Никола Груев aka Kottarashky - за славата, музиката и живота, който няма да се промени

Изкуството и особено музиката определено влизат във фокуса на внимание на хората. Има хора, които не са подготвени за това и славата не им се отразява добре. А аз съм влязъл в това реално на много късна възраст – на тридесет години започнах всичко, бях вече изграден като личност. Цялата тази суета не може да ми повлияе по никакъв начин, коментира Никола Груев – Kottarashky две седмици преди церемонията по връчването на наградите Оскар. За филма „Сляпата Вайша“ на Тео Ушев, изграден на основата на едноименния разказ на Георги Господинов, е използвано парчето “Mandra” от албума “Opa, hey” на Kottarashky, издаден през 2009-а г. Филмът беше номиниран за Оскар – признание, което развълнува обществеността в България. Музиката, с която той е известен, е определяна като транс, но мелодичен, с етно мотиви и като цяло балканско звучене. Балканското обаче е само „подправката, с която е поръсена цялата хава“, както казва самият артист. И все пак, тя идва от този регион и включва в себе си елементи от циганския, румънския и гръцкия фолклор. Необичайно въздействаща – в студиен вариант или live изпълнение, музиката на Kottarashky е различна от Balkan beat вълната и в тази своя различност вече е разпознаваема в един променящ се, глобален свят; свят на размитите граници между територии, но свят, в който осмисленото вглеждане в своето може да има сътворяващи посоки. Никола Груев е роден през 1979-та година в София. Детството си прекарва в столицата и това е едно съвсем нормално софийско детство от онези години, в които – разказва той – нямаше компютри, нямаше интернет, нямаше го този тип забавления, които имат децата днес. Това са години, в които децата играят на улицата, общуват много помежду си, няма автомобили. Това е центърът на София, чиито улици през 80-те крият тайните на един особен вид порастване, неразбираем за днешните млади. „Със сигурност като време не беше по-добро от настоящето, но от гледна точка на изграждането ми като личност… – бяхме по-отворени един към друг. Днес градът е кофти“, коментира той. Израства в семейство на хора на изкуството, образовани хора, които го разбират и подкрепят в огромна степен. Баща му – Тодор Груев – е художник-живописец, който е посветил живота си на преподаването, а майка му е химик; в семейството има още чичо, който е професор в Националната Художествена Академия, а братът на Никола е доцент там. Братовчедите му също са художници. И си мисля, че в такава семейна среда човек няма как да не „закачи“ нещо, което да го тласне по стъпките на най-близките. Да, рисуването се отдава на Никола и още в шести клас той започва да се готви за кандидатстване в Художествената гимназия в София. Обаче, признава си със самоирония, е леко мързелив и вместо да ходи на уроци и да прекарва много часове, рисувайки, той заявява, че ще кандидатства в Немската езикова гимназия, което му осигурява още една безгрижна година. Междувременно животът си върви и Никола Груев вече е „проходил“ в музиката. В началото са плочите и касетките на баща му – предимно класическа музика, Гершуин и… една касетка на Боб Марли. Като много малък ходи на гости на братовчедка си с огромно удоволствие, защото там е имало пиано и Никола обичал да „дрънка“ на него. Освен това той и по-големият му брат имали китара, останала от баба им – тогава те свирят и вадят разни мелодии с нея. Родителите му обаче не обръщат голямо внимание на афинитета на Никола към музиката и не го записват на уроци. „Но си мисля, че ако бях тръгнал по академичния път, нямаше да стигна до това, което направих като музикално неграмотен човек. Аз не мога да чета ноти, не владея никакъв инструмент на достатъчно добро ниво. Правя музика на компютър“, споделя Kottarashky днес. Малко по-късно братът на Никола го посвещава в по-модерните неща, като рок музиката от 60-те и малко пънк. Това са 90-те години, когато информацията е трудно достъпна и когато на Славейков се подвизава един стар хипар с куфарче, в което предлага безценните касетки. Двамата братя редовно си купуват касетки от него, които той вероятно записвал от плочи, ксерокопирайки обложките им. После се появяват две-три странни места, в които се предлага музика по каталог. Никола спестява от закуски, за да си поръча касетка от каталога, например Eric Burdon или пък нещо друго, като носи празна касетка и след два дни се връща, за да си я вземе записана. „Беше голяма тръпка, като ти дойде часът – по час ги издаваха – и ако ти я забавят, е мъчно. После си пускаш албума… Да, беше яко“, спомня си артистът. Заниманията с музиката на Никола Груев датират приблизително от този период, когато те са все още за купона. Групата, когато формират тогава, се казва „Мъдростта на народите“ – Никола и брат му са на китари, а техен приятел, който „мога да нарека леко музикален инвалид, но на нашия акъл“ (казва Никола Груев), свири на тенджери. Музиката е експериментална, повлияна от Tom Waits и The Doors, и няколкото парчета, които успяват да запишат, са доста абсурдни, но от доста време планират да ги дигитализират и да ги покажат на света. „Защото ние си издавахме албуми, правехме си обложи“, смее се Никола. Дори включват и хармониум. А малко по-късно към групата се присъединява и Кулю от познатите днес „Братя Мангасарян“, който става вокалист в „Мъдростта на народите“ и се получават страхотни неща. Като една пънк версия на „Червено вино снощи пих“. „Минах през всички изкуства с тези свои търсения като дете. Исках да стана художник, отказах се. После реших да стана писател“, усмихва се той. „Пишех разни мрачни разкази и новели и си представях как някой ден ще взема Нобелова награда. Но пък писането е много самотна работа… А също снимахме и филм, режисьорска работа.“ В това време Никола Груев учи и рисуването и математиката му се отдават, което става повод баща му да го тласне към архитектурата. За кратко в него се появява желанието да кандидатства История, но родителите му го разубеждават с аргумента, че в това няма много перспектива. Приемат го от първия път в УАСГ, специалност „Архитектура“. За него това обучение е интересно и завършва с добър успех, като получава предложения за работа от някои преподаватели. Но Никола избира своите първи стъпки в архитектурата да бъдат извървени в архитектурно бюро, което избира сам. Там прекарва две години, които за него означават много, а след това се отделя и продължава сам. Скоро обаче напуска, защото иска да бъде не в офис, а архитект на живота си. „Исках да съм свободен. Работното време ме убива, не съм този тип човек. Това може би доста е предопределило съдбата ми“, споделя Никола. И добавя, че е имал доза късмет, тъй като никой не е толкова всесилен, че да реши сам какво ще прави. Следва на стр. 2 От стр. 1 Когато е на около 24 години и работи като архитект, Никола Груев прекарва свободното си време на компютъра, на който близък приятел е качил програми за правене на музика. Това е несравнимо удоволствие и любимо хоби, което практикува в детската си стая, която дели с брат си. С него се надпреварват кой да седне първи и да си прави парчетата. В началото режат семпли от James Broun и се получава „доста идиотско“ звучене. „Лека-полека почнахме да се изпедецваме и да правим някаква много мрачна, безумна музика, наподобяваща trip hop. С брат ми се съревновавахме, но в някакъв момент аз почнах да ставам малко по-добър, защото в крайна сметка той се отказа“, разказва той с усмивка. В продължение на две години се занимава с този стил и натрупва доста опит. „Мисля, че малко хора ще го издържат, ако го чуят сега, но на мен ми харесва“, казва Никола Груев. Когато работи за себе си, той бърза да приключи с чертането, за да прави тази музика. И стигаме до онзи знаков момент от биографията му, в който, съвсем небрежно, се появява псевдонимът Kottarashky. Това се случва във времето, когато Никола Груев започва да вкарва етно елемент в своите музикални занимания. Годината е 2007-а, етно вълната е много силна, но Balkan beat музиката идва предимно от Запада – от австрийски, американски и други изпълнители. „И си казах: ние живеем тук, откъдето идва тази традиция и би трябвало да я разбираме по-добре. И реших да вкарам такъв елемент в моите неща и да видя какво ще стане“, казва артистът. И обяснява, че парчето “Opa, hey”, чието име по-късно приема първият му албум, е семплирано, тоест, използвани са звуци от други неща, а не са записвани. По-късно, когато пътува из страната с приятели, записва песенни и инструментални находки с диктофон. „Правехме си така наречените околоселски пътешествия – избирахме някой район в България, в който не сме ходили, набелязвахме си села и си правихме маршрут – без никакви резервации – и отивахме. Попадахме на много интересни места, събори, запознавахме се с местни… И аз събирам този традиционен звук и после смесвайки го със собствения ми музикален стил, все едно го превеждам на модерен език“, разказва той. И си спомня за планината Славянка, както и останалите запазени автентични места, в които е срещал вълнуващ фолклор. „Родопски песни почти не съм записвал. Няма гайди, освен в едно парче, което се казва „Gajda” (от последния, трети албум на Kottarashky, който е с The Rain Dogs – б. а.).“. Това, което се получава по онова време, му харесва и той прави четирите най-популярни свои парчета – същите, които може би са му донесли и най-много пари. Така започва да прави по едно на месец или два и да ги пуска на приятелите си, които реагират възторжено. Въпреки че няма някаква сериозна идея, лека-полека нещата започват да водят към успеха, който виждаме днес. И се заговаря за това, че Никола Груев трябва да има псевдоним. Един ден се среща с негова приятелка, която работи в рекламна агенция. Тя се връщала от снимки и разказвала за манекенката от тези снимки, която през цялото време говорела за своя приятел Котарашки, който всеки момент щял да дойде да я вземе. Появил се някакъв пичага с кожени дрехи, на мотор. „И това ми се заби в главата някак. Не знам дали го е наричала така на галено, дали това е била фамилията му – така и не разбрах нищо за този човек. Дори не знам дали тази история е реална. Избрах си това и всички казаха да, да, да!“, спомня си Никола. Тогава неговият приятел – китаристът на The Rain Dogs Христо Хаджиганчев, който години по-рано е качил програмите за музика в домашния компютър на Никола – му прави профил в MySpace – голяма платформа за споделяне на музика от времето, когато Фейсбук още не съществува. И изписва псевдонима му по този начин: Kottarashky. Започват да се трупат приятели и последователи, Kottarashky получава feedback за своите неща, които е качил. „Тогава музикалният бизнес беше още жив и лейбълите имаха пари, за да откриват нови музиканти. Междувременно проучих сцената. Вече бях чувал за Asphalt Tangо и естествено, когато видях писмото от тях, нещо в мен трепна”. През 2009-а година излиза първият албум на Kottarashky, който е озаглавен „Opa, hey” и е изцяло дигитален. Той тръгва изключително успешно, получава силен отзив в западните медии, задържа се пет месеца и стига до трето място в европейската World music класация. За албума пишат Guardian и Independent. Идват и предложенията за концерти и фестивали и Kottarashky започва разговор със своите издатели, които се занимават и с booking. Той трябва да избира как да презентира своята музика – като ди джей или на живо. „И с китариста Христо решихме, че ще съберем група. Той ми каза, че има такива семплери, които са подходящи за на живо. Почнахме да пробваме с някои музиканти… Постепенно започна да се избистря посоката. Понеже се очертаваше да сме инструментална група, аз исках да привлечем кларинетист. Струваше ми се, че кларинетът е солиращият инструмент, чийто тембър най-много се доближава до човешкия глас“, разказва Никола. Търсенето на кларинетист ги отвежда до Александър Добрев – Сашо, който тогава свири в Coptor Mix (наследниците на популярната група от 90-те Sкoda). „Оказа се, че е много навътре и е много добър в тези цигански и етно мотиви, защото е школуван по циганските сватби. Наистина уникален музикант“. Александър Добрев пък привлича басиста Йордан Гешаков, а приятелка на Никола ги свързва с джаз барабаниста Наско Попов. И през март 2010-а година Kottarashky & The Rain Dogs са в този състав, изправени пред срок от два месеца до първото участие, което ще бъде в Холандия. Парчетата на Никола Груев трябва да се адаптират с групата на живо, с нови аранжименти, някои от семплите отпадат, на места се появяват нови, музикантите от групата също добавят своите идеи и след два месеца работа и интензивни репетиции се появяват live версиите, които звучат почти като нови композиции. “Паралелно продължавах да си правя музиката, по моя си начин и натрупах материал за нов албум. Още тогава вкарахме една-две от песните в репертоара. Имах дилема дали да не направя и втория албум чисто дигитален, но тук и лейбълът повлия – по-добре не“, казва Kottarashky. Във втория албум – „Demoni” – се включва и изпълнителката Туи Мамаки от Нова Зеландия, с която Никола се запознава още в MySpace, където двамата харесват взаимно музиката си. Тя е израснала с „Мистерията на българските гласове“ и е голям техен почитател. Години по-късно му пише, че идва в България, за да види откъде идва тази музика. Остава в страната две седмици, в които двамата са почти неразделни. Това води и до творческата колаборация – Туи Мамаки участва вокално в две от парчетата в албума „Demoni”. Самото парче, дало името на албума, пък има видео клип, дело на художника Тео Ушев. През 2016 г. излезе албумът “Cats, dogs and ghosts”. Звученето му и съставът на групата са променени. „Аз обичам да експериментирам“, коментира Kottarashky. The Rain Dogs вече включва саксофониста Димитър Льолев, басистът Николай Сербезов и Димитър Василев – Nufri, който е вокалист в четири парчета, както и Христо Хаджиганчев с китара, и Атанас Попов на барабани. Никола Груев – Kottarashky вече е разпознаваем артист, но не намира успеха си за грандиозен. „За мен музиката общо взето е най-силно въздействащото изкуство. Веднъж докоснеш ли се, му ставаш малко роб. Въздейства много силно емоционално. За да си музикант, трябва да имаш много странна психика, защото има голямо напрежение, големи емоционални амплитуди. Изживяванията, които имаш на сцената, са вид емоционален пик и когато после си минеш в нормалното русло, се получава голяма амплитуда“, коментира той, когато вече не твори в детската си стая, откъде са излезли най-добрите, според него, неща, а в една друга своя стая. „Със сигурност не се определям като звезда. Просто не съм. Аз съм обикновен човек с някакво занимание…“ Споделя, че едно от най-хубавите неща е, че музиката го води до най-изненадващи места. Например – днес в Лозана с групата, на следващия ден в Сибир, а на третия в Полша. Но не премълчава и факта, че в последните години тази работа не се оценява достойно в материално отношение. Според него огромна част от музикантите се занимават напук с това, което искат да правят. Всъщност “Mandra” е парчето, което съпровожда лентата “Love.net” на режисьора Илиян Джевелеков, заедно с още няколко други на Kottarashky. Същото парче избира и Тео Ушев за „Сляпата Вайша“. „Двама души са допринесли най-много за популяризирането ми като артист. Единият е Тео Ушев, с когото това парче достигна до най-големия успех. Другият е Чарли Жилет – световно известният музикален журналист от BBC. Той беше включил “Mandra” в една компилация през 2009-а г. Писа ми личен e-mail, че ще направи всичко, за да популяризира музиката ми, но почина два месеца по-късно, за съжаление“. Относно „Сляпата Вайша“, Никола Груев споделя, че харесва краткия и стегнат разказ на Георги Господинов, с когото все още не се е запознавал лично. „Него следя най-много от българските автори, още от „Естествен роман“. Имам друг, най-любим разказ от „И други истории“ – „Божури и незабравки“. Но се радвам, че Тео избра точно „Сляпата Вайша“, той е другият ми фаворит“. „Аз се чувствам най-малко обвързан с цялото нещо, това все пак е номинация за анимационен филм, а не за музика. Съзнавам, че музиката в един такъв формат много допринася за въздействието върху публиката, но тази възможност, която имах, е благодарение на Тео. Защото за мен това постижение се дължи най-вече на неговия многогодишен труд. За мен това е в огромен смисъл негов личен успех. След това на Георги Господинов с текста“, споделя Kottarashky. И добавя: „Тази българска действителност ни прокуди – комунизмът и простотията, които продължават. Тео и всички останали. Някои далеч навън, други дълбоко навътре. Аз се чувствам, съжалявам за тази банална фраза, вътрешен емигрант. От известно време живея в друг свят. Дори и в социалните мрежи, където е най-близката ми среда, не се чувствам сред свои. Но не смятам да емигрирам“. Никола Груев aka Kottarashky е нощна птица – ляга си късно и става късно. Ще продължим да го следим, защото не е никак разочароващ – и музиката, и споделеното с нас светоусещане заслужават еуфоричното ни внимание.

Прочети цялата новина http://offnews.bg/news/n_1/n_646859.html

Свързани новини: