В първите години след Маастрихт явно е било твърде трудно да се забележат вродените недъзи на ЕС. Останали нелекувани, днес обаче те застрашават съществуването на общността.

 

Един от греховете на възникващия по онова време ЕС беше неспособността му правилно да оцени кризата в Югославия, да предотврати ескалацията на напрежението между враждуващите страни, а по-късно и да умиротвори региона.

 

Чрез Маастрихт Германия пренесе в ЕС не само икономическата си мощ, но и една своя исторически обусловена слабост – ЕС стана, досущ като Западна Германия по времето на студената война, икономически гигант, който в политическо отношение е истинско джудже.

 

От четвърт век насам джуджето почти е спряло да расте. Всички временни терапии с хормони на растежа в сферата на външната политика и политиката за сигурност се оказаха изцяло безуспешни. Последователна външнополитическа линия спрямо Западните Балкани не е изградена и до днес. А регионът отново е обхванат от несигурност.

 

ЕС е неспособен да постигне консенсус и по въпросите на своята вътрешна политика. Фактът, че Германия прояви желязна твърдост спрямо закъсалите по времето на финансовата криза южноевропейски държави, докато спрямо бежанците се изяви като безкрайно великодушна страна, може и да е бил оправдан от някаква хуманитарна или финансова логика. Но и едното, и другото, бяха отрова за ЕС. Още повече че въпросните решения бяха прокарани силово, също както и някои други преди това. Когато Гърция бе приета в еврозоната, всички западни страни членки на ЕС си затвориха и двете очи. Същото беше и когато ставаше дума в ЕС да се приемат България, Румъния и Хърватия.

 

Дъблинският регламент, според който бежанците трябва да останат в страната, където за пръв път са стъпили на европейска територия, е от полза за Германия и богатите северноевропейски страни, но претоварва средиземноморските държави. Упоритото пренебрегване на задаващия се от юг миграционен натиск превърна Средиземно море в масов гроб, а сирийската трагедия – в общоевропейска драма.

 

Военната логика на американците, която невинаги е била в интерес на ЕС, доведе до серия от интервенции. Те предизвикаха не само невъобразими разрушения и срив на цели държави, но и унищожиха солидарността между държавите в ЕС – солидарността спрямо по-слабите страни или мигрантите явно вече я няма. Затова се стигна до Брекзит в Лондон, до Качински във Варшава, до Орбан в Будапеща. Ситуацията и бездруго е сложна на фона на проблемите, свързани с лидери като Путин, Ердоган и Тръмп.

 

Сегашното състояние на ЕС все повече напомня за ситуацията в Югославия отпреди разпадането ?. Катастрофата в бившата Титова държава настъпи в резултат на взривоопасната смесица от икономическа криза и нагнетяване на етническо напрежение. Така всички политически и икономически противоречия за кратко време се превърнаха в етнически конфликти.

 

В очите на западните наблюдатели това развитие изглеждаше като атавизъм, като печално отклонение от линията на прогреса. 25 години по-късно, за съжаление, сме принудени да установим, че разпадането на Югославия е било само началото, а не краят на едно развитие.

 

Неолибералните елити явно тотално подцениха страховете на хората и в западните общества. Затова национализмът днес отново превзема обществената сцена, включително в западните европейски столици. Във Виена за малко не бе избран президент националист, а какво ще се случи в Париж, още не е съвсем ясно.

Спасителната формула всъщност е относително елементарна. Външнополитически ЕС трябва да се изявява като съюз, сплотен около определени ценности, а вътрешнополитически – като солидарна общност. По-добре навреме да се инвестират усилия, отколкото после да се налагат скъпи интервенции. Дали Европа ще преоткрие  провалилата се идея за европейска конституция, или ще се стигне до Европа “на различни скорости” – това в случая е по-скоро от второстепенно значение. Решаващо е едно – ЕС или ще заработи като външнополитически дееспособен, солидарен съюз със стабилна и консенсусно приета политика, или в сегашната си форма ще загине. Времето вече изтича.