Япония през погледа на един музикант

През декември музикантите от камерния ансамбъл "Софийски солисти" се завърнаха от турне в Япония. За близо месец - от 29 октомври до 27 ноември, те изнесоха 20 концерта в почти всички големи градове, сред които Токио, Осака, Нагоя, Йокохама, Фукуока, Хирошима. За това дали турнето е било успешно говори красноречиво поканата за ново турне. На въпроса дали японската публика цени българските солисти също се отговаря лесно - това не е първото, второто, петото, а 16-ото им турне там. Япония не е просто поредната спирка в музикантския живот. Тя е различна, екзотична, очарователна. Коя е тази загадъчна принцеса Япония разказва за читателите на OFFNews виолистът и мениджър на оркестъра Тодор Митров. "Софийски солисти" е част от живота му през последните 24 години, той участва в 8 от турнетата в Япония. Първата ми среща с Япония беше преди повече от 20 години. Бях зашеметен като боксьор в нокдаун. Не че до този момент не бях пътувал в чужбина - напротив. Бях обиколил цяла Европа и някои страни от Близкия Изток и Африка. Но още със слизането на летището в Токио се почувствах въвлечен в динамика и ритъм, които не съм срещал никъде другаде. Отвсякъде те връхлитат всевъзможни превозни средства - коли, автобуси, ТИР-ове, камиони, скоростни и обикновени влакове, и всичко това се движи по магистрали на три-четири нива сред небостъргачи, а непосредствено до тях - къщи и жилищни блокове безкрай. Всъщност никой не може да каже откъде докъде се простира Токио. С годините селищата до града се сливат с него и образуват т. нар. “Tokyo Area” с население повече от 25 милиона души. Ето, стигнах и до това, което предизвиква лека паника у мен и до ден-днешен - милиони, милиарди хора, които извират отвсякъде. Не може да бъде и друго в най-гъсто населената държава в света – с над 330 човека на квадратен километър. Това свръх пренаселване се чувства най-силно в метрото, но не е само там. Първия път, когато влязох САМ в магазин, се загубих. Освен обичайните 7-8 етажа над земята универсалните магазини имат по още два-три подземни. Входовете и изходите са безброй и някои водят директно към метрото. Точно на такъв попаднах и аз. Беше около 6 часа вечерта. Излизам от вратата на магазина и виждам, че срещу мен се движи непробиваема стена от хора. Сърцето ми заби лудо, влязох обратно в магазина, почнах да търся трескаво изхода за хотела. Най-случайно го намерих, прибирах се в стаята си и не излязох до сутринта. Ако към всичко по-горе се прибави и „обратното“ движение по пътищата, човек може да се стъписа не на шега, особено ако никога преди не е бил в държава с такова движение. Бил съм няколко пъти в Англия и по веднъж – в Ирландия, Уелс и ЮАР, но там трафикът е като на междуселско пътче в сравнение с Япония. Япония е може би единствената държава извън Британската общност с „обратно“ движение. Използвам кавички, защото веднъж в Англия попитах защо движението е обратно. Човекът ми отговори: „Вашето е обратно!“. Винаги съм се питал защо е така точно в Япония. Порових се в интернет и ето какво намерих: „В Япония движението е ляво, въпреки че тя никога не е била част от Британската империя. Коренът на това се крие още в ерата Едо (1603-1867). Животът на самураите (в превод - „някой, който служи”) бил неразривно свързан с неписания етичен кодекс "Бушидо" – път на воина, комбинация от правила и норми, чрез които се изграждал идеалният войник. Кодексът на самурая повелявал той никога да не се разделя със своя меч. Именно оръжието се оказало определящ фактор за избора на лява или дясна посока. Разминаването от лявата страна позволявало на самураите, използващи дясна ръка, да извадят меча по най-бързия начин, когато се налага. Така, че било напълно логично лявото движение да се разпространи в цялата страна. През 1872 г. е пусната първата железница в Япония с техническа помощ от Великобритания, която я построява по английски, ляв модел на движение. През 1924 г. движението в лявата лента било прието за задължително.” Наскоро прочетох още нещо интересно нещо по темата: през Втората световна война американците останали изумени от себеотрицанието, стоицизма и упоритостта на японския народ. Те осъзнали каква сила и потенциал се крият в тази държава и как много бързо тя би се превърнала в заплаха за тях. Затова след капитулацията на Япония решили да обърнат лявото движение. Надявали се да предизвикат хаос и така да забавят възстановяването на държавата. Очевидно не са успели. Днес пътищата в Япония са сред най-добрите в света. И въпреки това ограничението на скоростта по магистралите е... 80 км/ч. (!!!). Причината била големият брой катастрофи. Аз, като българче, отказах да повярвам, че ограничението се спазва и попитах нашия импресарио. Той се засмя и отговори, че с такава скорост карат само шофьорите над 80-годишна възраст и супер дисциплинираните. Останалите карали бързо, даже колега на нашия мениджър призна, че си е купил специален модел „Ауди“, за да може да развива..... 250 км/ч. Но глобите са убийствени, а след трето нарушение книжката се отнема завинаги. Затова шофьорите имали невероятни антирадари и други технологични чудесии, а преди тръгване проверявали къде точно са разположени камерите по пътя. Но да се върна на първата си среща с Япония. Чудесата тук са на всяка крачка, дори на най-елементарното битово ниво. Там за първи път в хотелска баня видях огледало, което не се изпотява, когато се къпеш. След това можеш спокойно да се бръснеш или гримираш, без да се налага да го търкаш като изоглавен. Като говорим за хотели – в Япония човек може да тръгне накъдето иска без багаж, само с чифт бельо за смяна. Всички хотели - от най-обикновените до „Риц” и „Хилтън”, са оборудвани с всичко необходимо - чехли, домашни дрехи, наречени „Юката”, четки, пасти за зъби, самобръсначки, гелове за бръснене, гребени, шапки за баня, тампони, дори ибришимчета, ако случайно ти се скъса копче. Сега почти навсякъде по света е така, но преди 20 години....? А за японските тоалетни може да се напише цяла книга. На снимката се вижда панел за управление на този вид тоалетни чинии, които затоплят капака, мият дупенцето с различни струйки и прочие глезотийки. Напоследък те се използват по целия свят. Преди 20-ина години обаче въобще не беше така. На такова чудо се натъкнахме за първи път в Япония и то не в хотелите, а на едни специални места за специални хора - гримьорните на диригентите. Идва веднъж диригентът в нашата гримьорна: - Момчета, елате да видите нещо! Отиваме, а той ни води право в тоалетната и ни показва чинията. Тогава, разбира се, тези чинии бяха с доста по-малко екстри, но си бяха чудо отвсякъде. След този случай първата ни работа, щом пристигнем в съответната зала, беше да надникнем в диригентската стая, за да видим поредното чудо. Защо ви показвам тази снимка? Защото тя е поредният пример, че колкото и пъти човек да ходи в Япония, винаги се натъква на нещо ново... Вижте големите бутони и обърнете специално внимание на крайния вдясно (с нотите). Мислите си, че с този бутон можеш да си пускаш музика, докато вършиш важни неща? Не е далеч от истината, но това не е точно музика, а много приятен шум, чиято сила може да се регулира. Предназначение му е да заглушава един друг шум, доста по-неприятен и миризлив. Значи японците са помислили и за това: да спестят неудобството, особено на дамите, когато изпускат газове. А в дома на една скъпа приятелка видях последния писък - тоалетна чиния, която върши всичко автоматично - от отварянето до затварянето на капака. В Япония за първи път се возих на високоскоростни влакове, които са няколко вида и са известни под общото наименование „Шинканзен”. Точността на движение, луксът и чистотата в тях се разбират от само себе си. Но главното им предимство, освен, че се движат с над 300 км/ч., е че тръгват и пристигат в самия център на града. По тази причина те са сериозна конкуренция на самолетите, тъй като спестява маса време за транспорт до и от летището. Затова и цените на билетите за тези влакове се доближават до самолетните. Япония дълго време държеше палмата на първенството за най-висока средна скорост при тези влакове. Тук е мястото да вметна, че Япония планира всичко за десетилетия напред и скромно, без много шум и истерична реклама, и успява 100% в планове си. В същото време, когато Европа и САЩ направят нещо наистина голямо и значимо, много държат да го навират ежедневно в лицето на целия свят. Нищо лошо, единствената подробност е, че Япония е направила същото, че и по-добро доста преди тях, но по японски – без никаква показност. Един пример. Прословутият тунел под Ламанша, за който опищяха орталъка, че едва ли не е най-големият връх на техническата мисъл, го строиха не знам колко години и е дълъг 50 километра. А светът и до ден-днешен не знае, че един друг тунел – този, който свързва островите Хокайдо и Хоншу - е построен около 20 години преди това и е с дължина... 57 км. По-горе споменах, че японците успяват да изпълнят всичко перфектно и в график, но се оказа, че има и едно изключение. На предишното ни турне (2013 г.) имаше анонс за новия супер експрес, който ще развива шеметната средна скорост от 500 км/ч и ще бъде пуснат през 2019 г. В края на сегашното ни турне попитах нашите домакини какво става с този проект и те ми отговориха, че междувременно се е случило извънредно важно събитие - преди 2 години Токио беше избран за домакин на летните олимпийски игри през 2020 г. Затова правителството предложило всички средства, предвидени за конструирането на този влак, които очевидно са много милиарди долари, да се пренасочат към подготовката за Олимпиадата. Без никакво колебание собствениците (частници) на този влак се съгласили, защото в случая става дума за престижа на Родината пред целия свят... Така че премиерата на този влак е отложена за 2025 г. Отсега можем да бъдем сигурни и че Токио ще организира най-страхотната олимпиада в историята досега и че влакът ще бъде пуснат в срок. Друг феномен, който заслужава специално внимание, е метрото в Токио. То е най-натовареното в света и превозва годишно над 3 милиарда души. Въпреки това почти изключено е да се създаде хаос. Станциите са построени простичко, без никакъв кичозен лукс. Влаковете са точни до секундата и машинистите отварят вратите на вагоните на указаните места с точност до милиметри. Единствените закъснения от графика (не повече от 1 мин.) са възможни в петък и събота вечер, защото тогава всичко живо хуква по кръчми и забавления. И все пак, има инциденти и в това метро. Те са от малко по-друг характер и са къде реални, къде измислени. Наблюдения през годините показали, че в пиковите часове доста мераклии в тарапаната опипвали жени, понякога доста грубо. Заради това шефовете на метрото пуснали специални вагони само за жени (като този на снимката). Дотук добре, но властите започнали да отчитат масово фалшиви оплаквания. Фрапиращ бил случаят с изключително известен и уважаван възрастен човек - професор в университет, прочут с високия си морал. Той бил обвинен от момиче, но цялата общественост застанала зад професора. Друго специфично нещо в токийското метро са пероните. С годините те претърпяха драстични промени. Преди бяха като в софийското метро и всички други метрополитени по света. От години насам обаче са обезопасени с високи стени, които са подвижни само около входа/изхода на вратите. Главната причина за тази мярка били масови самоубийства, особено сред млади хора, които групово се хвърляли под мотрисите. Въобще самоубийствата са много голям проблем за Япония. Те са вкоренени в народопсихологията на голяма част от японците и не се считат за грях. От десетилетия властите водят борба за намаляването им. Затова, например, единственото неприятно нещо в японски хотел са прозорците. Ако може да се открехнат до 10-ина см, човек трябва да се чувства късметлия, че може да поеме поне малко свеж въздух, защото в повечето случаи изобщо не се отварят. По този начин се постигат две неща: предотвратява се паническото скачане по време на земетресение и се слага край на една многогодишната практика. Често се случвало някой да реши да сложи край на живота си точно в хотел. Даденият човек следвал определени салтанати. Наемал стаята, обличал се празнично и отивал на последна вечеря. След това се прибирал в стаята си и се подготвял старателно. Най-важното нещо в целия ритуал били обувките. Те трябвало да бъдат сложени по строго определен начин, който да покаже на роднини, полиция и т.н., че човекът доброволно е сложил край на живота си. След това отварял прозореца и скачал. Точно преди да излетим за последното турне, един колега прочел, че правителството на Япония обмисля да наложи много големи глоби на роднините на самоубийците. Дали е само слух, или истина не знам, но това показва още веднъж размера на проблема. И последно за токийското метро. Два-три дни преди края на турнето ми се случи нещо, което показва друга изключително характерна черта за японците... Влизам аз в метрото. Там - около неколкостотин хиляди души. Това е напълно нормално за петък вечер в най-натоварената станция в света - "Шинджуку" в Токио. Пускам пари в автомата за билети, взимам си билетчето и си тръгвам. В това време чувам нещо нетипично за обществените места в Япония - някой вика и то на английски: - Сър, сър!!! Обръщам се и гледам две деца на около 15-16 години, как си пробиват път в тълпата, покланят се и ми пускат в ръката 100 йени (1 лев и 60 стотинки по днешния курс на БНБ). Очевидно съм ги изпуснал при покупката на билета и децата ми ги връщат. Веднага се сещам за друг случай при първото ми ходене в Япония. Влизаме цяла тумба в един магазин да си купим нещо за пиене. Аз плащам и излизам, без да дочакам рестото, което беше 1 йена. Цяла една йена! Вече бях на улицата, когато чорбаджията на магазина ме догони и ми върна туй гигантско ресто.... Напълно невъзможно е да обясниш на японски таксиметров шофьор или сервитьор защо наричат българските им колеги "бакшиши". В Япония всичко и навсякъде се връща до стотинка. Имам чувството, че в японския език няма дума, еквивалентна на „бакшиш”. Като стана въпрос за пари, когато се заговори за Япония, първото нещо, за което хората се сещат е, че тя била най-скъпата държава в света. Не знам, може и да е вярно, но смело мога да кажа, че по отношение на най-важното - храната, България стремително я застига... За първи път дойдох в Япония през 1995 г. Разбира се, хванах за главата от високите цени на почти всичко. Сега, след повече от 20 години забелязвам, че цените на повечето стоки не са мръднали с нито една йена. За 20 години! Изключение правят само цигарите, които преди около 5-6 години се повишиха двойно – от 250 на 440-460 йени (3,80 евро за кутия след повишението при над 5 евро в Европа) – при средна заплата в Япония над 3000 евро, а в Токио близо 6000. Поскъпването на цигарите беше решено от японското правителство, за да ограничи пушенето - японци, китайци, корейци, виетнамци и въобще всички народи от този регион са на първите места по тютюнопушене в света. Преди години почти нямаше японец, който да не пуши. Захващайки се с този проблем, японското правителство не се задоволи само с вдигане на цените. Пушенето беше забранено на обществени места и като връх на всичко дойде забраната за пушене по....улиците. Беше ми интересно да видя как на тези страстни пушачи ще забраниш да пушат даже на улицата. Спряха изведнъж тия японци, ей! Изумих се! Значи преди, когато се пушеше навсякъде, имаше кошчета за фасове навсякъде и имаше изрядна чистота. След забраната прибраха всички кошчета. Сега по улиците няма кошче не само за фасове, но и за най-малкото боклуче. Ако лапнеш бонбонче, трябва да занесеш опаковката вкъщи и там да я изхвърлиш. Естествено улиците пак са „излизани“. Все пак властите са помислили и за клетите пушачи. По улиците са обособени специални оградени места, японците пушат само там и през ум не може да им мине да пушат другаде. Не става въпрос само за глобите - 10 долара за пушене на улицата, 200 долара за пушене в хотел в стая за непушачи, 5000 долара и арест за пушене в тоалетната на самолет на японските авиолинии. В случая става дума за манталитет, възпитание и дисциплина. Освен цигарите, автомобилите и почти всички видове електроника са по-евтини от тези в Европа. Всъщност най-изгодното нещо, което човек може да си купи от Япония е техника. И въпросът не е само в цената, а в това, че в Япония могат да се купят на доста добри цени току-що излезли на пазара модели. На едно от турнетата си купих нов модел фотоапарат „Канон” за около 300 долара. На връщане видях на летището във Франкфурт абсолютно същия апарат за 500 евро, а когато се прибрах в България, проверих и се оказа, че този модел още не е дошъл на нашия пазар. По отношение на автомобилите, в Япония могат да се срещнат всякакви, но поне 90% са японско производство. Доскоро политиката на държавата беше такава, че налагаше много високи данъци и мита на вносните автомобили. Така че ако видиш „Мерцедес” на улицата, със сигурност собственикът е наистина богат човек. Има една интересна подробност за Токио. Разбира се, с тази висока средна заплата в града, всеки би си позволил да си купи дори вносен автомобил, но има една малка подробност. В над 20-милионно Токио, преди да си купиш каквато и да е кола, първо трябва да получиш бележка от общината, че имаш гараж (нещо изключително рядко) или платен годишен абонамент за паркинг. Малката подробност е, че такъв абонамент достига до 1500 долара за месец! Та с тази бележка отиваш в магазина и тогава вече можеш да си купиш кола. По-горе споменах цената на храната в Япония, която не е мръднала нито с йена за 20 години, но има неща, които стряскат. Като плодовете, например. Не може да бъде и друго на този архипелаг, към който природата не е благосклонна откъм плодородна земя. Тук се отглеждат почти само мандарини и райски ябълки и те, съответно, са най-евтините. Другите плодове са внос и цените им са шокиращи. ЕДНА ябълка или круша струва 5-6 долара, гроздето е с цена 20 долара. Особено атрактивни са пъпешите. Пъпеш с големината на бебешка главичка струва приблизително 40 долара. Вижте обаче как е опакован той и то в един обикновен супермаркет. Виждал съм пъпеши в опаковки, които са произведения на изкуството и сигурно струват повече от самия плод. Вероятно една от причините е, че в Япония да подариш плод е знак на голямо уважение. Освен като „най-скъпата държава” Япония е позната и като страната на „Якудза”. Но дори и тяхната мафия не е като другите. Разбира се, нямам представа за отношенията в нея, за йерархията, за престъпленията, но разбрах две неща. Най-важното е, че мафията никога не посяга на обикновените хора, стига да не са замесени в неща, които пряко засягат интересите ѝ. А най-фрапиращият факт е, че тя се намесва при природни бедствия - земетресения, наводнения и т.н., като дарява големи суми за възстановяване на разрушенията. Освен това редовно прави дарения, например за болници и старчески домове. Разбира се, че когато става дума за Япония, не може да се отмине темата за земетресенията. Почти на всяко турне сме преживявали поне по едно. Така беше и на последното. Не усетихме нищо, защото епицентърът беше в северната част на основния остров - Хоншу, а ние бяхме в град Фукуока, който се намира чак на южния остров Кюшу. Но усетихме първото земетресение, на първото турне, и то яко. Бяхме в Токио в хотела на 30-ия етаж. Паникьосахме се съвсем не на шега. Веднага излязохме от стаите и се събрахме в коридора. Там нямаше никой. Обадихме се на мениджъра и той дойде веднага. Обясни ни, че при земетресение трябва да наблюдаваме най-вече реакцията на самите японци. Ако са спокойни, значи положението не е чак толкова страшно. Когато стане земетресение, още след първия трус абсолютно всички телевизии, без значение частни или държавни, спират предаванията си и започват да предават само информация на центъра за бедствия и аварии. Информират населението до най-малки подробности - епицентър, опасност от цунами, височина на вълната и т.н. Това продължава докато не се прецени, че опасността е преминала. След заметресение веднага се задействат съответните служби за откриване на оцелели и започва възстановяване на щетите, което се случва с впечатляващи темпове. На 11 март 2011 г. светът впери поглед в Сендай, като главен град на префектура Мияги, където се случи най-разрушителното земетресение, последвано от най-тежката ядрена авария в историята на Япония (в АЕЦ „Фукушима – I” - бел. ред.) . Както винаги, японците стоически понесоха и се справиха и с това. Жертвите бяха хиляди, радиацията – страшна. Тогава за първи път се наложи предстоящите гастроли на почти всички чуждестранни състави, включително „Софийски солисти” да се отложат с една година. На всички турнета в Япония свирим в град Сендай. Сред най-големите забележителности на този град е комплекс със 108 статуи на Буда. Една от тях - 100-метровата „Kannon”, се нарежда на 6-о място по височина в света. При едно много силно земетресение – това в Кобе през 1995 г., голямата концертна зала в града бе напълно срината. Предстоеше ни турне само 6 месеца след земетресението и трябваше да свирим точно в Кобе. И свирихме - в новата зала, построена на мястото на разрушената. Следва продължение.

Прочети цялата новина http://offnews.bg/news/n_1/n_644553.html

Свързани новини: