Защо Клинт Истууд ще гласува за Доналд Тръмп

"Той се занимаваше с натиска на обстоятелствата върху индивидуалностите... С право или не, на него му се нравеха големи и прости (но не и лесни) концепции, съдържащи черно и бяло. Той не се чувстваше комфортно в разнообразието от сиви оттенъци, които изглежда ще са вълната на бъдещето." Цитатът е от статията "Какво примами Хемингуей в Кечъм?" с автор Хънтър Томпсън, която наскоро имах удоволствието да прочета, а в последствие и преведа . Малко след като за първи път попаднах на този интересен текст, наяве излезе интервю за сп. "Ескуайър" на едно от най-разпознаваемите лица на американското кино - Клинт Истудд. "Ще трябва да избера Тръмп", отговаря чичо Клинт на въпрос кой би избрал между двамата кандидати за президент на САЩ. "(Тръмп) е надушил нещо, защото всички са тайно уморени от политическата коректност... В момента изживяваме поколението на страхливците (възможен превод на използваната фраза "pussy generation" е и поколението на путките). Когато израствах, тези неща не се считаха за расистки", продължава 86-годишният каубой в тон, който отива на героя му в "Гран Торино". В унисон разговорът включва още мнението на Истууд, че "поколението на пъзльовците" всъщност просто не иска да работи, а като знаме на тази генерация откроява сегашния американски президент Барак Обама. Месец по-късно Истууд частично се отметна от думите си в друго интервю, където определи гласоподавателското си решение на предстоящия 8 ноември като "енигма". Причината - "частична лудост" тресе двете основни американски партии и кандидатите им. Настоящият текст имаше първоначалната цел да отговори на въпроса в заглавието му. Авторът му все още вярва, че Тръмп ще е финалното решение на предизборната "енигма" на Истууд, а ще остане и предпочитание за много хора, които нямат нищо общо със САЩ. Включително в България. И въпреки че сега не може да бъде зададен със съвсем пълно право, въпросът и част от изказванията на бай Клинт в интервюто за "Ескуайър" са много важни, за да се опитаме да видим притиснатите от обстоятелствата индивидуалности в тяхната цялост. Тази на Истууд и тези на други хора. Клинт Истууд, бил той и на 86 г., е интелектуалец на достатъчно високо ниво, за да представлява неговото мнение интересен ориентир за любопитния човек. Дори не отваряме дума дали последният е някой от милионите хора по света, които сутрин пред огледалото си кривят устата в разпознаваеми каубойски изражения или са ценители на режисьорските му шедьоври. Без припознаване Истууд е член на Републиканската партия още от 50-те години на миналия век, когато иска да гласува за президента Дуайт Айзенхауер. Подкрепа или "припознаване" (ключовият термин "endoresment"), вече като разпознаваема знаменитост, е давал на Роналд Рейгън, а в по-нови времена за неуспешния кандидат Мит Ромни при вота през 2012 година. Истууд изрично заяви в същото интервю за "Ескуайър", че не "ендорсва" Тръмп, а би го предпочел пред Клинтън. Иначе актьорът и режисьор многократно се е определял като либертарианец и, както споменахме, "големите проблеми" за него са индивида да няма възможност или желание да работи или "някой да ти се бърка в нещата". От друга страна, "човекът без име" е публичен защитник на равенството между половете, правото на аборт, правото на еднополови бракове и съществени промени в контрола над оръжията. Тези му разбирания го отличават едновременно от типичния републиканец и от Тръмп, който пък много типични републиканци така и не могат да харесат. Доста е лесно да се хванем за горецитираната фраза от интервюто, че тия неща (за които Тръмп говори) не са били расизъм през 30-те и 40-те, когато Истууд е растял. Различни западни анализатори скочиха на темата (съвсем резонно) и (напълно излишно) заобясняваха на Истууд, че откакто е бил млад са се случили Роза Паркс, Мартин Лутър Кинг и т.н. и всички сме заживели в един по-равноправен свят, който с Тръмп ще стане по-лош. Нека отметнем очевидното. За да се изразя по-меко, Тръмп е изключително противоречив и това не е някаква "мейнстрийм медийна пропаганда". Да, той сигурно може да се разбира по-добре с Путин; да, Хилъри Клинтън е тъмен продукт на политико-буржоазната висша класа в САЩ. Нищо от това обаче не променя възможната перспектива към Тръмп като оптималния дефектен продукт на индивидуализма в Западната цивилизация - противна, евтино разкрасена човешка черупка, без съществено съдържание, но смятаща себе си за господар на вся и всьо. И всичко това постоянно избледнява, особено при поглед от България, понеже срещу него седи толкова компрометиран противник. Въпросът е в това - расизмът или сексизмът са вторични характеристики за човек, който има цялостното поведение на богаташко хлапе в гимназията и отклонява по най-противния начин всеки неудобен въпрос към него. Тръмп си е нещастник. Клинт Истууд като либертарианец не е нещастник, както и не всеки строителен предприемач е нещастник. Но по-важното - Клинт Истууд е интелектуалец и автор на шедьоври като "Момиче за милион долара". Да се вторачваме в изпуснатата реплика за расизма е точно толкова полезно, колкото да се вторачваме само в расизма или сексизма на Тръмп. Има по-голяма картинка. Всичко е по-сложно от първото четене. В същото интервю, повод за този текст, взимайки на прицел политическата коректност, Истууд обяснява как, според агента му, сценарият на "Гран Торино" бил много "политически некоректен". Бай Клинт обаче, веднага щом го прочел, поискал да го снима. Припомняме си. Филмът разказва за американския дъртак Уолт Ковалски, ветеран от войната в Корея, който въпреки второто си име в дън душа гледа с недобро око на всякакви имигранти и хора, различни от бели американци. Във филма обаче Ковалски постепенно се привързва към "жълтурите", които има за съседи. В течение на сюжета старият американец успява не само да се сприятели с "дръпнатите", но и да им предаде изконните си ценности - откровеността, смелостта, любовта към здравата работа и нейния бляскав продукт - спортен Форд "Гран Торино" от 1972 година - американската мечта. Колко гориво харчи тая кола, а в този смисъл и "американската мечта", не е тема на филма. Важното за либертарианеца Клинт явно е, че докато героят му се сприятелява с "жълтите", никой не му отнема правото да ги нарича "жълти". Политическата коректност е атака върху свободната човешка воля на героя му, който не заслужава такава, защото всъщност е здравоработещ добряк. Мамка му, това дори не е политически най-радикалната роля на Клинтака в режисиран от самия него филм. Застаряващият каубой в "Непростимо" преспокойно може да бъде възприет не само като борец за женските права, а въобще като анархист, готов да срути потисническата "система" в лицето на "закона" - шерифа-садист Джийн Хекман. Вие представяте ли си как Доналд Тръмп рискува себе си за честта на една обезобразена проститутка? Не бих се учудил самият той да е обезобразявал проститутки. Та, Клинт Истууд може да е изтървал една старческа реплика в стил "по мое време", заради която да го обявим за расист, но моята мисъл е, че това не е нито решаващо за същността му, нито за същността на времето, в което живеем. "Омръзна ми от лайняната политическа коректност", заяви Тръмп в началото на своето президентско приключение и понякога на човек не му е трудно да го разбере. Много хора изобщо не искат тепърва да се променят на 40-50-60-годишна възраст. Но ако за Тръмп и други хора е важно "правото да си остана нещастник", то за други далеч по-резонно е допускането, че съсредоточаването в политическата коректност отмества погледа ни от несъмнено големи теми - като поведението на американския държавен секретар Хилъри Клинтън при кризата в Либия през 2011 година. Сред тези хора вероятно е и старият Клинт, който по време на републиканския конгрес през 2012 г. пред всички национални американски телевизии се караше на празен стол, олицетворяващ Барак Обама. Хубаво е да се запитаме, що за отговор е Тръмп на излъгани обещания и напразни надежди за действителността. Коментарът продължава на следващата страница: Силата на духа Цитатът, с който започна настоящата статия, се отнася до (предполагаемото) усещане за живота на великия Хемингуей в последните години от неговия живот, които прекарва в едно завряно американско село. Същото, в което през 1961 г. се застрелва. Авторът на есето-епитафия Хънтър Томпсън, до голяма степен възпитан като писател и журналист от Хемингуей и Фицджералд, принадлежи към следвоенните поколения - на битниците, на хипитата, в крайна сметка на хората, които търсят нови обяснения за света. Хемингуей не е могъл тепърва да търси нови обяснения. Истууд също. След един определен момент човек вече не може без "черно" и "бяло". За някои хора този момент идва по-рано, за други - по-късно. Баче Клинт не е чужд на политическия разум, но никога не е бил голям бунтовник. И това си личи и от филмите му. ( б.а. - сигурно е малко късно за това, но в цялата статия, говорейки за "филмите на Клинт Истууд", се имат предвид почти единствено тези, на които е режисьор. Пояснението е важно, защото реално няма да прочетете и ред за "доларовата трилогия" на Серджо Леоне или за поредицата "Мръсния Хари" ). Въпреки че съдържат множество съществени, понякога неочаквани обрати, сюжетите на Истууд реално са едни много прости и ясни конструкции. Също като диалозите в тях. Имам съмнения, макар да не можах да намеря доказателства, че той значително опростява дадените му сценарии. Така или иначе, в лентите му преобладава една много ясна и проста двоичност - между силните и слабите, решителните и латентните хора. Това за Истууд, но и за толкова много други по света, е черното и бялото. Въпрос на надмощието, силата на волята. Вероятно най-важното качество на Уолт Ковалски, истинския американец, е именно решителността му, включваща умението на 80 години да счупва от бой тийнейджъри. Уилям Мъни не може да избегне момента, в който най-накрая ще се напие и ще избие всички в кръчмата. Маги, "момичето за милион долара", гледа смъртта с достатъчна решителност, че без да се жалва да се опитва сама да си прегризе езика. Нагоре и надолу из филмографията му примерите са много. Но най-съществен сякаш е Джими, награденият с "Оскар" герой на Шон Пен в "Реката на тайните". Колко впечатляваща само е тази сцена в развръзката, при която жена му го успокоява и уверява, че вътрешната потребност на силния да смачка слабия надвишава всякакъв морал. Не е нужно психически изнасиления герой на Тим Робинс да е направил нещо лошо, за да бъде заклан, застрелян и хвърлен в реката. Той просто е слаб. Слабият винаги го духа. Волята на героите на Истууд надхвърля, а до голяма степен и предопределя всички други техни характеристики. Не е ли ясно вкоренено тук неразбирането му към "поколението на страхливците/путките"? Разбира се, голямото изкуство позволява безкрайни интерпретации и понякога всеки си избира какво и как да разчете. Тезата на настоящият текст, най-накрая, е, че Клинт Истууд и много други хора могат да гласуват или припознаят някой като Доналд Тръмп единствено заради предполагаемата сила на волята му - независимо дали като предприемач или прохождащ политик, безмилостно преодоляващ всичко по пътя към целта си, неотклонно проповядващ собствените си виждания за света. Ако е налично това подсъзнателно предопределяне всичко в един момент остава на заден план - популизма, сексизма, реалните идеи за вътрешната или външна политика. Нещо повече - човек започва да оправдава неадекватното поведение, вътрешно убеден от силата на волята на носителя. Истина ли е това, или някаква мисловна халюцинация? Колко хора са готови да простят, оправдаят и припознаят несъвършенствата на Тръмп, Хилъри, Обама, Бойко Борисов, Меркел, Юнкер, Тереза Мей, Путин, Стоичков или Хемингуей само заради силата на волята им? Всички ли сме така? Нима не е фундаментално несъвместима не само политическата коректност, но всякаква повече или по-малко рационална форма на разбиране с двигателната функция на волята? Отново, този ницшеански кошмар може би е само в главата ми. Представяте ли си обаче колко много черно-бели дихотомии ни предопределят - религиозни, етнически, а най-вече "мое" и "твое", "ние" и "те"... Пат Бюканън, крайнодясното съветническо присъствие в Белия дом от Никсън до Буш-младши, сега нарича Тръмп "последната надежда на белия човек". Според д-р Николай Михайлов най-големия проблем на Запада с Русия е православното християнство. Според сегашния български президент "правовия ред" и другите "евроатлантически" ценности са отговор на всеки въпрос. Според Милтън Фридмън няма човешко общество, което да не се движи от алчността. Колко просто изведнъж става всичко и как всички нюанси изчезват... Хора като изброените и 86-годишния Клинт Истууд имат привилегията да си изберат определена висока точка, откъдето да гледат на нещата, както им харесва. Те имат самочувствието да виждат света "в неговата цялост", както е искал да го вижда и гръмналият се Хемигуей. Последният и следващият филм на Истууд разказват за силата на духа и натиска на обстоятелствата върху двама американски герои. Той няма да се промени и да разбере света по друг начин. Но отвъд черното, бялото, синьото и червеното един свят продължава да си съществува в сиви и виолетови нюанси, докато ние се опитваме да го осмислим монохромен. Редакцията на OFFNews е отворена и за други коментари по темата за политическите избори в САЩ.

Прочети цялата новина http://offnews.bg/news/n_1/n_637674.html

Свързани новини: