Историята и краят на 50-годишната гражданска война в Колумбия

Президентът на Колумбия Хуан Мануел Сантос получи Нобеловата награда за мир за 2016 г. заради усилията си да спре продължаващата вече 50 години гражданска война в страната си. След четири години преговори президентът Хуан Мануел Сантос и бунтовническият лидер Тимолеон Хименес подписаха сделка, според която народът на Колумбия трябваше да се произнесе на референдум споразумението за мир между правителството и бунтовническата организация „Революционни въоръжени сили на Колумбия“ (ФАРК). Въпреки че референдумът беше отхвърлен с 50,2% на 49,8% (едва 63 хил. гласа разлика), Сантос получи Нобеловата награда за мир. Предлагаме ви текста на Георги Коларов - един от най-големите познавачи на Левите и революционните движения в Латинска Америка за историята на един от най-дългите конфликти по света. Дълголетната партизанска война в Колумбия , започва веднага след Втората световна война. Тя е първата в Латинска Америка война между партизани-марксисти и държавна армия.  Военно-политическото насилие е заложено на колумбийска територия веднага след идването на испанските конкистадори, начело с Гонсало Хименес де Кесада, тяхното проникване навътре в страната и срещата им с индианските племена, под властта на вожда (Сипа) Тискесус. Гонсало Хименес Де Кесада нарича територията на бъдеща Колумбия Нова Гранада – той е роден в Гранада – последната столица на халифа на маврите на Иберийския Полуостров. В течение на три века, докато тази територията е под испанско владичество, конкистадорите жестоко експлоатират коренното население. Опитите за съпротива са посрещани с “огън и меч”. Числеността на индианците стремително пада. Едновременно с това върви процес на “метисация” и формиране на колумбийската нация. Към него, освен коренните жители и испанците, се включват африканските роби и техните потомци. Освободителната война против испанската монархия започва именно на територията на днешна Колумбия (тогава провинция Куиндинамарка ) и Венецуела. От тогава военно-политическото насилие остава ключов фактор в живота на колумбийската държава и общество. Културата на насилието става иманентна характеристика на начина на живот и мирогледа на жителите на страната. Те се възприемат в омагьосания кръг на насилието. Проникването на идеите на марксизма в страната в началото има ненасилствен характер, макар че не се поощрява от държавата. Противостоенето е преди всичко в парламентарната и профсъюзната борба. Политиците-марксисти знаят, че не са в състояние да оглавят въоръжената борба против колумбийската армия и да я доведат до успешен край. Така е до края на Втората световна война, докато не нарастват възможностите на съветската държава да разшири своето влияние на латиноамериканския субконтинент. Може да се каже, че в един момент в Колумбия всеки воюва против всеки: действат 57 леви партизански групировки. Най-главните от тях влизат в Националния партизански координационен съвет «Симон Боливар»: Революционните въоръжени сили на Колумбия (ФАРК), прокубинската Армия за национално освобождение (ЕЛН), оглавявана от испанския свещеник Мануел Перес; маоистката Народна освободителна армия (ЕПЛ), индеанисткото въоръжено движение «Кинтин Ламе»; троцкистката групировка “Работническа самоотбрана”; социалдемократическото партизанско движение М-19 (до март 1990 г.). От тях най-близки до ленинизма са ФАРК. Те обявяват, че се стремят към " завоюване на властта чрез въоръжено народно въстание в комбинация с генерална стачка в работническите сектори и в останалите трудови слоеве в страната ". Мнозинството са партизани от селата. Има и работници, студенти, интелигенти. Командири са представители на средните градски слоеве. ФАРК  е създадена в противовес на армията, която защитава интересите на олигархията и репресира селското население. ФАРК вижда като единствено средство за преодоляване на това състояние е въоръжената съпротива. Програмата й е антиимпериалистическа и предвижда радикални социално-икономически изменения. Призовава за национализация на природните богатства на страната, експлоатирани от САЩ. Предвижда аграрна реформа, насочена към желаещите да имат земя, но нямащи възможност да я купят. Ръководители на ФАРК смятат, че целите в програмата могат да бъдат достигнати единствено по пътя на радикална смяна на системата. Според покойния основател и главнокомандващ Мануел Маруланда Велес на страната е нужна "социална, икономическа и политическа революция" и "главен враг на колумбийския народ е североамериканският империализм". След гибелта на неговите заместници Алфонсо Кано и Раул Рейес, главнокомандващ на ФАРК става Тимолеон Хименес, с прякор Тимошенко. Ръководството на ФАРК разбира, че военната победа е невъзможна, ако част от армията не премине на страната на въстаниците. Затова прави опити да убеди военнослужещите, че служат на чужди интереси и че трябва да превърнат войната между партизаните и военните във война на партизаните и военните против "капиталистическата система". Води се военна подготовка по селата и в градовете. Градските ФАРК готвят специализирани бойни групи. Концепцията им предвижда едновременни победи в столицата и другите големи градове, за които е нужно да се мобилизират пролетариатът, селячеството, средната класа, интелигенцията, студентите. Тя е съвременен вариант на “гера популяр пролонгада” (продължителна народна война). По мнението на Хакобо Аренас, един от основателите на ФАРК, партизанското движение може да продължи десет или двадесет, или даже петдесет години преди вземането на властта. Той посочва примера на сандинистите в Никарагуа, които се съхраняват, докато чакат поява и развитие на революционна ситуация. Отбелязва, че "където няма революционна ситуация, не може да се развива партизанско движение, което да повлияе на решителността на народа и народната мобилизация за промяна на социалната система". (Тук има съвпадение с позициите на Колумбийската комунистическа партия /ККП/, но твърденията, че ФАРК са военно крило на ККП не отговарят на действителността.) Сред изследователите на латиноамериканските леви съществуват полярни гледни точки относно колумбийското партизанско движение. Някои са убедени в безкористността и идеализма на партизанските ръководители. Други са въвели в обръщение термина “ наркотрафикант-герилеро ”, водещ война против обществото и смятат, че именно колумбийските наркобарони са заинтересувани в разрушаването на страната, отстоявайки престъпни интереси чрез партизански акции. Затова финансират и въоръжават партизаните от ляворадикалните групировки и насочват дейността им. Следва на стр. 2 От стр. 1 Така или иначе, независимо от това, с кого са свързани партизанските лидери, мнозинството партизани и досега воюват от идеалистични подбуди, защото социално-икономическата ситуация в страната и репресиите от страна на силовите държавни органи са ги довели до пълно отчаяние.  Институционализираното насилие от страна на държавата и в този случай не може да не доведе до народно насилие, още повече, че традицията на “виоленсия” (насилие) в Колумбия твърдо присъства във всекидневния живот на колумбийския народ и, за разлика от някои съседни държави (Венецуела, Еквадор, Панама), тя не прекъсва нито за един ден в XX век, да не говорим за началото на XXI век. Вътрешният конфликт се разпространява и на територията на съседните държави . На 2 март 2008 г. спецчасти на колумбийската армия минават границата с Еквадор и убиват 17 бойци от ФАРК, начело с първия заместник на Мануел Маруланда Велес – Раул Рейес (който в началото на февруари 2000 г. посети Ватикана начело на 15 фарковци в рамките на мирния процес). Тази акция едва не довежда до война между Колумбия и съседите й. Левите радикали, управляващи в Кито и Каракас, а също в Манагуа, Хавана и Ла Пас, проявяват готовност да дадат отпор на колумбийските военни. По този повод активистът на ККП Хайме Санабриа споделя: “Това, което става у нас в страната е жалко и срамно! Ние се намираме под властта на лъжливо правителство, за което понятието “терорист” означава да не се съгласява с политиката на Урибе и Буш" (тогава президент на Колумбия беше Алваро Урибе, който два пъти е избиран на този пост). Хайме Санабриа подкрепи президента на Еквадор Рафаел Кореа и заклейми колумбийските военни. Подобни изказвания направиха и лидерът на Еквадорската комунистическа партия Хорхе Санчес, и идеологът на Фронта за национално освобождение “Фарабундо Марти” в Салвадор Алберто Марин /и тримата са учили в София / .  Ленинисткото партизанско движение е продължение на либералното от втората половина на 40-те години на XX век. Отрядите на ФАРК възникват спонтанно срещу репресиите от страна на държавата. Първият им отряд възниква, когато команданте Мануел Маруланда Велес събира близките си роднини и ги обединява във въоръжена група за защита на земята им. Едва след това той и неговите сподвижници се запознават с марксистката идеология и я възприемат като ръководно начало в борбата за справедливост. Напомнянията за « дългата ръка на Москва » се отнасят само за ККП, основана от сътрудници на Коминтерна. До разпадането на СССР тя следваше строго инструкциите на Москва. Идеологът й Мануел Сепеда (убит през 1994 г. от отрядите за Обединена самоотбрана на Колумбия - АУК) твърдеше, че « колкото и да искаше ръководството на ККП да постави под свой контрол партизаните от левите групировки и да направлява дейността им, това засега не ни се отдава ». По неговите думи колумбийците влизат в левите партизански групировки заради потъпканите чест и достойнство от армията и полицията. Той цитираше думите на бившия военен министър на Колумбия Алберто Руиса Новоа: «Войната е майка на всичко. Или вие ще се научите да убивате, или вас ще ви убият». Те са казани през 1963 г., но са актуални досега. Конфликтът преминава през цялата история на страната. Колумбия първа дава пример за едновременна парламентарна и партизанска борба . После това се повтаря в Куба, в Никарагуа, в Перу. За втори път това се случва в Колумбия, когато лидерите на маоистката Народна армия за освобождение (ЕПЛ) Бернардо Гутиерес и известният колумбийско-испански режисьор Серхио Кабрера подписват мирно споразумение с правителството и участват в изборите. Последният е назначен за заместник-председател на Парламента, макар че част от неговите съратници продължават да водят въоръжена борба. Той казва, че “маоистите не възприемат веднага политиката на мира и компромисите след дълги години на безкомпромисна партизанска война”. Според него това е идейно-политическото наследство на културната революция в Китай от втората половина на 60-те години на XX век. Родителите на Серхио Кабрера са испански анархисти, емигрирали в Колумбия след гражданската война в Испания и победата на Франко. Там стават членове на ККП и през 60-те години на XX век вземат страната на Мао Цзе Дун в конфликта му с Хрушчов и Брежнев. Тогава се преселват в Пекин, където израстват Серхио и сестра му Марианела и преживяват културната революция. Впоследствие семейството се връща в Колумбия, за да основе ЕПЛ. Втората по значимост лява въоръжена групировка в Колумбия – « Армията за национално освобождение » - ЕЛН (така наречените « хамелеони на революцията ») е създадена през 1964 г. от колумбийски студенти в Куба. Водещият изследовател на колумбийската герила Збигнев Ивановский я смята за «най-боеспособната сред организациите, приели решение да претворят на практика идеите на Ернесто Че Гевара”. Лидерите на ЕЛН смятат за единствено възможна въоръжената борба, в която основна роля играят селяните. Партизанската война започва и се развива в планините. Партизанските командири планират да я пренесат в градовете.  За популярността и авторитета на ЕЛН голямо значение има присъствието в редовете на групировката на видния теолог на освобождението Камило Торес Рестрепо, загинал през февруари 1966 г. в бой с армията. В ЕЛН има силни вътрешни противоречия, довели до създаването на съперничещи групировки, до дезертьорство и разстрели на “ренегатите”. (Като “ренегати” са разстреляни и създателите на първоначалното ядро на ЕЛН). Изследователят Марина Чумакова смята партизаните за виновни за това, че конфликтът с властите е “ приел злокачествена форма, заплашваща самото съществуване на държавата ”, подчертавайки, че “ в хода на конфликта мишена най-често става най-беззащитната част на обществото ”. А френският изследовател Даниел Пеко свързва активността им с “ бурното развитие на наркобизнеса в страната ”. Колумбийският конфликтолог Карлос Медина Гальего характеризира ЕЛН с “ междуличностни и групови конфликти, неоправдани процеси, двоен морал, разстрели и дезертьорства, нанесли по-голяма вреда на организацията, отколкото сблъсъците с въоръжените сили ”. Колегата му Гереро Барон говори за “прогресираща деградация на войната”. Збигнев Ивановский твърди, че “ ръстът на активността на ляворадикалните формации и неспособността на държавата да обезпечи на своите граждани право на живот доведоха до стремителен ръст на ултрадесните военизирани формации … за координация на действията си създадоха организация “Обединена Самозащита на Колумбии” - АУК… вендетата между ултралевите и ултрадесните незаконни въоръжени формации доведе до по-нататъшна ескалация на терора, жертви на който все по-често са мирните жители ”. Началото на преговорите между правителството и ФАРК е още през 2012 г. в Норвегия. Заслуги за мирния процес имат най-вече сегашния президент на страната Хуана Мануел Сантос и новия лидер на ФАРК Тимолеон Хименес “Тимошенко”. А най-голям противник на преговорите е бившият президент Алваро Урибе, при когото Сантос беше министър на отбраната. Урибе нарече преговорите “ плесница за демокрацията ” и „ свидетелство за отслабване на държавата и укрепване на тероризма ”. На първия кръг обаче съществено резултат все още няма. Сближаване на позициите започва на втория рунд на преговорите започва в Хавана. Централна тема на него е аграрният проблем, който собствено и провокира въоръжения конфликт. Мечтата за Нобелова награда Още при започването на преговорите двама от най-видните изследователи на колумбийската политика отбелязват какво огромно значение играе мечтата на колумбийския президент да получи Нобелова награда за мир. Още тогава Марина Чумакова казва, че Сантос влиза в преговорите с две цели - да се избави от сянката на миналото и за да получи Нобеловата награда за мир. Емил Дабагян пише “Сантос в случай на успешна реализация на своите планове, се надява да получи Нобелова награда за мир” и отбелязва колко отговорно президентът се отнася към преговорите. На 26 септември 2016 г. в 17.30 преговорите приключиха . Хуан Мануел Сантос и Тимолеон Хименес си стиснаха ръцете. Присъстваха генералният секретар на ООН Бан Ки Мун, кубинският президент Раул Кастро /който има основна заслуга за подписването на мирното споразумение/ и негови колеги. Съветът на Европа махна ФАРК от списъка на терористичните организации. Тимошенко каза по време на подписването: „ ФАРК дълбоко съжаляват, че деструктивната власт, сееща омраза, повлия на колумбийското решение... ФАРК потвърждава желанието си за мир и подчертава своята готовност да използва само думи, като оръжие за изграждане на бъдещето. Колумбийският народ вярва в мира, съобразява се с нас. Мирът ще победи... ”  Оставаше на 2 октомври колумбийците да одобрят споразумението на референдум. При 37% участие, 50.22% гласуваха против, 49.77 за споразумението. На 3 октомври Сантос събра политическите сили. Покани и партията „Демократичен Център” на бившия президент Алваро Урибе: най-големият противник на споразумение с ФАРК, убили баща му. Салвадорският ляворадикален журналист Хуан-Хосе Далтон (син на поета-комунист Роке Далтон) обяви, че „точно Алваро Урибе е най-големият победител на референдума ”. На срещата Сантос обяви, че заедно трябва да решат по кой път ще вървят. ФАРК потвърдиха, че ще спазват прекратяването на огъня, независимо от резултати на референдума.  Засега постовете на ООН остават по местата си, до второ нареждане. Те няма да могат да убедят ФАРК да уволнят децата-войници, или да споделят с роднините на жертвите си поне част от спечелените наркопари. Това и досега не се беше случило, а след референдума е твърде късно. С противопехотните мини също няма напредък. Както подчертава Кармен Де Карлос, вече всичко зависи от Тимошенко, Иван Маркес, Родриго Гранде, Пастор Алапе, Карлос Антонио Лосада, Хесус Сантрич и другите от ФАРК. ------------ Авторът е доктор по политология, латиноамериканист

Прочети цялата новина http://offnews.bg/news/n_1/n_637282.html

Свързани новини: