Каква е българската равносметка десет години по-късно?

Днес като че ли с горчивина си припомняме, че най-големи разочарования носят изпълнените мечти. Защото продължаваме да сме най-бедните в „клуба на богатите“; за някои българи бедността е ужасяваща; вместо престъпността да трепери пред силата на закона, често се подчиняваме на закона на силата, а надеждата за сигурно съществуване се изроди в непрекъснат страх пред външни опасности – било то бежански вълни, атентати, катастрофи, търговски, енергийни, икономически или истински войни около нашите граници.

Защо вместо да подготвяме големи празненства за 10-годишнината, днес очакваме с тревога бъдещето?

Проблемът не е само у нас, както сме свикнали да мислим. Защото през 2007 г. влязохме в привлекателна и просперираща общност, към която се стремяха много държави. Но две години по-късно Европа влезе във финансовата криза, донесена отвъд океана, години наред се бореше, а някои още се борят с нейните последици. Още преди това ЕС беше станал арена на ислямистки атентати, макар и далеч от нас – от бомбите на гарата в Мадрид на 4 март 2004 г. загинаха 192 души, а в Лондон на 7 юли 2005 г. още 52. Все пак онези атентати бяха единични, докато през последните години станаха толкова чести, че дори е трудно да се изброят. И стигнаха до нас – на 18 юли 2012 г. бомбен атентат на бургаското летище Сарафово уби 7 израелци и един българин. Истински удар по вътрешната сигурност нанесоха залелите Европа бежанско-мигрантски вълни, а България се оказа на един от пътищата им. При това често ни напомнят, че сред причините за това съвременно „преселение на народите“ са войните на Запада в Близкия изток и арабските революции, осъществени и с помощта на ЕС.

ЕС, в който влязохме, съвсем не се оказа обетованата земя, към която се стремяхме. Той е поле на новата борба за световно надмощие, неговите невинни граждани станаха мишени и често плащат сметката за създадените с помощта на европейските политици регионални и глобални проблеми.

Последиците са налице – от мечтана цел за държавите от Източна Европа ЕС започна да се превръща в проблемна ценност за някои от Западна Европа. Показаха го гражданите на Обединеното кралство на 23 юни 2016 г., гласували за „брекзит, както и нарастващият брой привърженици на евроскептичните партии из целия континент. Именно тук, в ЕС унгарският Виктор Орбан за пръв път постави под въпрос и една от основополагащите европейски ценности – либералната демокрация. А множащите се терористични атаки на ислямисти срещу цивилни европейци поставят под въпрос и бъдещето на други европейски ценности, пропагандирани през ХХ и началото на ХХІ в. като глобални.

Така че въпроса „А сега накъде?” си задават всички граждани на ЕС, а не само българите на прага на второто си десетилетие като „пълноправни европейци“.

Възможностите за избор на път през новата 2017 г. не са малко. Още повече че България е поставена пред важен избор и във вътрешната си политика. Не можем да пренебрегнем факта, че отново сме в институционална криза, макар и не толкова дълбока като онази от началото на 1997 г. Но посрещаме Новата година с правителство в оставка, продължаващо да управлява донякъде в противоречие с конституцията; с почти разпуснат парламент, показал своята безпомощност; с президент с изтичащ мандат, който отново, както и Желю Желев, се опитва да избегне конституционните си задължения; с новоизбран, но невстъпил в длъжност президент, който няма политическо минало, затова е с широк, но все още неясен политически хоризонт.

Неизвестното бъдеще пред България може да породи както надежди, така и опасения. Но за разлика от времето след 10 ноември 1989 г., когато обществената енергия беше насочена към положителна промяна, сега очакванията са по-скоро песимистични. От бъдещето се очаква още от същото – продължаващи войни, бежанци и мигранти, тероризъм. Усещането за предизвикателства надделява над това за нови възможности.

И така – накъде в 2017 г.? Едно е сигурно – България не може да постави под въпрос членството си в ЕС или в НАТО. И то не поради емоционална или ценностна привързаност, а от чисто реалистични съображения. Страната ни е изцяло икономически зависима от ЕС и напълно беззащитна без НАТО, особено след като в името на реформите се лишихме от ефективна армия. Така че тук алтернатива няма.

Но външнополитически избор има. Например дали ще останем фронтова държава или ще участваме в опитите да преодолеем разцеплението в европейската цивилизация. Първото е идеологическа мантра, а второто – прагматизъм, наричан от времето на канцлера Ото фон Бисмарк Realpolitik.

Възможностите да се провежда относително самостоятелна външна политика в ЕС, която да отразява националния интерес, е умение, което почти напълно липсва в българската политика. Вероятно поради вкоренилия се през ХХ в. български сателитен синдром, изразяващ се в търсенето на голям и силен съюзник, който да защитава нашите интереси, а ние да му се отблагодаряваме с послушание. Тази практика завърши за България с трикратни капитулации – в Първата световна, Втората световна и в студената война. Затова е време да потърсим собствен път, макар и в ограниченията на общата европейска политика.

И тук се появява въпросът с кого в ЕС да вървим. Дали както досега – привързани към колесницата на силните, в случая Ангела Меркел, или да потърсим сътрудничество с някоя от регионалните групи. Вишеградската група показва как това може да стане, но техните проблеми се различават от нашите, най-малко по това, че не са на източната граница на съюза.

Затова българските политици през 2017 г. трябва да се опитат първо да намерят златното сечение между националния, регионалния и европейския интерес и второ, макар и по-трудно – да го реализират. А ролята на българските граждани вече не е да чакат решенията на своите политици, а да ги накарат да действат в общия интерес.