Димитър Талев: Българската политическа партия е спекулантско грабителско сдружение

Талев е роден в Прилеп, когато този български град все още се намира в Османската империя. Учи в редица македонски градове – от родния, през Солун, та до Битоля, но гимназия завършва в Стара Загора. И висшето започва навън – в югославския град Загреб, но се дипломира в Софийския университет. Налага се като един от водещите интелектуалци във ВМРО и само за няколко години от коректор става главен редактор и директор на в. „Македония“. До 1934 г., когато ВМРО е разтурена, а вестникът й „Македония“ – закрит. Чак през 1938 г. Талев започва работа. Поканен от Данаил Крапчев, вече утвърденият писател оглавява културния отдел на в. „Зора“. На това място около 9.ІХ.1944 г. приключва редакторският и журналистическият път на Д. Талев. Плодоносен и предначертан от любовта му към Македония и опазването й като част от българското.

Но диктуван и от стремежа към истината и към морална и интелектуална чистота. На Талев от 30-те години принадлежат тежките, но уви актуални и до днес обвинения срещу политиците, обществото и интелигенцията ни: „Българската политическа партия отдавна вече е престанала да бъде творческа сила – днес българската политическа партия е спекулантско грабителско сдружение за сметка на държавата и народа“; „Ние сме болни!“; „народът ни е сам, плячка на тъмни сган“; „хищната паплач от слепи партизани и мекотели паразити“; „интелигенцията ни кривна по калните пътища на компромиси да води жалкото си съществование, вместо да учи народа и да го поведе“.

На 16.Х.1944 г. по силата на заповед на министъра на вътрешните работи „да доставят“ в участъци и затвори „бивши фашисти, престъпници, народни врагове“ започва одисеята на Талев. Очевидно в обобщения типаж той е арестуван като народен враг. Заради работата си в заклеймените вестници „Македония“ и „Зора“, заради близостта си с „важните“ врагове Ванче Михайлов и Данаил Крапчев. Но някъде си, прикрита зад конюктурни формулировки, стои неприязънта към истинския интелектуалец, към стожера. Към непоколебимия, който ще отправи тежки обвинения към народа си от любов към него. И не ще се пречупи интелектуално.

Следват няколко лагера, наричани тогава трудово-възпитателни общежития, сериозно изпитание за крехкия физически Талев. Освобождават го и пак го арестуват. Пускат го след застъпничество на Радевски и Караславов. Някъде тогава Държавна сигурност решава да го прави шпионин в Югославия, където в Република Македония живее брат му Алекси. Е, бързо го оставят на мира заради очевидна непригодност за професията с железни нерви. Последната фаза от властовото насилие е изселването му в Луковит от 1948 до 1952 г. И след силом добитото разкаяние в следващите четири години семейството е допуснато до покрайнините на София. В тези години доизкусурява „Железният светилник“ (глави от романа са печатани до 1944 г.) и написва другите две части от трилогията – „Преспанските камбани“ и „Илинден“. Станала след още 10 години тетралогия с излизането на „Гласовете ви чувам“.

И, о, чудо! Месеци след появата си в 1952 г. „Железният светилник“ се превръща (наред с издадения през 1951 г. „Тютюн“) в най-четената българска книга. Разбирайте това не като истерично надута медийна кампания, а като действително явление. Тези два романа са вероятно върховното читателско достижение у нас, дължащо се и на това, че след няколкогодишен ценностен суховей се появяват истински значими литературни текстове. За по-малко от година те са четени от многостотин хиляди читатели. При това четенето е с емоционално огромна патриотична ангажираност. А авторът събира лаврите, въдворен в Луковит и в Бакърена фабрика.

И пак чудо, характерно за шизофренията на всяка тоталитарна система. „Тютюн“ няма видими идеологически прегрешения, но колегиалната завист намира и невидими. И причинява неизмерими поражения на автора Д. Димов. Посланието на „Железният светилник“ е в абсолютно противоречие с довчерашната за тези години политика у нас за утвърждаване на македонска нация. А авторът й все повече се приближава до естественото си обиталище – центъра на София. И все повече обира височайшите държавни награди за един писател – орден „Народна Република България“, „Народен деятел на културата“, Димитровска награда. В края на живота си става и народен представител. Очевидно върховете на властта са решили, че докато тя проспива и някак си угоднически изоставя нацията, Талев я спасява от пораженията на греха й. И закъсняло и тихомълком, за да не коленичи, му благодари. Закъсняло, защото писателят въпреки огромната си плодовитост и планове в последното си житейско десетилетие вече не е изключителният майстор от „Железният светилник“ и от някои ранни разкази и статии. Вярно, национално-историческата сюжетност, вече отпратена по-далеч във времето, е пак водеща. Ала преживяното насилие, а може би и нещо невидимо, са причинили тежка авария на деликатния писателски механизъм.

Но са останали романите, сагата за рода на Стоян Глаушев, започваща с „Железният светилник“. Силата на поредицата не е в това, че художествено хроникира времето и борбата за национална свобода и че разглежда динамиката, психологията и поколенческата различност в историята на рода. Главното, най-ярко изразено в първия роман, е, че Талев откроява българската вечност и нейното отстояване в повествователното време. Главният носител на пренесения код на българската характерология е Султана. От всичко в нея ще посоча две централни особености. В образа на Султана се откроява характерно българската централна съзидателна роля на жената; предоставената й свобода както да движи всекидневието, така и да решава съдбините на членовете на рода и на целия род. Султана като типаж най-ясно представлява друга важна родна особеност, доловена от повечето големи наши писатели. Ще я формулирам, използвайки Хр. Ботев – Бога в мен, „мен в сърцето и в душата“. Другояче казано, Султана при всеки съдбоносно важен акт в живота се обръща към Бог. Не към ритуалния, не към църковния посредник, а към носения от всеки – както вярва българинът. И това понякога се превръща във върховно изпитание, защото чистотата и идеалността на Бога в мен дават силата да противостоиш на обществото, на консервативността и слепотата на обществото. Както прави Султана, за да приеме Стоян Глаушев в родовата къща и да стане негова жена.

Във времето, когато Д. Талев все още твори къса проза, той замисля поредица разкази с тема как умира българинът. Не я осъществява, но все пак оставя няколко разказа, които позволяват обобщението за още негови открития в националното. А и това показва, че той смята литературата за немислима без осмислянето на националната характерология. Според него българинът посреща смъртта с достойнство, с желание да се разплати и за най-малките грехове. Сякаш вярва, че да премине на другия път, трябва да е морално чист в земния.

Наистина си струва да четем и днес Талев. А не само да отчитаме някогашния ефект от „Железният светилник“. Защото усилията за нашето самопознание продължават.

БАЛАНС

Разказ от Димитър Талев

От близо два месеца вниманието на Никола Рачев беше изцяло насочено върху новогодишния баланс на търгов­ското дружество, чийто главен директор беше той от девет години. Най-сетне в кабинета на главния директор утихна, вратата не се отваряше и затваряше така често, позамлъкнаха и звънците, дигнато бе и последното заседание на акционерите – тия алчни готовановци, които Рачев скрито презираше: повечето от тях нищо не разбираха от работите на дружеството и той, Никола Рачев, ги обогатяваше с ума и с труда си. Но вече всичко утихна, приклю­чена бе щастливо още една година, управителният съвет и всички акционери, макар да не издаваха радостта си, бяха доволни, а той, главният директор, получи две из­вънредни заплати и други възнаграждения – всичко шестстотин и четиридесет хиляди лева.

– Да!… – въздъхна Никола Рачев сам в каби­нета си.- Да, сега отново – посегна той сякаш да улови първата нишка на нов някакъв план за печалби, но уморено махна с ръка: – Не, не… Сега малко почивка.

Тая година той навърши петдесет и осем години. Не, още не беше уморен! Още не беше постигнал целта си, но… каква беше всъщност неговата цел? Да стане богат, силен и… какво още? Някога бе всичко така ясно, а сега той беше богат, силен, почитан и все пак онова, което му изглеждаше по-важно, най-желано, оставаше непостигнато и далеч негде напред, смътно, забулено.

В широкия кабинет беше тихо, тишина бе настанала и в душата на главния директор. Той се ослуша. Мрачна, студена празнина се бе разтворила в душата му и дълбоко там, на дъното, тежеше като оловена буца набрана горчилка, изстинала, блудкава пепел, отдавна засъхнала кал. Той стисна устни и се намръщи, от скръб или погнуса, в очите му угасна припламнала за миг тревога, негде в паметта му тихо звънна, като крилце на досадно, хапливо насекомо, далечен, неприятен спомен и скоро замлъкна. Рачев дигна глава, доста живо за възрастта му, натисна здраво с лакти твърдите облегала на стола си и рязко подчерта последните цифри на своя личен баланс:

– Началото беше трудно. Трябваше да се боря не­уморно, непрестанно. Аз се борих със сила и с ловкост. Със сила и с ловкост. Какво?

Той се озърна. Беше все тъй сам в кабинета си и пак се отпусна в широкия стол уморен, тъжен.

– Да, брат ми. . – прошепна Рачев, като че ли изеднаж си спомни за брата си, а през цялото време чувству­ваше близу до себе си невидимата сянка на своя по-стар брат. С изкривено лице от досада и от стара, наново по­явила се болка, Рачев извади портфейла си, наброи на писалището десет банкноти по хиляда лева и в смътно колебание остави там и разтворения портфейл. – Ето пак ще му изпратя пари… десет хиляди.

Посегна към звънеца, но ръката му остана тъй, про­тегната.

– Много му са десет хиляди. Познавам го аз, той не обича парите, не ги цени, не знае силата им. Пък и не са полезни за беден човек много пари, не умее да ги използува или да ги запази. И какво ще купува моят брат там, в нашия забравен и от бога, и от хората град?

Рачев дигна с два пръста две от банкнотите и ги сложи по-близо до портфейла. Сетне дигна по същия начин още две и след късо колебание други две от банкнотите. Но и сега въпросът не му изглеждаше напълно разрешен. На писалището лежаха четири банкноти и близу до разтво­рения портфейл други шест банкноти по хиляда лева.

„Коста, моят брат – подхвана той в ума си често по­втаряна история, но винаги като че ли си я припомняше за пръв път. В своите спомени главният директор често се връщаше там и все нещо оставаше недоизказано, неспоменато, той се гневеше и все трябваше да се оправдава ту пред себе си, ту пред брата си, когото не бе виждал от дълги години. – Вярно е, навремето Коста се отказа да учи по-нататък, но аз бях по-слаб физически и… Старият каза, че не може да издържа и двамата и Коста ми отстъпи, остана при стария, на занаята му. После те ме изпратиха в странство. Занаятът пропадаше, не беше по силите им да ме издържат, но аз не можех вече да прекъсна. Продадоха нивите, лозето, умря старият. Нещастно сте­чение на обстоятелствата за Коста. Аз завърших, върнах се, започнах тук с малка заплата. Коста се ожени, родиха му се деца и все повече обедняваше. Ами аз богат ли бях тогава? Ожених се и аз, да имам и аз дом, семейство. Сега той излезе по-щастлив от мене. Децата му растяха, а моят дом остана пуст, мене деца не ми се родиха. И не го забравях никога за Коледа, за Великден, за други праз­ници, помагах му, доколкото ми беше възможно при моите нужди тук, в София, при моето положение. По едно време чух, че попийвал, и сам го видях как се напива. Децата му се разпиляха, не беше кадърен да ги задържи около себе си. Ами аз? И аз останах сам с жена си на стари години. Ако той изпусна щастието си, изпусна го тъй, от ръцете си. Сега не мога да му помогна и с всичките си пари.“

Рачев дръпна към портфейла още две банкноти.

– Стигат му две хиляди. За нашия градец две хиляди лева са много пари. Коста ще се пооблажи с бабичката си. Пък и той не е съвсем без нищо, разбира се.

Той прибра с привична сръчност осемте банкноти в портфейла, прибра и портфейла в джоба си. На писали­щето останаха само две банкноти. Все тъй бързо, ловко написа на едно листче адреса на брата си в родния им градец и позвъни. Влезе разсилният.

– Тия пари още днес да се изпратят по пощата.

Рачев остана доволен от енергичния, делови начин, по който извърши тая досадна, незначителна работа, сякаш изостанала от тазгодишния баланс. Това беше истинският главен директор Никола Рачев, който бе оставил, от умора и временна слабост, да се поразмъти душата му.

Свързани новини:

• И Видин обявява грипна епидемия
• Без безплатни бързи тестове за грип
• Приложение на „Майкрософт” ще ни предупреждава за сайтове с фалшиви новини
• Опозиционерът Хуан Гуайдо се обяви за временен президент на Венецуела
• Жената, нападнала медик в Горна Оряховица, е с повдигнато обвинение
• Руската ВТБ: Заложници сме на нарастващ конфликт между Тръмп и Конгреса
• Ивелин Попов се настани в хотела на "Ростов" в Доха, ще подписва

• Алберт Попов спечели втория слалом за ФИС
• Паредес се отдалечава от ПСЖ
• Прекратиха търсенето на самолета със Сала поне за днес
• Погба носи тузарски костюм със своите инициали
• Зафиров: Цената на Неделев е висока
• Емери: Арсенал работи по трансфера на Суарес
• Зафиров: Неделев отхвърли ЦСКА и Лудогорец, търсим нападател и ляв бранител