С Чичо Том (без грамофон)

Кой не е чувал за Тома́та, кой не е слушал неговите парчета музикална история, които той пръска от ефира вече 50 години (реално: и повече, защото рубриките, от които се ражда „Любопитно петолиние” в Радио Пловдив, са още по-стари)… Тома Спространов прехвърли своята 75-годишнина, получи признание за легендарната си радио-кариера с наградите „Сирак Скитник”, „Златен век” и „Златен глас” и сега се „завръща” вкъщи край собствената си уредба. Няма опасност да хванат прах нито тя, нито хилядите винилови плочи, кампактдискове или книги и енциклопедии – натрупани със страст, по-голяма от хоби, през дългото му съжителство с музиката. Ще продължи да преподава на бъдещите изпълнители, музиканти и критици, ще общува през пловдивската станция с милионите си радиофенове, ще продължи да се грижи за Гери Лазарова – вероятно в Пловдив (където ще са на първия етаж и разходките ще стават мъничко по-лесно уж), да се радва на трите си пораснали деца и 8-те внуци… Защото, както някъде вече е казвал, другото му хоби е да е дядо. Ето ги многото поводи да го поканя този път в „Музикалната кутия”, като се срещнем в уютно кафене на „Аксаков”, след като Томата е взел в кутия баница и сладкиш за Гергана, преди да си прибере сканираните обложки и статии от списания от близката книжарница и за не повече от час, докато отново се посвети на Ге́рата. С която – през него – си разменяме поздрави. Старите кримки на БНР-то, които не сме били в ръководство, все още се познаваме и ни е приятно да се видим. Бенефисът в столичен клуб преди ден-два е минал страхотно, „поводът” е страшно впечатлен от това колко много музиканти и приятели са дошли и са пели и го поздравявали. На мен ми се ще за половин час да го поразпитам за всичко друго, което не е кръгло, не се върти в устройство и не съдържа музика – макар той да пръска още със сядането ни, дузина обложки на дискове с древен блус и да ми обяснява как никога няма да спре да събира парчетата от тази си любов: при едно ходене до Албиона даже си изоставил дрехите за връщане, защото куфарът му бил пълен само с дискове и плочи. В. "24 часа"  НАШЕТО ЗАПОЗНАНСТВО. МИТЪТ, КОЙТО Е ИСТИНА Две-три години преди Тома Спространов да стане „господин”, аз вече се оглеждам за български рок и понаминавам през „Как си ти?” на Антон Митов в „Ботев”, обаче все още не са ни запознавали с Томата. Пътувам с „Диана Експрес” за Ямбол в първокласно купе и в него, след предаване, прибирайки се към Пловдив, влиза „другарят Спространов”. Едва намира къде да остави многото грамофонни плочи, които мъкне. По някое време аз се престрашавам и го заговарям. Представям се, че сме, хм, почти колеги. Започваме да разглеждаме плочите, той ми разправя кое какво е. И по някое време пита дали искам да ми даде някои да ги чуя. Аз онемявам. Обещавам многократно как някъде из БНР-то ще го потърся да ги върна. Той не задълбава в тези подробности: ще се намерим, ще ги върна. Познава ме от половин-един час. От срам взимам само „най-рокаджийските” винили, 5-6, срам ме е да си поискам повече. Той добавя още няколко. Слиза на Пловдив, аз продължавам и съм горд, че съм се запознал с този човек и ще си запиша това-онова от тези плочи… bnr.bg Бях чувал, че Томата дава плочи, изживях го и се надявах, че всички свестни фенове, признателно и стриктно му ги връщат. Щеше да мине време и да науча, че при командировки из странство музикалните редактори на радиото или рядко или изобщо не купуват музика за фонда и предаванията. Защото плочите ги носи Тома́та. Много по-късно колегата и един от кумирите ми в радиото, щеше да стане за мен Чичо Том. Радвам се, че все още го има. И двамата днес се смеем, че докато текат неразбориите между БНР и Музикаутор, стриктният водещ Спространов върти музика само на изпълнители, починали преди 1946-та. Заради правата, но пък той има доста повече материал (извън класическата), отколкото вероятно в „Старата къща” пазят. „То стана като погребение – казва Томата, - сега трябва да се радвам, че някой е умрял млад, защото мога да го пусна по радиото.” Подхвърлям, че е нещо като музика за погребения без сватби. Той уточнява, че „че от много блус ти става байгън, не, от много блус ти писва, а от много кънтри ти става байгън. Но пуснах сега Хенк Уилямс, Картър Фемили, от началото на миналия век, най-голямото кънтри-семейство, въртим се около Бил Монро – човекът, който създаде „блуграс”-а и се закопах музикално в тези неща. Но: исторически! И понеже имам едни огромни томове за блус, за кънтри, за спиричуъл, за какво ли не, информацията не ми липсва, само да ровиш и да им намираш изпълненията на тези хора.” В. "24 часа" ХОБИТО ДА БЪДЕШ ДЯДО ТОМ. ИЛИ „БЕЙБИСИТЪР” Баба му е швейцарка. Първо е знаел френски, баща му дава пари да учи и английски, после. Някога с много перипетии се ожени за „мома англичанка”. Когато дългогодишната му редакторка на музиката в Радиото, екстремната красавица Гера, я налегнаха „старческите болести”, Томата остана до нея. Трите му деца имат свои и живеят отвъд Ламанша. Извън музиката, Чичо Дом вече е Дядо Том, има други ангажименти и хобита. „Ходейки в Англия всяка година да си видя децата и внуците, аз гледам деца. Аз съм страхотен baby-sitter, имам 8 внуци и внучки. Синът ми Филип има 5 деца, примерно, взимам ги тях и ги завеждам на морето, на брега на Канала, те живеят наблизо. В Англия правят много хубави детски кътове и площадки по брега. С тези деца прекарвам по 7-8 часа: купувам им закуски, водя ги насам-натам, сладоледи… Аз съм Дядо Том. Това е едно от удоволствията ми – да си ги гледам, да ги коткам. Аз съм си детишар, мога да гледам деца, радвам им се. Моят племенник, Жоро, на сестра ми сина, той ми е радио-наследникът, ето и с него много се разбираме.” bnr.bg КУЛИНАРИЯТА. ЛЮБИМИТЕ ПИЦИ „Второто нещо, което много обичам да правя, е да готвя. Всеки ден ми идва някаква идея и понеже Гергана вече не може, аз това и правя: всеки ден измислям. Днес, ето, купил съм едни такива пухкави, меки кори и от тях ще направя една пица. На тази пица слагам много „ца” и по-малко „пи”. Слагам една тънка пластинка тесто, отгоре маслинки, които съм изчистил от костилките, от консерва взимам рибка – важно е да е сочна, слагам сиренце, слагам гъбки…, аз бера гъби, ето ти продуктите за днешната пица. А гъби е много добре да има в нея, имам виолетки или рижики, малко „по-такава” гъба, обичам да си ги бера и да ги използвам, в мариновани салати също. Рижика, виолетки, пачи крак, не можеш и да ги сбъркаш. Абсолютно задължителни са в готвенето. Правя баници, правя палачинки – тях мога да напълня или с настърган кашкавал, или със сладко. Аз готвя с мерак.” ГЪБИ ОТ ПАРЛАМЕНТАРНАТА ГРАДИНА „Ето ти още една моя голяма страст: да ходя в гората и да бера гъби. Имаме си няколко места, още с Гергана сме ходили заедно и край София са няколко. На Плана става. Да тръгнеш към Кюстендил край голямото езеро (няма да издаваме дали става дума за „Пчелина” или яз.”Извор” до Кленовик – б.а.) – ние слизахме от автобуса, заобикаля се езерото и нагоре по хълма. Стигаш да една поляна и там сърнелите са безброй. Веднъж се прибрах с 95 гъби, трябваше да си сваля ризата на връщане и в нея да импровизирам допълнителна торба. Че и музикална загадка бях направил после: гъбката, която първо изглежда като микрофонче, а като порасте – става на чадърче. Но има добри места и около Боровец – там ходехме на вилата на Радиото, Лентохранилището, и ги открихме. Има хубави рижики и виолетки. А, сигурно не знаеш… Точно зад Народното събрание има една малка градинка с дървета. От там с Гергана по есенно време сме се връщали с цяла торба виолетки. Те там си растат. Зад Парламента, в градинката. Грамадни виолетки на пъпа на София. Никой не се сеща, че там има такова чудо. Никой не ходи, сигурно мицела си е в земята и растат виолетки в тия тревички там. Виолетката е гъвкава гъбка, която направо замразявам в кутийки или в пликче, като правя пици, направо изваждам и слагам отгоре, много добри гъбки, набрани в центъра на София. Иначе, мен например, от манатарката ме е страх, обичам си други видове гъби и тях си бера, когато мога. Сърненки да си изсушиш… armymedia.bg Не си мислил за „психологията на събирането на гъби”, нали? Мъжът е роден ловец. Някои мъже ловят чужди булки. Което е кофти и струва пари. Аз ловя две неща – едното са песните, затова имах оная рубрика „за вашия магнетофон” в „Нотите”: пускам парчета и мълча. А мъжете – нали не можем всичко да имаме – записват, ловят песните. Всъщност, повече са.” ЗДРАВЕЙ МИЛО ДРУГАРЧЕ (НАПИСАНО НА АНГЛИЙСКИ) Нямаше интернет, нито фейсбук, никакви електронни пощи. Гошо Минчев вероятно едва се бе появил. Тинейджър Том – също. Днешните млади изобщо не знаят (сигурно и не вярват), че сме живели в такива времена. Извън матрицата. Или тя беше нещо друго. Примерно, връзваше ни сини и червени връзки и ни караше да се заклеваме с „Винаги готов!”. Писмата се пишеха на ръка, върху хартия, пращаха се в пликове с марки. Тинейджърите – тогава пионери и комсомолци – ходеха по пионерски и комсомолски лагери на море или на планина и се запознаваха с други такива индивиди. Когато лагерите бяха „международни” тези запознанства водеха до сетнешни писма с „мили другарчета”, момичета и момчета от чужди (най-вече приятелски нам и на системата) страни. Имаше и изключения. Даже аз, бидейки на такъв лагер, в една стая с тогавашните вундерпевци братя Аргирови, май покрай тях, се запознах и дълго нататък си пишех с кубинка, полякиня, източно и западно германка, перуанка. Тинейджър Том също. „Другото ми много любимо нещо е кореспонденцията с хора от цял свят. Започнах като младеж и имаше една шведка. Когато взех да уча и английски, баща ми ме прати на курс, за да го развивам, си дадох адреса в едно списание – „Радар”. Те го препечатали май някъде другаде. И си намерих едно момиче от Щатите, Джин, един негър от Занзибар, Мухамед, една австралийка от Тасмания, една индийка – която не знаех дали е момиче или момче (като ми пишеше на английски I am…, I am… еди-какво-си не ставаше ясно), докато не ми прати снимка с бенката на челото; шведката, няколко момичета от Холандия… Впрочем, холандките после дойдоха в България. Кореспонденциите ми се разраснаха. Вече правех нещо за Радио Пловдив и имах малки хонорари. Купувах българска бродерия – онези бели блузки с шевици, мускалчета, разни покривчици с шевици, дърворезби мънички…, пращам ги в Швеция, насам-натам. И получавам плочи. Аз бях казал: събирам плочи. Още не знаех добре английски; от едно писмо взимах фраза, слагах я в друго, упражнявах се. Аз съм луд и по миризми. Идва писмо от Занзибар – ухае специфично, всяко писмо си носеше свой аромат. Много обичам непознатите миризми, аромата на нещо необикновено. Идва това писмо от Занзибар и има картички – едни такива почти черно-бели, по-скоро кафеникави, в сепия ще кажем сега, с палми, на едни плажове… А Лора Андреоли от Италия ми пращаше най-красивите цветни картички. Събирах и снимки на артисти.” ФИЛМИТЕ. ДНЕС И РАНО СУТРИН, ПРЕДИ ДА СГОТВЯ „Аз съм луд и по киното. Всеки ден трябва да гледам по един филм. Сега в абонамента за телевизията си взех още три филмови канала, освен всички, които са там. Тази сутрин, понеже нямах много работа, освен да сготвя, което ще направя след срещата с теб, приготвих си материалите за предаването и си изгледах един филм, докато чаках да се видим. Не обичам екшъни и компютърни „трипалки” – тъй им викам. Обичам филми с готини артисти. Тази сутрин „бащата” беше Де Ниро. Като прегледам дадени заглавия, искам да има смисъл това, дето ще го гледам.” БЪЛГАРСКОТО В БАЛТИМОР, USA „Имам един приятел, доктор, хирург вещ в отрязани ръце, Георги Лазаров – онзи, дето у нас направи паметниците на Георги Марков. Отдавна е в Америка, живее в Балтимор, 10 години е даже по-голям от мен. Преди 8 години бях за един месец там. Събраха се страшна камара българи и Томата им пускаше само българска музика, не искаха ни кънтри, ни фънки, нищо друго. Дойде едно семейство, баща и син, казаха ми, ние някога дойдохме при теб от Пазарджик, ти ни даде плочи на „Бийтълс”, имаше ни доверие, ние си ги записахме и ги върнахме…, имаше още хора, които си спомняха такива случки и за мен. Мило ми стана. Там на голямата поляна затанцуваха на „Елено моме”. Аз бях занесъл сумати дискове с наша музика, направих им дискотека и накрая им ги подарих всичките. Умряха от радост тези българи там. Бяха се събрали, изядоха 15 агнета, пийнаха си, танцуваха, не се умориха, беше страхотен празник. И друга лично моя си пък радост: имаше там една група, „Люти чушки” май се казваха, пеят наши песни. Певицата им – страхотна. Идва при мен по едно време и ми вика: ние май се познаваме отнякъде? Откъде? – чудя се аз, момичето работи в Балтимор. Ами аз ви бях студентка в Пловдив, казва ми тя.” podtepeto.com КЪСМЕТЪТ ДА БЪДЕШ ДОБЪР ЧОВЕК Леко щрихираме темата за късмета – да имаш край себе си любими хора, да вършиш любимата си работа, за пълните някогашни „клубове” на почитателите на… или студентите му… Чичо Том ми разказва, как когато им бутали къщата „на пъпа на Пловдив” и им се полагало едно малко апартаментче, той си купил лотариен билет от централната улица и спечелил „Жигули”. Взел му парите, посъбрал още малко и така се сдобил с днешния си имот там. Говорим си още за Милчо Левиев, който е кум на сестра му. За друго голямо хоби – да преподава на младите в Академията. И че им подготвя видеопрезентации на великани от историята, защото младите трябва да могат да видят как еди-кой-си си говори с китара и това е нещо много различно от думите, с които да им го обяснява. Че негова бивша студентка в Испания на английски практически изнася неговите лекции там. И за купона отпреди няколко дни в негова чест. Обяснява ми, че има да прослуша още малко за утрешното си предаване, но е намерил още няколко „момчета”, които заради сегашното изискване в БНР, са „умрели навреме”, а имат страхотна музика, Фетс Уолас примерно. Времето ни изтича. Трябва да се връща при Герата, като мине през книжарницата. Чичо Том никога не е скучал, няма опасност да скучае и в днешните си времена. Предаванията му, открития, дискотеки, компилации, които някога Балкантон редовно превръщаше във винилови архиви за историята са парченца от живота му. Богат живот на един страстен добър човек.

Прочети цялата новина http://offnews.bg/news/n_1/n_647484.html

Свързани новини: