите на Москва. Той не е обременен от наследени съюзи, които не служат на стратегическите цели на Русия. Той подкрепя Дамаск, Техеран и шиитското правителство на Ирак, защото смята сунитския екстремизъм за дългосрочна заплаха, която дестабилизира страните в Близкия изток и от която се страхува, че може да предизвика хаос в страни близо до границите на Русия. Това съгласуване и сътрудничество с шиитски Иран обаче не му пречи да работи със сунитските арабски държави, за да насърчава търговията за руската промишленост и нейната програма за атомна енергия. Путин прави всичко това, като в същото време остава близък с Нетаняху. Макар да работи със Сирия и Иран, които са смъртни врагове на Израел, Путин убеждава Нетаняху, че тези съюзи не са замислени да заплашват съществуването на Израел, а служат на по-голяма цел - да бъде разгромен сунитския екстремизъм. Русия продължава да си сътрудничи с Израел в различни области като енергетика, селско стопанство и въоръжение. Русия и Израел също така поддържат тесни военни връзки и Путин внимава да не предоставя нападателни оръжия на израелските врагове. Да съпоставим това с отношението на Нетаняху към Обама и намесата му в американската вътрешна политика. Докато се подготвяше сделката с Иран, Нетаняху използваше влиянието на Американско-израелския комитет за обществени въпроси и други произраелски лобистки организации, за да се опита да разклати позициите на действащ президент и да провали негово знаково външнополитическо постижение. Ако Израел или друг американски съюзник се опита да се намеси или да предизвика Путин по такъв начин, е трудно да си представим, че той ще го възнагради с помощ от 38 милиарда долара за десет години, както прави Обама с Израел, или ще продължи да го подкрепя във военно отношение с модерни оръжия и разузнавателна информация, както прави Вашингтон със Саудитска Арабия. Въпреки че Съединените щати са доста по-голяма сила и би трябвало да имат повече влияние върху политиката на по-малките си партньори като Саудитска Арабия и Израел, се случва обратното: те често се стремят да ограничават стратегическите възможности на Вашингтон от страх да не бъдат изоставени или в свой собствен интерес. Докато Русия има по-гъвкав и опортюнистичен подход към региона, за Вашингтон ще е трудно да й се противопостави, а влиянието на Москва ще продължи да нараства. *Амир Ханджани е сътрудник на Проекта за национална сигурност "Труман" и член на ръководството на Атлантическия съвет. Изразените мнения са лично негови. По БТА

Прочети цялата новина http://www.mediapool.bg/riskovanata-politika-na-putin-v-blizkiya-iztok-mu-nosi-dividenti-news254836.html

Свързани новини: